Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.04.2010 13:31 - ГЕНИАЛНИЯТ ПОЕТ-ВОЙВОДА ХРИСТО БОТЕВ и НАРОДЪТ
Автор: gerbsenior Категория: Политика   
Прочетен: 5951 Коментари: 7 Гласове:
11

Последна промяна: 15.04.2010 16:30

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
15.04.2010 г.
 четвъртък
                                           
                                            Откъс
                                      от моята книга
  БЪЛГАРСКА ПОЛИТИЧЕСКА и КУЛТУРНА АНТРОПОЛОГИЯ
                                                Том 1
                           "ЧОВЕКЪТ и БЪЛГАРИНЪТ
                         в СЛОВОТО на ИЛИЯ БЕШКОВ"
                             Изд. "Фабер", 2004.

Късно вечерта на 12 май 1876 г. пред Букурещкия палат на Евлоги Георгиев се спрял закрит файтон. От него скочили двамата братя Христо и Стефан Ботеви. Поетът дошъл да се сбогува с майка си, преместила се да живее при богатия си роднина.

“ – Аз тръгвам утре. Защо трябва да тръгна, кой ме вика да ви оставя и отида там, защо не можа да се откажа, това са работи стари, които ти знаеш много добре…Бързам, дай да ти целуна ръка, прости ми като майка всичките погрешки, които съм ти неволно сторил…

Баба Ботйовица се впила около кръста на своя най-голям син, а после се повалила на земята. Като се свестила малко, захвърлила настрана портрета, който й бил осталвил Христо за спомен, т. е. искала да каже, че няма нужда от сянката, когато отива синът й.

- Кирила!… Да не ти е простено, ако вземеш Кирила!… Той ми е надеждата в тая чужда земя – говорила в несвяст почти старата жена, когато Христо се затулил вече из вратата.

- Тогава да дойда и аз с тебе, та да стане чиста работа - говорел по пътя Стефан на по-големия си брат. – А майка, нека я късат кучетата из Букурещ.

- Какво да правя, иска да дойде, не съм му чорбаджия – отговарял с половин уста Христо.” /77, 277-278/

Денят е сряда, 12 май 1876 г. Това, че е било сряда, аз прочетох на друго място – прочетох го в “Записки…” Защото в същата тази сряда, когато Ботев се прощавал с ридаещата си майка, за да помогне на въстанието, е убит след долно предателство Георги Бенковски. А няколко часа по-рано апостолът на Четвърти революционен окръг говорел пред другарите си (Захари Стоянов, поп Кирил и далматинецът Сава) тихо и унило:

“ – Какво ли тегли сега старата ми майка от неприятелите, която навярно са хванали да изплаща моите грехове…

Господ знае какво е щял да прави Христо Ботев, ако е имал верни сведения за положението на нещата в Българско. Панагюрище било хвърлено на огъня от турците още на 30 април; на 8 май през нощта, както след време проучил Захари Стоянов, Средна гора и Стара планина от Жеруна до Дряновския манастир са били пълни с разбити отвсякъде въстаници. Перущица паднала на 2 май, клането в Батак се извършило на 3 май, Брацигово паднало на 6 май. А на 12 май, в тази черна сряда, когато Ботев се прощавал с майка си, турците застреляли от засада Георги Бенковски. Жестока Гергьовденска жътва!

Така че от историческа гледна точка е повече от ясно – Христо Ботев и неговата чета тръгвали на вярна смърт. По принцип те си знаели това, смъртта в името на свободата не ги плашела. Но Илия Бешков е прав: поетът-войвода все пак не е прекосил Дунава, за да доказва единството между своята поезия и своята личност. “Заченат от словото – казва Бешков -, човек се осъществява чрез него и то е второто му раждане – по-реално от физическата му реалност. Та Ботев не възкликна ли: “… Какви съм думи изрекъл?…”

Спорят за факта: зачеването и възкресението! Но когато се родят поетическите образи, кой пита поета за тяхната вещественост и достоверност? Възкресението – независимо дали е физически факт или не е – стана факт в словото. Чрез него то вече е нова ралност и се осмисля. Реалността на словото е по-вярна и трайна от веществената и обективна реалност. Това ми е единственото основание да предпочета първата реалност. Оттук и изкуството има възкресенски смисъл…

Геният на Ботев с интуицията си прозря това нещо.Тези, които не знаеха възкресенския смисъл на словото, той отпрати да търсят черните му кръви по скали и орляци… Той излетя в небитието и като комета остави една огнена следа. Гробът му, костите му щяха да го опредметят, а сега той е чисто слово, дух и следа от комета въз българското небе. В Ботев, както в никой друг, е зашифрована възкресенската същност на словото – изкуство и аз не зная дали без това той би бил Ботев. Всички приказват – и аз съм го приказвал: величието на Ботев било в сливането на поезията с подвига му. Това е привлекателно за изричане, но то е и малко грозно. Излиза, че Ботев е написал поезията си, пък тръгнал да умира, та като се слее слово с дело, да се докаже пред нас – същите, които заради три шилета го разплакаха на Околчица… Не! Чрез него проговори пророкът. Той изрече всичко, което щеше да стане; това винаги ще властвува над нас с хипнотична сила…” /66, 353-354/

Днес, когато сме изтънко запознати със събитията, разиграли се между 20 април и 20 май 1876 г., на нас ни е повече от ясно каква ще е съдбата на Ботев и неговата чета в Българско. И вероятно е основателно да се запитаме:  Защо емиграцията във Влашко, която десетина години фактически ръководи цялото ни освободително движение, се е оказала толкова неподготвена и напълно неосведомена за степента на организираност, началото и хода на Априлското въстание? Аз не мисля, че отговорът на така поставения въпрос е от съдбовна важност за оценка на въстанието като цяло. Дори да действуваше в пълен времеви синхрон с ритъма на вътрешните бунтове, емиграцията не би могла да промени хода и изхода на въстанието. Що се отнася обаче до конкретната съдба на поета-войвода и неговата чета, то работата стои по съвършено друг начин.

През 1868 г. Христо Ботев не се включва в похода на Хаджи Димитър и Стефан Караджа по силата на обективната за него причина, че отпътувал за Одеса да търси оръжие и пари. Дядо Жельо, чиито писар бил той, смятал да въоръжава самостоятелна чета. И така се спасил от практически неизбежната за човек като него смърт заедно с Хаджията и Караджата. Ако не беше се самообявил за войвода през 1876 г., то поради бягството на Филип Тотю и на офицера Кекеров чета нямало как да бъде сформирана. Именно решението на Ботев да се провъзгласи за войвода е историческият факт, който прави възможно преминаването на Дунава.

Основателно и мотивирано ли е било това решение? От обективно-фактическа гледна точка – не, разбира се. Но проблемът е там, че Ботев смятал за истина твърденията, съдържащи се в писмото на Стоян Заимов от 26 април и в телеграмата на П. Юрданов до него, която поетът получил на 6 май 1876 г. Така че не само във Влашко не са знаели реалното положение на нещата отвъд Дунава, но и повечето апостоли в Българско горчиво са се самозаблуждавали.

Изобщо аз съм длъжен да кажа, че българската революционно настроена емиграция в нито един момент не е била достатъчно наясно за действителните мисли, чувства, настроения и нагласи на българския народ. Васил Левски отлично беше разбрал това,  върна се в Българско и започна дълбинна будителско-апостолска работа, прекъсната от предателството и смъртта му. По-нататък аз подробно ще се спра на този въпрос, а тук само ще маркирам становището на Тодор Икономов, което е пряко противоположно на Ботевото и Стамболовото.

“Движенията за освобождение – пише Т. Икономов в своите мемоари – не ме ни възхищаваха, ни увличаха. Аз се боях от тях, защото съглеждах в тях поспешност и предивременност. Право ли, или погрешно беше моето мнение, аз не ще решавам, но от тия предивременни движения аз не предвиждах за България (освен) само зло и опасности, само препятствия към правилно и широко приготвяне на свободата… Народът не съзнаваше още потребността за свобода, сам не можеше ни да я добие, ни да я защити, а водачите за това му липсваха съвършено.” /39, 584-585/

Ние, българите, сме хора на крайностите. Затова много от нас искрено обичат и се възхищават от Ботев. Но нима тъкмо на Ботев не беше съдено да се сблъска от жестоко по-жестоко с една съвършено непредвидена от него реалност? През целия кървав път на четата от Козлодуй до Околчица към нея се присъединяват всичко на всичко …двама души – младият козлодуйски учител Младен Павлов и един кръчмарин в село Бутан. Можем колкото си щем да приписваме на Тодор Икономов назадничавост и закъсняло просветителство, но обречената самотност на Ботевия подвиг потвърди тъкмо думите на Икономов, а не Ботевата революционна фантазия. Че е фантазия, проличава драстично даже от следния нихилистичен факт. Четниците прибрали торбата с жълтиците на козлодуйския чорбаджия и я дали на Никола Обретенов, касиера на четата. Научавайки за това, Ботев рекъл:

“ – Е, защо ви са тия пари? На панаир ли отивате? Махвайте ги на дяволите! – казал той и Обретенов, като развързва торбата и я хваща за едното кьоше, изтърсил на поляната съблазнителния материал.” /77, 521/

Искам да бъда пределно ясен. Аз може да се изумявам и възхищавам от гениалността на част от Ботевата поезия, дори от неговата личност. Но какво от това? Трябва да онемея ли, или, опазил ме Господ, даже да престана да мисля критично и рационално, когато става дума за него?  Народът си е народ; това е социално-битийна субстанция, която не подлежи на пластично извайване като фигура от глина. И ако Ботев не го е разбрал какво иска и на какво е способен в даден исторически момент, то проблемът е в Ботев, а не в народа. Тук няма място за сантименталности. Народът върви след тези водачи, които не го дърпат като добитък с юлар в непонятна за него посока, а равноправно му подават ръката си, за да я усети като своя. Какво ли ще си помисли например селянинът за тези бунтовници, ако случайно наблюдава как сеят безсмислено заграбеното злато по поляните?

“Онова, което се мислело и въображавало отдалеч – коментира Захари Стоянов – грубата действителност го отрязала като със сърп. Ония, народът, за любовта и доброто на които дошли да си жертвуват младините нашите юнаци, за които поетът-войвода стоял по два деня гладен и спал по пустите воденици, нямало ги, малко искали да знаят кой е дошъл.

Тая студенина от страна на населението, тая подигравка, така да се каже, да дойдеш с живота си да се жертвуваш за някого си, а тоя някой си да не иска да те погледне, е обстоятелство повече от убийство…

Ботев повикал Апостолова, един от бившите Врачански апостоли, и с жестока ирония му обърнал вниманието:

- Аз се чудя, бае Апостолов, как тоя народ се е стърпял досега да бъде рая, а не е въстанал да се хвърли като звяр върху шията на своите тирани? Малко по-умерени не можахте ли да бъдете?” /77, 344-345/

Качествен, поетичен сарказъм бълва душата на войводата. Но аз ще си позволя да погледна медала и откъм другата, противоположната му страна. Няма ли да бъде прав за себе си някой селянин, ако набере кураж да рече така:  “Жалим, войводо, ама не съм те калесвал ни да ме освобождаваш , ни да жертвуваш младия си живот за моята робска съдба.”

По пътя към Враца четата стигнала до голямото село Борован. Било през нощта. “Дружината се спряла на мегдана пред ханищата, чакала, хлопала по ближните врата, но кучета и пак кучета лаят, няма ни юнаци, ни селяни, ни любопитни поне, дявол ги взел!… Избутали (само) една жена из мрачината, която склонила да донесе няколко пъти вода от ближната чешма и напои каталясалите за вода пътници. И си заминали те преспокойно от Борован, без да нарушат съня на неговите жители и позициите на скритите по плевниците лъжливи съзаклятници!

Това милосърдие – ядно пише Захари Стоянов – ние никога няма да простим на Ботйова в качеството му на революционер, бил той огнен и горещ теоретически, в колоните на вестниците. В това отношение той е генерал, неподражаем, а долу на земята, между хората, в действителността, в Борован, той е солдатин, трябвало би да вземе уроци от Бенковски, един от неговите Букурещки хъшлаци. Какъвто го знаеме, с каквато цел и тържество мина, той трябваше да запали Борован от четирите кьошета и с нож като говеда да подбере ония лъжци, които били на брой 400 души, които се обещавали, а сега гледали през дупките на плетищата.” /77, 524-525/

Съжалявам, но този път ще изрека тежки думи по адрес на гениалния летописец Захари Стоянов. По дяволите – да! Но не селяните, които са се свили по къщите си, а бунтовници с мисленето на Захари Стоянов трябва да вървят по дяволите! Как така ще палиш селото и с нож като говеда ще подбираш людете, защото не са решили като теб да се жертвуват за свободата си? Омръзнало ми е, до гуша ми е дошло да чета и чувам от български квазиреволюционери и мръсни политици, че понеже народът не вървял по гайдата им, то затова не бил никакъв народ. Ние не само можем, ние сме длъжни да се самоопознаваме като народ и с добрите, и с лошите си страни. Но наистина като със сърп трябва да се режат не само крилата, но и корените на всеки, който дръзва да бъде волунтаристичен съдник на народа. Сменя се националност, сменя се гражданство, сменя се и пол, по дяволите, но кръв, етнически произход и народ не се сменят!

Забягвайки малко напред, ще се позова пак на Тодор Икономов и на неговата оценка за Захари Стоянов, който никак не е променил хъшовското си мислене и след Освобождението. “Чудни хора сме ние българите. Никой от нас не иска да разбере, че не е само негова работа да върти и решава съдбините на страната, съдбините на отечеството…Захария Стоянов, Димитър Петков, Димитър Ризов и други не престават да проповядват изтреблението на половината българи само за това, че последните не им споделяли крайните и безумните мисли, че не намирали в тези мисли цел и спасение за отечеството; и не помислят тези самонадеяни проповедници…какво по-голямо право имат от другите българи да налагат на страната с нож и сопа своите нихилистически правила и теории…Тяхната самонадеяност се е обърнала на зверска нетърпимост и не им допуща да чуят ни възренията на противниците си, ни мъмранията на съвестта, ни воплите на потъпканото право.” /39, 402-403/

Христо Ботев не запалил село Борован и не подбрал с нож като говеда мъжете, които уж обещали да вдигнат въстание. В това отношение той не действувал нито като Бенковски, нито като Захари Стоянов. Но бил, естествено, безкрайно покрусен. Километър след километър и час по час на него му ставало все по-безпощадно ясно, че Врачанският апостол Стоян Заимов е излъгал в писмото си до Влашко.

“ – И ние сме дошли народ да освобождаваме! – простенал поетът-войвода на Милин камък. Где са тия измъчени робове, които ни викаха? – Где е народът? Где е Заимов, где е тоя лъжец със зъби да го разкъсам? Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два деня бяха доволни да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение!… Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости…По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, да не виждах тоя позор – как българският народ е стадо говеда!

Г. Апостолов се опитал да възрази нещо и да даде надежда, но Ботйова го преварил:

- Махайте се от очите ми и вие, идиоти с идиоти! Помните ли, като лъжехте във Влашко, че народът ще да ни посрещне на Дунава? Ние не сме друго нищо за тоя народ сега освен разбойници!” /77, 360-361/

Тези думи на поета-войвода изразяват кулминацията на разрива между него и народа. Честно казано, аз се отвращавам от писанията за някакъв героичен път на Ботевата чета от Козлодуй до Околчица. В простата реална действителност това е било път към жестокото разочарование, към пълен срив на вярата във волята на народа за бунт и национално освобождение. Личната смелост и героизъм на Ботев и неговите четници са едно, а дълбоката им душевна покруса – съвършено друго нещо. Затова истинският проблем пред мен като изследовател и философ на историята се заключава в необходимостта от разбиране и осмисляне на пропастта, на бездната, която се е отворила между народа, от една страна, и Христо Ботев, като най-яркия представител на революционната емиграция, от друга страна.

Любовта на поета-войвода към отечеството и народа е неистова; тя доминира и владее цялостно неговата личност. В този смисъл той действително е огнена комета, озарила като страхотна мълния мрачината на българското небе. Това сравнение на Илия Бешков е колкото вярно, толкова и прекрасно. Само че познавал ли е Христо Ботев своя народ? Категорично не! За Любен Каравелов това е обяснимо и простено, защото няколко десетилетия изобщо не е живял в Българско. Но за Ботев? Мисля си, че специално при Ботев работата даже не опира толкова до познаване. Той се е оформил и възпитал като тип личност, която мисли, че идеите по принцип играят по-важна роля, отколкото е в действителност. Особено идеята за свободата!

Апостолът Васил Левски не по-малко обича своя народ и отечество. Но той е съвършено друг тип личност. Тази разлика между него, Ботев и Каравелов като по правило се тълкува в смисъл, че Левски е практик, докато другите двама са мислители, поети и писатели. Аз обаче показах в главата за Апостола, че да откриеш, да измислиш една принципно нова идея за ефективна и адекватна форма на революционна организация, както направи Левски, е гениално интелектуално постижение. Такова нещо не са направили нито Каравелов, нито Ботев. Комитетската организация на Левски се изгражда върху съвършено друго разбиране за връзката между народа и неговите водачи.Може ли някой от нас да си представи, че Апостолът ще нарече българския народ стадо говеда! Или пък ще сметне, че народът е недостоен за неговия освободителен подвиг?

По силата на една желязна логика откъснатостта от народа, непознаването на неговата душевност води не до критична личностна саморефлексия, а до презрение към народа. Даже в днешното ни време, на 9 март 2003 г., аз прочетох във вестник “Труд” следното. Представя се в НДК книгата на бившия министър-председател Филип Димитров със заглавие “Митовете на българския преход”. И става една негова екзалтирана фенка, та се провиква така: “Вие, г-н Димитров, имате голям недостатък. Умен сте. Възпитан сте. Не сте за простотията на нашия народ.” Не прочетох нито думичка за реакцията на автора, този толкова “умен и възпитан” Филип Димитров, поради което си мисля, че той самодоволно и уж разсеяно се е усмихнал под мустак. Боже пази от такива самовлюбени политически несретници, заемали министър-председателския ни пост.

Христо Ботев е човек с планетарно свободолюбиво мислене и чувствуване. Той е бил свързан с руски революционери от всякакъв тип, съчувствувал е на полското национално-освободително въстание, възторжено е поздравил Парижката комуна. Обичал е свободата и се е борил саможертвено за нея като за най-висша човешка ценност. Но е бил далеч, твърде далеч от необходимия синтез между цели и средства, без който синтез се изпада в някаква форма на фанатизъм, при която се абслютизира целта за сметка на средствата. Поетът-войвода е първо човек, послед славянин, а накрая патриот и българин. Това несъмнено го прави световен поет, но като практически революционен деятел Ботев не се издига до равнището на Апостола Левски.

В името на идеята за свободата на България той е готов да жертва живия, реален българин. И на първо място себе си, естествено. Затова ще завърша с прозорливите думи на Илия Бешков: “…В света на идеите няма място за човека. Най-претенциозните идеи в името на човека – отхвърлят най-неумолимо човека! Те са толкова влюбени в съвършенството си, че изключват възможността да обслужват нещо друго извън себе си; Те смятат човека за ощастливен, когато той ги обслужва.” /77, 318-319/




Тагове:   народът,


Гласувай:
12



1. vmir - Доста поводи за размисъл,
15.04.2010 15:19
респект!
цитирай
2. evrazol - Ето с тези думи
15.04.2010 22:22
Забягвайки малко напред, ще се позова пак на Тодор Икономов и на неговата оценка за Захари Стоянов, който никак не е променил хъшовското си мислене и след Освобождението. “Чудни хора сме ние българите. Никой от нас не иска да разбере, че не е само негова работа да върти и решава съдбините на страната, съдбините на отечеството…Захария Стоянов, Димитър Петков, Димитър Ризов и други не престават да проповядват изтреблението на половината българи само за това, че последните не им споделяли крайните и безумните мисли, че не намирали в тези мисли цел и спасение за отечеството; и не помислят тези самонадеяни проповедници…какво по-голямо право имат от другите българи да налагат на страната с нож и сопа своите нихилистически правила и теории…Тяхната самонадеяност се е обърнала на зверска нетърпимост и не им допуща да чуят ни възренията на противниците си, ни мъмранията на съвестта, ни воплите на потъпканото право.” /39, 402-403/

Можем да наложим и оправдаем ВСИЧКО!!!!!!!!!!!!!!
Тоталитаризъм, анархия, плутокрация и ВСИЧКО. Знак за уравняване на човециите, за непризнаване на напредничавите, за оправдание на всяка лености безхаберие. Чак до естановяване на безспорния авторитет на личния интерес.
Сега знам и определението - Тодор Икономовщина. И до днес битува навсякъде. Тук за идея няма място, защото е шумно и препълнено с идеи, ако приемем Икономовото мерило. Залитането в Ботевата крайност пък лумпенизира.
Поради което Страхът от Бога наистина е начало на всяка мъдрост.
цитирай
3. vmir - 2. evrazol,
15.04.2010 23:00
До сега винаги съм бил съгласен с теб, но позволи ми сега едно частично несъгласие. Не че не съм съгласен с теб за задушаващата роля на тоталния конформизъм, но бих добавил, че един аргумент в повече почти винаги е по-полезен от осъдителните оценки над "неразбиращите". "Народът не ни разбира" не е аргумента, с който ще го убедим, дори обратното е много по-вероятно. Трябва да напрегнем умовете си и да изловим на място триковете, с които циниците се възползват от такива наши грешки, за да плашат немощните с нас и да им пробутват лъжите си.
цитирай
4. evrazol - Нямаме противоречие
15.04.2010 23:10
Страхът от Бога наистина е начало на всяка мъдрост.

Смятам, за разлика от Ботев
цитирай
5. pin777 - Не разбирам тълкуването на една саможертва и начина по, който се прави
15.04.2010 23:39
в какво точно се опитва да ни убеди автора ? Един човек дал живота си за свободата на отечеството ни. Какво има за чоплене и ровене ... Това е един символ за България.
цитирай
6. vmir - 4. evrazol - Нямаме противоречие
16.04.2010 00:00
evrazol написа:
Страхът от Бога наистина е начало на всяка мъдрост.

Смятам, за разлика от Ботев


Наистина, и аз не мога да приема точно това в Ботев, въпреки искреното ми преклонение пред саможертвата му.
цитирай
7. pontis - Никой не е пророк в своята страна...
16.04.2010 10:09
И пълният крах на хора като Ботев и Левски е само доказателство за това. Липсата на каквато и да е реална подкрепа за тяхното дело, освен от шепа ентусиасти. Българският народ винаги се е кланял на идоли с дървени крака- на царе, вождове, хора, които във всеки случай са умеели да лъжат добре. Ние просто не обичаме истината. Най-вече за себе си.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gerbsenior
Категория: Политика
Прочетен: 1810556
Постинги: 610
Коментари: 1666
Гласове: 3891
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031