Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.02.2011 22:48 - СЪДЕБЕН ПРОТОКОЛ
Автор: gerbsenior Категория: Политика   
Прочетен: 2515 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 15.02.2011 22:55


15.02.2011 г.
 вторник
               

П  Р  О  Т  О  К  О  Л

 

гр. София, 07 февруари 2011 г.

 

          СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, 7-ми състав в публично съдебно заседание на седми февруари две хиляди и единадесета година, в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ:

 

 

 

 

Секретар

И. ГЮНОВА

Прокурор

С.КОСТОВ

М.МОМЧЕВ

 

сложи за разглеждане докладваното от съдия МАГДАЛИНЧЕВА НЧД № 433 по описа за 2011 година.

 

На именното повикване в 10.02 часа се явиха:

 

…………………………..

 

Съдът се оттегля на съвещание.

 

След съвещание обяви определението си публично, в присъствието на страните.

 

Производството е по реда на чл. 65, вр. с чл. 62, ал. 2 от НПК.

Образувано е по молба защитниците на обвиняемия А. И. П.за промяна на МНО по д.п. № 2/2010г. на НСС, пр. пр. № 4-41/2010г. на СГП от Домашен арест в по- лека такава.

Постановленията на СГП за отделяне и разделяне на материали по това дело и необходимостта в производство хабеас корпус ясно да се отграничи предмета на произнасяне предполага уточняване на следните факти:

          По досъдебно производство №2/2010г. А. П. е задържан със заповед по ЗМВР на 10.02.2010г. (т. 1, л. 1)

С определение от 12.02.2010г. по ч.н.д. № 689/2010г. на СГС спрямо него е взето първоначално задържане от съда. (л. 101 и следващите от т. 1)

          С определение от 12.10.2010г. по в.ч.н.д. № 392/2010г. на САС най-тежкото процесуално ограничение е променено на домашен арест-мярка, която продължава да се прилага и понастоящем.

          С постановления на СГП от 21.12.2010г. и от 07.01.2011г. (т. 99 и т. 100) от д.п. № 2/2010г. са отделени материалите, касаещи П., съдържащи данни за група, свързана с данъчни престъпления и такива от глава разврат.

          Последното актуално привличане на обвиняемия А.П. по сл.д. №2/2010г. е от 27.01.2011г. (т. 90, л. 114 -119). С акта по чл. 219 от НПК П. е обвинен в извършване на седем отделни престъпления – едно за престъпна група с правна квалификация по чл. 321, ал. 3, вр. с ал. 1 НК; пет за квалифицирани изнудвания по чл. 214 и чл. 213а от НК и едно разгласяване на държавна тайна по чл. 357, ал. 1 от НК.

Актуалните за наказателната отговорност на обвиняемия престъпления са умишлени и тежки. При доказаната съставомерност на престъплението за групата по чл. 321, ал. 3 НК и на тези по чл. 213а НК и по чл. 214 НК с пострадали Н.Д., В.Ш., В. В. и П.Г. е предвидено наказание от 5 до 15 години ЛОС, а за това по чл. 357, ал. 1 от НК от две до осем години ЛОС. Обвинението за изнудване с пострадал Г.Ц.(пункт втори) е най-тежко и според законодателя е наказуемо с ЛОС със специален минимум от петнадесет години.

Съдът обръща внимание на продължителността на наказанията, предвидени за актуалните обвинения, тъй като тя е обвързана и със срока, в който спрямо него на досъдебното производство може да се прилага МПП. Съобразно чл. 63, ал. 4 от НПК максимално допустимата продължителност на задържането под стража е една година за онези тежки престъпления, за които няма предвиден минимум от 15 години ЛОС. Законодателят изрично е посочил, че този срок важи по отношение на задържането под стража, но той влиза в действие и спрямо домашния арест. За да се избегне възможна различна интерпретация по този въпрос съдът намира за необходимо допълнително да го обоснове. Разбирането, че продължителността на прилагане на двете мерки на досъдебното приозводство е една и съща има подкрепа в националното законодателство и в над националния стандарт. Първа принципна основа за това е Решение № 10/1992г. на КС на РБ. Макар в контекст, различен от процесния, в конституционния акт изрично е подчертано, че „МНО домашен арест е също форма на задържане и посегателство върху личността“. Конституционното решение кореспондира с европейския стандарт, установен в чл. 5 т. 4 КПЧОС, според който като форма на задържане домашният арест се ползва с всички процедурни гаранции, предвидени за самото задържане. Това е основание още през 1999г. във вътрешното законодателство да се въведе съдебен контрол над домашния арест с проверка и ред на взимането му, съответни на задържането под стража. Произнасяния на Съда в Страсбург, включително и с българско участие (Въчев срещу България, Николова срещу България) са в подкрепа на този извод. Няма съмнение, че домашният арест е по-лека мярка от задържането под стража, но ограничението в свободното придвижване на обвиняемия и в двата случая е основание времетраенето им на досъдебното да се третира идентично. Еднаквият законодателен подход по отношение продължителността на прилагане на двете мерки се извежда и от прочита на чл. 59 от НК, според който само за тези две ограничения е предвидено приспадане от лишаването от свобода при последващо осъждане. Последната промяна в чл. 59 НК (обн. в ДВ, бр. 27/2009г.) няма отношение към границата, до която може да продължи домашния арест на досъдебното производство: първо, защото нормата е материално правна (за което има изрично Тълкувателно решение от 2010г. на ВКС) и второ, защото касае приспадане при осъждане, а не по мярка на досъдбното производство. Освен това - срокът по чл. 63, ал. 4 от НПК е специален по отношение на установения в чл. 234, ал. 8 от НПК, който се отнася за всички МПП, доколкото за някоя от тях не е предвидено друго, т.е. без задържането под стража и домашния арест.

Изложените в принципен план съображения са от значение за настоящото произнасяне, тъй като подкрепят извода, че една година е максималната продължителност, в която може да се прилага домашния арест по отношение на обвиняемия за всичките му актуални обвинения с изключение на това по пункт две, свързано с изнудването на Г.Ц. Изтичането на едногодишния срок за останалите обвинения на 10.02.2011г. обезсмисля подробния анализ на обоснованото предположение по тях, но доколкото страните имат изрично позоваване и върху него, съдът дължи кратко произнасяне в следните посоки:

На първо място съдът приема, че е разколебано обвинението в периода 2004-10.02.2010г. обвиняемият да е ръководил въоръжена, създадена с користна цел и с цел извършване на престъпления по чл. 213а и по чл. 214 от НК престъпна група. (обвинението по пункт първи). Въведената с последното актуалното обвинение словесна формулировка, че участници в групата са непосочени длъжностни лица, не удовлетворява стандарта за ясно обвинение и решаващият съд среща основателни затруднения да свърже доказателствата по делото с конкретните лица, участници в твърдяното сдружение. Подобен подход е бил допустим в началото на разследването, но към днешна дата – една година след неговото начало, е категорично неприемлив. Така е, защото според претърпялото динамична промяна крайно обвинение ръководител на групата е А.П., част от трайната й структура са обвиняемите А.П. и М.Д., а участниците в нея непосочени длъжностни лица. Въведената в чл. 93, т. 20 от НК дефиниция на понятието престъпна група изисква, без формално разпределение на функциите между участниците, за да има група, да има трайно структурирано сдружение от минимум три лица. По делото от показанията на свидетелите Н., Д., В., Д., Р., Х. се установява, че тримата обвиняеми са се познавали помежду си, но нито тези, нито други свидетели посочват, че през 2004-2010г. са действали в обща организираност по начин, който да удовлетвори количествения критерий на чл. 93, т. 20 от НК. Показанията на свидетеля Н. В. (т. 60, л. 80-92 от д.п.), на които при последното произнасяне на САС се е основало обоснованото предположение за престъплението по чл. 321 НК сочат на отношения между обвиняемите А.П. и А. П., но към 1999г., т.е. пет години преди процесния период на действие на групата за изнудване. За същия период се отнасят показанията на свидетелите В.С. и К.С.(т. 42) и на разпитаните през ноември месец свидетели П.Н. и Т.Б. (т. 96), чиито разказ е относим към процеса само в частите, в които съдържат сведения за принудително овладяване от А.П. на компания „Х”. След отделяне на материалите за групата за извършване на данъчни престъпления, недостатъчно би било позоваването на показанията на свидетелката К. и на анонимните свидетели № 2 и 3, които носят информативна стойност само за престъпления от подобен род. Събраните в томове 91, 92, 96 гласни доказателства, сред които и показанията от месец ноември на 2010г. на свидетеля Х.А., се отнасят до отношенията му с фирма „Х” и с обвиняемия М.Д., а твърдението му, че тази фирма е свързана с обвиняемия П. се опровергава от казаното от А.Б., който А. посочва като първоизточник на тази информация. При тези доказателства и при минималния стандарт за релевантния предмет, даден в последното привличане не е възможна положителната преценка, че в периода 2004-2010г. обвиняемият А.П. заедно с обвиняемите А.П. и М.Д. в структурно йерархична подчиненост са действали в група, създадена за извършване на изнудвания.

Разколебано още към месец октомври на 2010г. е било обоснованото подозрение за участието на обвиняемия А.П. в изнудването на свидетеля Н.Д. Според обвинението по този пункт - шест от актуалното привличане, през януари на 2007г. в изпълнение на решението на престъпна група обвиняемият П. е подбудил и подпомогнал обвиняемия М.Д. да принуди свидетеля Н.Д. да поеме имуществено задължение, като подпише план за погасяване на парична сума от 70 000 лева, прехвърлена на „Х” ООД по договор за цесия със свидетеля В.Г. От показанията на последния, потвърдени от самия Н.Д. е видно, че между двамата е имало парични взаимоотношения, в които единият е бил кредитор, а вторият – длъжник. Част от дълга действително е била прехвърлена на „Х” ООД и принудително събиран от обвиняемия Д., но в тези негови действия няма данни обвиняемият А.П. да го е подпомогнал, като е предизвикал решение за принудата над Д. или под каквато и да е друга форма да е съдействал за реализирането й. В тази насока има само чисто оценъчни съждения без процесуална стойност, че „Д. е част от структурите на П.”.

Няма обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъплението по чл. 357, ал. 1 от НК (пункт седем) като е разгласил информация, съдържаща се в справка № М5273 от 14.05.2001г., представляваща държавна тайна. Обвинението по този пункт се основава върху намерения в дома на А.П. препис на секретния документ и на информацията от ДАНС, че такъв е бил издаван само в две копия. Факт е, че според експертиза Протокол № 10/ДОК-635 (т. 38, л. 4) факсимилето, публикувано в бр. 7/2009г. на вестник „Галерия” изобразява част от документ от такъв вид, но според писмо от 13.04.2010г. от ДАНС (л. 8 от същия том) обвиняемият П. не е имал достъп до оперативното дело, по което се е съдържала тази справка. Недоказаността на обвинението по този пункт следва и от показанията на свидетелката П., която изяснява начина на получаване на справката в печатното издание, несвързан с обвиняемия. Иначе казано-липсват доказателства, че обвиняемият е разпространил, т.е. довел е до знанието на трети лица информацията от секретната справка. Има данни само, че е съхранявал в дома си препис от нея, но такова поведение, според закона не е съставомерно. Във връзка с това обвинение съдът отбелязва необоснованата му времева конструкция. Според последното актуално привличане обвинението по чл. 357, ал. 1 от НК се твърди, че е извършено в периода 2009 и цялата 2010г. при положение, че от 10.02.2010г. до 12.10.2010г. обвиняемият е бил в ареста, от където не би могъл да разпространи информация от секретен документ, иззет от дома му през февруари месец на същата година.

Съдът приема, че съществува обосновано предположение за участие на обвиняемия в изнудването на П.Г., В.Ш. и В.В. - пункт три, четири и пет от постановлението. То се извежда от показанията на тези лица, които в етапа на едногодишното наказателно производство са относително еднопосочни, влизат в синхрон с казаното едни от други, потвърждават се от показанията на свидетеля Г.Ц., В.Ш. (т. 16, л. 8 и сл.), П.П., протокол за очна ставка между този свидетел и В.В. (т.102, л. 47-48), от ВУ № 18 от „Х” АД на „У” ЕООД и джиро от 15.09.1998г. от П.Г. (л. 104, л. 105, т. 24 от д.п.). Най-устойчиво е обоснованото предположение за извършено от обвиняемия срещу пострадалия В.Ш. изнудване през 2000г. От показанията на този свидетел и на неговия брат В.Ш. (т.16) се установява причината за изнудването, свързана с прехвърлянето на недвижим имот в гр.София и конкретните параметри на употребената от обвиняемия принуда. Показанията на тези двама свидетели се потвърждават от казаното от свидетелите В.Б. и А.Т., присъствали на разговор между обвиняемия и пострадалия.

Подробна преценка на обоснованото подозрение съдът дължи най-вече по обвинението по пункт втори от постановлението от 27.01.2011г., тъй като единствено то може да обуслови продължаване на мярката домашен арест. В акта по чл. 219 от НПК е посочено, че това изнудване обвиняемият е извършил през септември–декември на 1998г., когато чрез сила и заплашване е принудил Г.Ц. да се разпореди с дружествени дялове на фирма „Х” ЕООД и с поименни акции на”Х” или да убеди други лица-П.И., К.А., В.Т. и И.А., да извършат разпоредителни действия с такива акции от капитала на горепосоченото дружество и с недвижим имот в гр.София. Като допълнителен квалифициращ признак обвинението посочва, че изнудването е извършено от въоръжено лице, спрямо длъжностно такова Г. Ц. и е придружено с опит за убийство и причиняване на лека телесна повреда на това лице.

Съдът приема, че макар и с недостатъчен за продължаване на домашния арест интензитет, обоснованото предположение за изнудването по този пункт е налично. Негов основен източник са показанията на Г.Ц. В проведените шест разпита – на 11.02.2010г., на 04.05.2010г., пред съдия на 08.06.2010г., на 21.07.2010г., на 18.01.2011 и 21.01.2011г. (последните на т. 102), с нюанси и привнасяне на нови елементи пострадалият поддържа една и съща теза. Същинската й за предмета на доказване част съдържа разказ на свидетеля за ескалация на напрежението между него и обвиняемия през есента на 1998г., когато е бил мотивиран противно на волята си да извърши акт на имуществено разпореждане. На този етап поисканото от изнудения поведение все още може да се приеме, че е с параметри, запълващи признаците на изнудването, тъй като е довело до имуществена вреда за него чрез личното му поведение или чрез мотивиране на свидетелите П.И., К.А., В. Т. и И.А. да предприемат такова. Част от поисканото от обвиняемия поведение е било свързано с това изнуденият да прехвърли с договор притежаваните като едноличен собственик на „Х” ЕООД дружествени дялове на М.О., а друга част-да прехвърли чрез джиро 744 800 броя поименни акции от „Х” АД на дружество „У” Лтд. Показанията на свидетеля Ц. намират подкрепа в приложените в копия временно удостоверение №25 от „Х” АД, джиро от 15.09.1998г. (л. 93, л. 94 т. 24) и в договора за покупко- продажба на дружествени дялове на „Х” ЕООД, без дата, но с нотариална заверка от 28.09.1998г. (л. 113, т. 24 от д.п.) Вписаните в документите дати предхождат принудата от октомври и ноември на 1998г., посочена от обвинението като съставомерна за изнудването, но разминаването в периода се обяснява от свидетеля с антидатирането на джирата, наложило се, поради липсата на действителен негов подпис върху първоначално издадените такива и необходимост от подмяната им. Няма основание показанията на свидетеля в тази част да не се възприемат, тъй като за подобен нелегитимен способ за джиросване разказват и свидетелите В.Т., И.А. и К.В. На тяхно име също име са били издадени временни удостоверения с № 30, 31 и 32 (на т. 24 от д.п.) за записване на акции от „Х” АД, които под давление на Г.Ц. формално, без насрещна престация са прехвърлени на дружество „Х Лтд. Показанията на пострадалия за привидност в договорните отношения и последващо изготвяне на документи се подкрепят и от заключението на графическата експертиза от 18.11.2010г. (л. 128-130, т. 102), според която копието на подписа на подписалия се в него за купувач М.О. не му принадлежи. Обвинението за изнудване се потвърждава и от показанията на свидетелката П.И.(т. 60 и т. 102), от предварителния договор от 03.06.1996г. за имота в гр. Банкя, на нейно име и от последващото му прехвърляне на свидетеля М.С. с нотариален акт, което според свидетелката е станало след личната й среща с обвиняемия А.П. и без продажбата реално да е съпроводена с получаване на парични суми. Вярно е, че прехвърлянето на дружествени дялове, членствени права и имоти е ставало с нотариална заверка и вписване на джирата в книгата на акционерите, но по делото няма спор за формалната външна валидност на документите, а за липсата на доброволност при издаването им. Въпреки гражданските елементи и подставените лица, действали в отношенията между А.П. и Г.Ц., все още е налично обоснованото предположение, че поведението на обвиняемия е съставомерно изнудване. Правният аргумент за това е принудата, която той е използвал, за да има пострадалият противно на волята му и съответно на волята на обвиняемия поведение, а фактически довод за него се извлича от показанията на пострадалия.

От разказа на последния се установява, че принудата обвиняемият не е упражнил еднократно, а в период от няколко месеца през есента на 1998г. В това време тя е имала различен интензитет и форма, но винаги е била подчинена на целта основни акционери на „Х” АД да станат две израелски дружества, за да добие компанията лиценз за застраховане. Използваното от обвиняемия физическо насилие и заканите за посегателство срещу свидетеля С.Н. са били в необходимата степен ефективни, тъй като са довели до поисканото имуществено разпореждане. Показанията на свидетеля Г.Ц. за използвана срещу него принуда се подкрепят от показанията на лица от близкото му обкръжение – приятеля му В.В., съпругата му К.Ц., както и свидетеля Ш. с налагащо се изрично уточнение, че за самите увреди липсва каквато и да е медицинска документация .

В многобройните си показания на досъдебното производство пострадалият не описва еднозначно естеството на употребеното срещу него насилие. Най-напред той говори за общо респектиращо поведение на А.П., после за това, че обвиняемият принудително го е задържал на определено място и е отправил вербални заплахи спрямо него и общия им познат С.Н.. Едва през месец януари на тази година свидетелят допълва информацията за принуда с твърдение, че обвиняемият му е нанесъл удари с военно полева лопата, удари в областта на слънчевия сплит, удари с юмруци по темето и всичко това съпроводено със загуба на съзнание. Точно последните твърдения на пострадалия стоят в основата на предявеното едва преди десет дни обвинение за изнудване, придружено с опит за убийство. Непоследователността в разказа на изнудения се отчита в ущърб на обвинението и е основание за разколебаване на обоснованото подозрение по този пункт и в тази му по-тежка квалификация. Принудата, описана от пострадалия в разпита от месец януари на 2011г. е специфична като начин и средства на реализация и няма как да не бъде запомнена и съобщена от свидетеля в предишните му пет разпита – един пред съдия и още четири пред разследващите органи, дадени без участие на страните и извън пряка конфронтация с тях. Факт е, че от 1998г. до последните показания на Ц. са изминали дванадесет години, но също така е факт, че силово действие със специфичен предмет (лопата) и на жизнено важно място (главата) е съществен детайл от събитията, за който при добросъвестно излагане на фактите, пострадалият не би могъл да не спомене в предишните разпити. Дори да се приеме, че той е искал да забрави случилото се, няма рационално обяснение защо спестява толкова съществена подробност за принудата, изключвайки така потенциала на доказване в определена посока. По изложените съображения съдът не може да приема, че от последните показания на свидетеля Г.Ц. се установява, че смъртта му е била допускана от обвиняемия като възможен резултат при употребената с мотивационна цел принуда. Показанията на свидетеля Ц. в тази част подлежат на внимателен анализ от обвинението, което трябва да събере допълнителни данни за наличие на подобен вид принудиа или за игнорирането й. Към днешна дата, обаче, според съда няма достоверна доказателствена основа, че изнудването спрямо този пострадал е било съпроводено с опита му за убийство. По този пункт от обвинението има обосновано предположение за изнудване, но с намалял интензитет и не в най - тежката му квалификация (придружено с опит за убийство), която единствено може да направи възможно прилагането на домашния арест за две години на досъдебното производство.

При преценка на другите законови основания за продължаване на тази мярка, съдът съобрази следното:

На първо място - няма опасност обвиняемият да се укрие, ако МНО бъде променена. Той е с установена самоличност, адрес, изяснен семеен статус – все безспорни факти, които никога не са стояли в основа на задържането му. От друга страна - при необремененото му съдебно минало и при едногодишно разследване твърдяният механизъм на извършване на деянията и техния брой не са достатъчни да обосноват продължаващ домашен арест, свързвайки обвиняемият с опасност от извършване на друго престъпление. Към обвинението не може да бъде отправен упрек за забавено разследване и липса на специално усърдие - винаги необходими по делата със задържани лица. Въпреки това, обективните трудности при завършване на делото, пред които националните власти са изправени са факт. Те са свързани с първоначалния разширен състав на престъпната група, с разнородността на разследваните престъпления и сложността на част от тях, с многобройните следствени действия, които е трябвало и предстои да бъдат извършени, с разпитите на свидетели от различни региони на страната и чужбина. Доводите за мащабност на престъпните прояви са били достатъчни при първоначално задържане, а после и при преминаването към домашен арест, но днес не могат да бъдат достатъчна обосновка на целите по чл. 5 от КПЧОС. В редица решения ЕСПЧ подчертава, че защитата на обществения интерес може да надделее над респекта на личната свобода, но само при кратковременно задържане, а не и при обосновка за по-дългото му прилагане. При изследване на реалните опасностите по чл. 63 НПК изрично следва да се посочи, че деянията, за които съдът приема, че има обосновано предположение са с изключително голяма давност – между десет и дванадесет години, и са тясно свързани с отношения между пострадалите и обвиняемия от гражданско правен характер. Дългото продължаване на МНО и отдалечаването във времето на установимите в процеса по същество възможни престъпни прояви показват, че обстоятелствата по чл. 56 НПК следва да се оценят по начин, различен от съда, взел домашния арест. Факторът време влияе върху законноста на тази мярка и в аспекта на установената в чл. 63, ал. 4 от НПК максимално допустима нейна продължителност. Последната се преценява на плоскостта на обосноваността на подозрението не за предявеното най-тежко обвинение (изнудване, придружено с опит за убийство), а само на онова, за което има действителна обезпеченост в събраните доказателства (в случая изнудване без тази най-тежка характеристика), за което максимална продължителност на задържането е една година. Различното тълкуване би обезсмислило разпоредбата на чл. 63, ал. 4 от НПК и би направило продължителността на задържането в подготвителната фаза на процеса зависима само от процесуалното развитие на обвинението.

За обосноваване на опасностите за продължаване на мярката недопустимо е позоваването на презумпцията по чл. 63, ал. 2, т. 2 от НПК, направеното от обвинението в пледоарията днес за друго висящо досъдебно производство за тежко обвинение. Доводът е неоснователен. Първо – цитираният текст касае първоначално задържане, а не производство habeas corpus и второ – тежките обвинения, на които обвинението се позовава са повдигнати в резултат на отделяне на материали от настоящото д.п. № 2/2010г. на НСС.

Твърденията на прокуратурата, че свидетелите, давали показания по настоящото дело са застрашени след разпитите им, съдът преценява като относително спекулативни. Факт е, че част от свидетелите споменават за подобни свои опасения, но също така е факт, че към днешна дата никой от тях не свърза посегателство срещу им с обвиняемия А.П. Нещо повече в разпита на т. 102, л. 93-98 от д.п.) свидетелят Ш. споменава, че не знае кои са извършителите на кражбата на лекия автомобил и не е сигурен, че те имат отношение към свидетелствуването му по това дело.

На тази основа, след като прецени опасностите по чл. 63, ал. 1 и максимално допустимата продължителност на прилагане на задържането и домашния арест на досъдебното производство, съдът прие, че единствената законна мярка, която следва да продължи да се прилага спрямо обвиняемия е подписка. Промяната на мярката не променя статута на обвиняемия като такъв, а въвежда процесуално ограничение в съответствие с предвидената в закона продължителност на наказанията за обвиненията с налично обосновано предположение и с отпадналите опасности по чл. 63, ал. 1 от НПК.

         Така мотивиран

 

         СЪДЪТ

                                      О П Р Е Д Е Л И:

 

         ИЗМЕНЯ Мярката за неотклонение на А.И.П., обвиняем по д.п. № 2/2010г. по описа на НСлС, пр.пр. № 3214/2010 г. по описа на СГП  от ДОМАШЕН АРЕСТ




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gerbsenior
Категория: Политика
Прочетен: 1811950
Постинги: 610
Коментари: 1666
Гласове: 3891
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031