ИДЕЯТА: “АКО СПЕЧЕЛЯ,

ПЕЧЕЛЯ ЗА ЦЯЛ НАРОД – АКО ИЗГУБЯ,

ГУБЯ САМО МЕНЕ СИ”

Когато изучава писаната история на българските борби от втората половина на деветнадесетия век, съвременният човек сякаш основателно се пита – не съществува ли някакво разминаване между безкрайното преклонение пред името и делото на Васил Левски, от една страна, и неговата автентична историческа личност, от друга? Размишлявайки върху Левски, аз почувствувах нужда да усетя каква е била истинската духовна атмосфера на тогавашното време, какво в действителност е било нашето народностно и национално самосъзнание. И мисля, че разбрах: днес ние просто трудно си даваме сметка за това, какво реално означава някъде около петнадесет поколения наред да живеят без собствена държава и дори без собствена самостоятелна църква. Загубено и сякаш безвъзвратно било потънало в недрата на безпаметността не само националното, но даже народностното ни самосъзнание.

Днес живеем в среда на планетарна глобализация и на тотално развитие на всички видове комуникации – като се почне от транспорта и се стигне до мобилната телефонизация. И ако сега създаването на една всенародна организация може да стане за седмици и дори за дни, Апостол Левски е живял и работил при съвършено различни условия. Затова гениална е на първо място неговата идея  изобщо за съществуването на такава организация. А лично аз стигнах до убеждението и твърдя, че знаменитата мисъл: “Ако спечеля, печеля за цял народ – ако изгубя, губя само мене си” е нещо много по-дълбоко от моралистичен афоризъм. Тя е словесен израз на промислената му гениална идея за модела на бъдещата  организация.

За първи път той разкрива своята идея в писмото си до войводата Панайот Хитов от пролетта (март или април) на 1868 г. “Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български – пише В. Левски на славния и достолепен тогава войвода -, да додете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, за което, ако спечеля, печеля за цял народ – ако изгубя, губя само мене си.” /50, 56/

Съдържанието на този текст от писмото ясно и недвусмислено показва, че гениалната идея на Левски като мисъл е предшествувана от едно “за което”, т. е. тя е имплицитен извод от съдържанието на това, което Левски дълбоко е промислил да направи и е решил да направи. Искам на това основание да кажа по категоричен начин, че “зад” идеята стои едно интелектуално откритие, което по-нататък ще бъде превърнато на практика в революционна, конспиративна, здрава, вътрешна и повсеместна организация в Българско. Господи, а едва ли не всички учини у нас продължават и до ден днешен да говорят, да пишат и вероятно да мислят, че Левски не бил мислител от гениално висок ранг. Сигурно затова, естествено, че не е имал много високо образование и не е писал книги като тях, включително и за самия себе си.

Начело на тази организация Левски изначално е мислил и виждал себе си, а в собствените си качества той е бил абсолютно уверен. Това също е черта на гения. Тъкмо върху основата на тази увереност той пише, че ако спечели, ще спечели целият народ; ако ли пък загуби, ще погуби единствено себе си. “Жертвата – казва Бешков – е наивно нещо. Тъкмо наивитетът я озарява с красота… И все пак – колкото крачки е направил този свят, направил ги е чрез наивниците, чрез фантазьорите. Та ако е с всичкия си, човек тръгва ли през тоя търнак, и то бос?… Бунтовниците победиха само със своята вяра, синовност и пълно отсъствие на чувство за съотношение. А нямаха елементарна представа за материалната сила на страшната Турска империя. Те дори и за себе си нямаха реална представа, защото тя се изгражда чрез дистанциите, съпоставките и логическите построения. Тези, които се жертвуват, са емоционална субстанция…Левски за мене винаги е бил най-ясната загадка. Той имаше съвсем различен морал от турците. Българите, с морал на турци, станаха техни съюзници. Господи, от какви тъмни подмоли, отде се взе това черно предателство, това ибрикчийство за едно “аферим”!… Нещо фатално се е разрушило в нас – разрушило се е непоправимо… Аз съм сигурен, че Левски се е борил за една България, която преди всичко да не бъде Турция.” /66, 333/

Апостолът прекрасно е разбирал, че неговата идея за всенародна, централизирана и тайна революционна организация изисква продължителна и къртовска работа сред народа. Това е именно будителска работа, защото чрез нея трябва да се пробуди както съзнанието за великата ценност на свободата, така и съзнанието за собствената отговорност на народа като цяло и на всеки българин поотделно за извоюването на тази свобода.

Будителството за свобода и национално освобождение би могло да изглежда лесна работа, чукане на отворена врата, ако ставаше дума просто за желанието на хората да бъдат свободни. Да, разбира се, всеки вътрешно желае да бъде свободен. Но проблемът е, че между желанието за свободност и практическото дело за извоюване на тази свободност лежи един колосален труд, едно грамадно усилие. Именно този труд и това усилие Апостолът поема върху себе си, върху собствената си глава, рамене и … крака.

ОТ ИДЕЯТА КЪМ ЦЕЛТА:

“ЩЕ ИМАМЕ ЕДНО ЗНАМЕ, НА КОЕТО ЩЕ ПИШЕ:

“СВЯТА И ЧИСТА РЕПУБЛИКА”

След разтурянето на Втората легия през пролетта на 1868 г. Васил Левски напуска Белград. Напуска го с ясната и твърда идея в гениалната си глава, че трябва да се работи за създаването на вътрешна революционна организация, която коренно да смени принципите на дотогавашните борби за освобождение. След разни скиталчества от Букурещ през Цариград до Българско, той отново се озовава в Букурещ. Там през 1869 г. се е установил и Любен Каравелов. В средите на авторитетните историци до ден днешен няма достоверно (основано върху безспорни факти) и единно становище кога точно е създаден Българския революционен централен комитет – БРЦК. Но този спор надхвърля равнището на моя историографски интерес, пък и аз ще анализирам само писмата на Левски, за да проследя собственото му израстване и развитие като будител – апостол.

През втората половина на 1870 година Апостолът е в Българско. Оттук той пише и изпраща на Любен Каравеловия вестник “Свобода” една знаменита статия, която не знам защо в историческата книжнина обикновено се нарича дописка. Именно в тази статия Левски преминава от идеята си за начина, по който трябва да се организира освободителната революционна борба (идея, родена от него в Белград), към своето разбиране за крайната цел на тази борба. Тази крайна цел Апостолътформулира така: “Ще имаме едно знаме, на което ще пише: свята и чиста република.” Искам обаче веднага да отбележа нещо много важно за тезата, която се опитвам да аргументирам в настоящето изследване.

“Бай Каравелов – пише Левски – само ни трябва още мъничко време да поработим (няколко) години. Но (само) тогава (след като поработим), бай Каравелов, както ви пиша с писмата с братя Марина (поп Луканов) и Иван (Драсов), с божия воля ще съсипем гнилата и страхлива държава, та да съзидаме друга, многотрайна по новото зидане. Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им.” /50, 35/ Този текст от писмото повече от ясно показва, че Апостолът е съвършено наясно – ще бъдат нужни години да се поработи сред народа съгласно неговата идея, за да се подготви революционната организация в Българско за успех на делото. Ето това е според мен будителска работа, основана върху далновидно историческо мислене.

Статията е писана през втората половина на 1870 г. Около края на същата и началото на 1871 г. Левски отново е в Букурещ, където се водят субективно честни, но безплодни нескончаеми препирни върху формите на борбата. За тези препирни няколко месеца по-късно (вече пак из Български) Левски ще напише в писмото си до Кършовски така: “Брате, тамошните ви работи, като ме смутиха и за мен друго нямаше какво защото аз там между всички Ви бях най-простият и с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да се върна в Българско и да си работим, както ни стига умът, че от Вас, комуто се харесва да върви с нас, той ще ни се обади и ние ще го приемем.” Като показва по този начин своята самостоятелност и нежелание да си губи ценното време в безплодни умувания, Апостолът продължава: “Приписвате ми, какво в очите си гредата не (виждам), пък косъма във Вашите очи виждам по-лесно… Не трябва таквоз бутане и заобикалки, но кажи това и това ти е грешката, та да се поправя, ако съм чист човек, както и аз не замълчавам Вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории. “За Отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все (за) едно да вървим, ако ще бъдем хора.” /50, 163-164/

Внимателният аналитичен прочит на почти всички писма  на Левски от Българско до Букурещ показва, че от там непрекъснато са правили опити да го съветват, наставляват и даже пряко да го ръководят. Категорично несъгласен с такова отношение към него, защото бил в непосредствен допир с народа, Левски отговаря по следния начин на войводата Панайот Хитов с писмо, датирано от 29. ІХ. 1871 г. “Казвате, че ако ние се забавим, боите се, че ще попаднем под друг, по-як господар. И тогава всичко щяло да бъде късно. На това ви отговаряме, че не трябва да бързаме. Защото от 8 месеца време сме се заловили да си работим по чисто български в Българско, (тъй като) всичко тяхно досега (е) било лъжи. Па и опитът ни показва, че бързата работа излиза ялова… Ние сто пъти по-много бързаме от вас, защото пътят ни из Българско (е) изпод баюнетите неприятелски… Но и (ние) сме твърдо убедени, че трябва поне толкова да се приготвим, колкото е нужно да се предвиди една добра сетнина за предприятието ни… И още… приказвали сме върху това и внимание не сте давали, че трябва всичките войводи да си бъдат в Българско, защото отвън носят вреда, а не полза.” /50, 99-100/

От цитираното писмо пределно ясно личат няколко важни нещ. И най-напред това, че своята истинска самостоятелна работа в Българско Левски започва към края на януари (преди осем месеца) 1871 г. Тогава е създаден и “Централния комитет в Българско”. Без разрешението (заповедта) на този вътрешен Централен комитет Левски не позволява да се предприемат каквито и да било действия както на българска територия, така и извън нея. Затова императивно продължава в писмото си до войводата Хитов, че “ако ще бъдете в работа с нас наедно, т. е. по заповедите на тукашния Централен комитет, то няма да правите вече никакви договори с (хора) от каквато и да е народност, докато не вземете препоръка от Централния комитет в Българско, който предварително ще Ви ограничи в думите.” /50, 100/

Какво основателно самочувствие си е изградил Апостолът, щом така авторитетно се отнася към прочутия войвода. Пред нашия взор вече не е образът на Левски от Белград. Васил Левски, байрактаринът с лъвския скок, се е превърнал в Апостолът Левски главно затова, защото е извършил огромна будителска работа сред народа и е усетил доверието и обичта към себе си. За него самите думи “народ”, “народен човек”, “народна работа”, “народна воля” са свещени. “Ние насърчаваме – пише той в писмо до орханийци от 29. І. 1872 г. – всичките членове и съучастници в народната свята работа да бъдат верни и постоянни във всяко отношение към целта…чисто народният българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ…то за него няма страх, няма никакви извинения, а смъртта му е самата утеха и душеспасение.” /50, 42/

Чисто народният човек, казва Левски, се бори, доколкото може, за да избави своя си народ по-напред, а после може да помага и на други народи. Ако той не случи, той трябва да умре в народната работа. Световно забележителен е обаче фактът, че любовта на Апостола към собствения му български народ по никакъв начин не е насочена против други народи и народности. “Целта ни в Българско – пише той в писмо до Любен Каравелов от 25. VІІ. 1872 г. – е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка” /50, 49/ А в друго писмо директно и категорично заявява, че “Ние не гоним турския народ, ни(то) вярата му, а – царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами(те) тур(ци).

В Българско не ще има цар, а “народно управление” и “всекиму своето”. Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът. Свята и чиста република.” /50, 36/

Създавайки Централен комитет в Българско, Левски решително повдига самочувствието и разбужда самосъзнанието както на ръководните вътрешни деятели, така и на народа като цяло. Защото едно е главните ръководители на готвената революция да бъдат в емиграция, а съвсем друго нещо е народът да усеща и да разбира, че водачите му са тук, при него. Важна будителска роля е играло и обстоятелството, че хората от всички краища на Българско започнали да се чувстват като едно цяло, като единен народностен организъм. Това станало възможно благодарение на централизираната всенародна организация, създадена от Васил Левски. “Централният комитет – пише Апостолът в циркулярно писмо до местните комитети – свързва цяло Българско чрез няколко окръжни центъра… Вие, членовете на тоя окръжен център, ще нареждате способни работници да свързвате изкуствено (ловко) селата и по-малките градове на цялото окръжие с центъра.” /50, 108/

Без да възбужда никаква омраза към турския народ, Апостолът все пак има самочувствие на човек, който е син на един достоен народ. Затова по-скоро иронично, отколкото високомерно, той казва в статията си за вестник “Свобода”: “Срамно е ние да сравняваме силата си с такива гламавци, каквито са турците… Когато неприятелят ми е по-гламов от мене, той е в ръцете ми с всичкия си материал.

(Трябва) да се даде правото на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ние българите, отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата….На нашия прегракнал глас – никакъв отзив, отникъде помощ… И все тъй ли ще се оплакваме и ще се надяваме? Не, наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдния и на нашите мишци.” /50, 35-36/