Великото народно събрание започнало да заседава на 19 октомври 1886 г. Но както вече казах, в Търново не дошъл нито третият регент Петко Каравелов, нито чуждите дипломати. Ясно било, че Стефан Стамболов на този етап не се ползувал с европейска подкрепа в ожесточената му битка против Русия. “Стамболов беше по природа мнителен – коментира Симеон Радев. – Към това се прибавяше и фактът, че с европейския дух той никога не се почувствува в родство. Той се осланяше на Европа по необходимост, без да вярва в нея, без даже да я цени…

Какъв беше неговият дълг сега, когато голяма напаст застрашаваше България? С големи терзания той си задаваше тоя въпрос, откакто бе в Търново. Ако неговата личност бе пречка за помирението с Русия, той бе готов да се оттегли…” /64, 383-384/

Симеон Радев е възхитително коректен и точен навсякъде и винаги, където става дума за факти. Всъщност това е всичко, което аз като изследовател от друго поколение съм в правото си да очаквам от него. Що се отнася до имплантирането на собствената му гледна точка в разясняването и тълкуването на фактите, това е нещо естествено и дори желателно. Аз обаче ни най-малко не се чувствувам задължен да приема неговата гледна точка. Ето защо съвсем не мисля, че Стамболов е бил готов да се откаже от регентството в интерес на помирението с Русия. Да приеме друг човек вместо Каравелов и даже Муткуров – това да, но сам да напусне регентството не възнамерявал в никакъв случай. Тогава защо е тази негова телеграма до главния секретар на Министерството на вътрешните работи Луканов, където пише на 20 октомври:

“ Идете при г. Цанкова и съобщете му, че сме готови да сформираме ново правителство, което да започне преговори с русите, за да се прекратят ввзаимните недоразумения. В правителството ще влязат представители от всички партии, които съществуват у нас. Нека Цанков укаже на лицата на партията му, които би могли да влязат в правителството и дали той може да работи с Каравелова, защото Муткуров и аз ще подадем оставка от Регентството.” /64, 388/

Текестът на тази телеграма представлява грандиозен политически блъф, поне що се отнася до оставката на Стамболов от Регентството. Тя е пратена публично, за да успоки духовете на депутатите, които Греков с депешите си от Цариград е здравата изплашил. Ето как предава съдържанието на тези депеши самият Стамболов в дневника си: “От депешите на Д. Грекова, които ни праща из Ц-град, както и от писмата му излиза ясно като ден, че нас всичките са на оставили на произвола на Россия и никой няма да дигне ръце да ни помогне. Германский посланик Радовиц питал Грекова кому са ние надяваме и наблягаме, че водиме такава неотстъпчива политика. Россия днес има развързани ръцете си и ако тя поиска да ни окупира, няма кой да я препятствува…Уайт, английския посланик казал, че съдбата на България зависела от Виена, затова да сме изпратели там един посланик. С тоя си съвет Уайт иска да ни каже: от нас, ингилизите, не чакайте нищо… Француский посланик давал същия ум. А Нелидов казал, че за да може Россия до нейде си поне да са примири, трябвало непременно днешното Регентство и министерство да си даде оставката и да дойдат други хора на власт.” /71, 56-57/

Това е външното положение на България. Стамболов ясно разбирал, че са го прежалили. Именно в тази ситуация той блъфирал с телеграмата си до Луканов. Защото съставът на Великото народно събрание бил такъв, че Стамболов с абсолютна сигурност щял да бъде избран за регент, дори наложен – уж против волята му – за регент. Заедно с това диктаторът прекрасно знаел, че Драган Цанков е готов по-скоро да напусне рая, ако там пристигне Петко Каравелов, камо ли да регентстува заедно с него. Но Събранието нямало какво да прави, та Стамболов демонстрирал готовност на всичко. Дневникът на диктатора обаче дръпва завесата на неговата спекулация. “Каулбарс мълчи – записал е той на 24 октомври. Какво значи това?…Нашата покана до Цанкова галиба тури малко афион в виното му и той заспа спокойно и дълбоко като сънува, че е вече пълен господин на България и че скоро ще са метаморфозира от агент на императорский комиссар (чрезвичайний и дълготрайний). А между това ние си печелиме нуждното време за да си оплетеме кошницата и да му поднесеме под носа един сюрприз с избиранието на бълг. Княз, който ще подействува отгоре му като амоняк да го събуди и го накара да киха и приха.” /71, 64/

В същия ден, 24 октомври, Стамболов получил и една шокираща го новина – в Бургас избухнал бунт. А именно това не трябвало да допуска Регентството, за да не предизвика руска окупация. Колко вбесен е бил Стамболов от съобщението за бунта, личи от записките в личния му дневник. “Сполучиха московците. Бургас ще ги зарадва и ще даде криле на техните претенции и прищевки….Не днес, а утре ще пламне междуособната война и ще потече българска кръв, за да видят руссите нагледно колко ги обича и им е предан българский народ. Кървопийци и лицемери!  Това ли е доброто което мислите и готвите на България? Тия ли са законните ви и мирни средства, с които искате да възстановите вашето влияние, думи, които са равнозначущи с тия да поробите и погубите България?…Радвайте се сега и се веселете!…Пий, Катков, кипящо шампанско! Удряй чашата у тавана…Дърт кръволоко и бесен братоубийцо, ти, който пееш химн хвалебен на подлостта и предателството, ти, който тамян кадиш на бича и бесилката…ти, който цели 40 години работиш за поробванието на своя народ и на другите славянски народи, съветниче и вдъхновителю на всяко зло, гонителю и изтребителю на правдата и истината, закоренели предателю и отцеубийце, бъди проклет от бога и от целия свят.” /71, 65-66/

Ама че думички реди Стамболов…, сякаш небето се е стоварило върху главата му. И всичко това с една единствена цел – да си остане първи регент! Падне ли той, загива България! Аз мисля, че в българската политическа история действително няма друг човек с такава неукротима воля за власт, който е престанал да прави всякаква разлика между държавата и себе си. Така че когато Бургаският бунт бил набързо потушен, той се провикнал и си записал: “Жив е още българский Господ и той няма да остави да пропадне и са изгуби окончателно народа му…Законната власт се възстановила. Мира и тишината въдворени…Бунта трая ден до пладня, но, хейле, на постресна.” /71, 66-67/

От Цариград Димитър Греков съобщил на Стамболов, че руският посланик Нелидов и великият везир са се договорили на всяка цена да бъде сменен поне един от регентите. Имали са предвид Стамболов, естествено. А към избор на княз било съвършено безсмислено да се пристъпва. Нито европейските държави имали обща кандидатура, нито Русия щяла да признае когото и да било на този етап. Ето какво пише Греков: “Визиря ми каза, че в едно свиждане с Нелидов останали съгласни … един от настоящите регенти да си даде оставката и да бъде заменен с другий по указанието на партията, която е отвън правителството…Положението става от ден на ден по-опасно и страх ма е прекаленний ви патриотизм ще докара катастрофата. Неужели В. Н. събрание не може да разбере това и да си испълни дълга към Отечеството?” /71, 75/

Великото народно събрание може и да разбирало на думи какъв е неговият дълг към отечеството, но то било изцяло в ръцете на Стефан Стамболов. Като разбрал, че опасност от окупация няма, диктаторът си направил сюрприза. Принц Валдемар бил прогласуван за княз, но той веднага се отказал; нещо, което било предварително ясно. Направена била и смяна в регентството. Но си отишъл не Стамболов, а Петко Каравелов, т. е. отишъл си единственият законен регент, заменен с Никола Живков, съгражданин и приятел на Стамболов. Така Регентството буквално се отъждествило с волята на Стамболов; каквото кажел той, веднага ставало без никакви препирни.

На 6 ноември Каулбарс обявява скъсването на отношенията между Русия и България с нота, която завършва така: “Като признавам за безполезно моето по-нататъшно стоене в България, обявявам, че днешните управници на страната са изгубили окончателно доверието на Русия и че Императорското правителство намира за невъзможно да поддържа сношения с българското правителство в настоящия му състав.” /64, 450/ Това е историческият резултат, до който Стефан Стамболов докарва българо-руските политически отношения със своята неутолима жажда за власт. България няма княз, няма руско посолство, няма и Регентство, което да отговаря на изискванията на Търновската конституция. Има Стамболов и Муткуров, а заедно с тях правителството на “въплътеното зло” Васил Радославов. Стигнало се дотам, че даже Султанът възнамерявал да се намеси, като свали Стамболов и назначи ново Регентство, понеже Греков – по внушението на диктатора – доказвал на Високата порта, че “няма законна власт, която да измени Регентството”.

Стамболов обаче не се страхувал от Турция. Успокоен, той обобщава събитията в личния си дневник така: “Цял месец вече стана, откак не съм писал в дневника си. А между тем в това време станаха толкова забележителни работи. Избрахме Валдемара, той са отказа, приехме оставката на Каравелова, избрахме за регент Живкова, избрахме депутация за Великите сили. Каулбарс скъса с нас отношенията и си отиде за голямо наше удоволствие, Турция ни предложи да съставиме смесено правителство и да избереме княз Мингрели, тя ни съветва да не пращаме в Европа депутацията.” /71, 76/

Симеон Радев оправдава и защитава Стамболов, но усеща, че никак не е в състояние да се аргументира убедително. Затова, макар и между другото, пише:”Би било твърде ценно за психологията на това време да се възпроизведе от непосредствени наблюдения на съвременниците или от искрени донесения на властите душевното разположение на простия народ. Такива данни обаче засега липсуват. Положително е само, че по градовете населението бе в грамадното си мнозинство националистическо и постоянно се ожесточаваше срещу Русия.” /64, 460/

Не вярвам на това заключение на големия автор. Няма причини за ожесточаване на градското население срещу Русия. Тя се оттегля и категорично се противопоставя на Регентството, но имала достатъчно основания за подобно действие. Що се отнася до простия народ и до свързаната с него интелигенция, аз смятам, че Тодор Икономов като непосредствен участник в процесите има възможнст да бъде   по-обективен източник от Симеон Радев. “Няма съмнения – пише той -, че хората на произвола и (на) беззаконията, хората, които с беззаконие са допипали властта и с терор я поддържат, че тези хора ще се мъчат да обяснят беззаконията си с опасностите откъм Русия и руските привърженици в България; но в подобно оправдание ще има ли поне сянка от истина?” /39, 432/

Не, няма да има дори сянка от истина, безнадеждно категоричен е Икономов, говорейки за Стамболов и Радославов. Тези люде са похитители на властта. “Утвърждението на тираните, че за доброто и за (спасението) бъдещето на отечеството тям са позволени всичките неправди и жестокости под вид уж на необходими строгости, това утвърждение е глупав софизъм, който може да залъгва само непробудените мозъци.” /39, 433/ За да бъде правда такова утвърждение, то трябва да има следните две задължителни черти: първо, законност на съдиите; второ, законност в изпълнението на строгостите. Но и двете тези черти липсват.