СЪЕДИНЕНИЕТО И БЪЛГАРО-РУСКИТЕ
ПОЛИТИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ
Както в мнозинството си наблюдения, размишления и оценки, Тодор Икономов и тук е най-мислещият непосредствен свидетел на събитията. “Не се изминаха обаче и 10 дни (от Съединението) – пише той -, и ние с поражающе учудвание видяхме, че с нас няма никой освен платоническото съчувствие на Англия и че против нас стоят не само Турция, Сърбия и Гърция, но и други от великите сили, па и самата наша покровителка – Русия. Пред нашите очи се отвори тогава страшна пропаст, голяма причина за страхувание и отчайване. Ние видяхме нашето младо Княжество изложено на най-големите опасности, ако иска с оръжие да защити съединението си, и на унижение и срам, ако се оттегли назад. За княза ние нямаме какво да кажем в тоя случай: Той се е пустил в дирите на риска като всеки авантюрист, който иска с един удар да подобри и укрепи разклатеното си положение. Но какво да кажем за правителството му, което с не по-малко ослепление се хвърли в кръга на най-големите случайности, без да претегли добрите и лошите сетнини на поведението си?” /39, 364-365/
Слава Богу, има и щастливи случайности даже в нашата, българската история. Такива са събитията, станали по време и след Съединението на Княжеството с Източна Румелия. Но отделните хора правят курбан заради личния си късмет, с което показват, че разбират за какво става дума. Ние обаче и до ден днешен гледаме на тези събития само откъм успешната и късметливата им страна, без да анализираме обективно ситуацията, в която сме били попаднали. Имаме пълното право да се радваме и да празнуваме, че Съединението си беше наше, българско, а Сръбско-българската война спечелихме със собствената си, едва организирана армия. Но не може да бъде повод за радост поведението на княз Батенберг и на Каравеловото правителство, защото никой няма право на непомерни рискове, когато става дума за съдбата на държавата.
Омразата между българските политически и държавни мъже се оказала спасителна за Батенберг от 1883 до 1886 г. Има един факт, който е особено показателен в това отношение. Понеже не успял в мисията си, Йонин бил отзован като компрометирал се дипломат. Наследникът му Кояндер открито поставил въпроса за княза пред либералите. “Еднаж – разказва Драган Цанков – дойде при мене Кояндер и ми каза, че иска да ме помири непременно с Каравелова. Аз му възразих, че Каравелов е луд и че не желая да имам никаква работа с него; но Кояндер искаше без друго да ни устрои поне една среща…Влязохме в кабинета на Кояндер, който ни държа горе-долу следния език: “Отношенията между Русия и България са, както знаете, много лоши. Или княз Александър трябва да се помири с императора, или той трябва да напусне България. Ако мислите, че едно помирение е желателно, аз съм готов да замина веднага за тая цел за Петербург; ако ли не, въпросът за детронацията трябва да се разреши колкото се може по-скоро. Вие разисквайте сега и дайте ми един отговор.”
Останали сами с Каравелова, ние възприехме напълно идеята, че князът трябва да се пъди; но върху средствата не можехме да се споразумеем. Аз не исках по никакъв начин да влеза в един кабинет с Каравелова, за да извършим преврата заедно. “Слушай, Каравелов, казах аз, да се свали Князът, е революция опасна; аз не мога да взема отговорността, че съм пъдил държавен глава. То може да стане, но ако се образува един кабинет от всички партии: тогава цялата страна ще бъде съучастница в делото и ние ще имаме оправдание.” Каравелов щеше да се побърка, като чу за коалиция с консерваторите.
“С тия вагабонти, викаше той, аз в един кабинет не влизам.” Тогава аз предложих друга комбинация. “Ти ще изпъдиш княза, казах аз, на своя глва, а аз се задължавам да не ти преча. За да бъдеш напълно сигурен, че ще бъдем с тебе, аз ще разтуря партията си при следните условия: аз ще отида дипломатически агент в Цариград, Балабанов ще назначиш в касацията, Бурмова на друга някоя висока длъжност – въобще ще настаниш по-видните мои хора.” Каравелов се съгласи. Звънихме, влезе слугата; казахме го да повика своя господар. Аз разказах на Кояндера сключеното съглашение и предложих да подпишем един протокол. “Протоколът, добавих аз, ще остане в ръцете на г. Кояндера; ако някой от нас се отклони от задълженията си, да ИМА ЕДИН ДОКУМЕНТ срещу него.” Моето предложение енервира крайно Каравелова. Той поиска да му се даде тридневен срок, след който сам щеше да донесе протокола, написан от него собственоръчно. Не знам дали още веднаж Каравелов поднови тоя разговор.” /63, 433-434/
Може да има всякакви мнения по въпроса, но аз мисля така. Рязкото влошаване през 1883 г., а после и прекъсването на руско-българските отношения имало тежки, при това далечни последици за България. Най-напред то ни изправя пред големите опасности, възникнали като резултат на Съединението. После довежда до разкол сред българските офицери, взели противоположни становища спрямо Княза. И когато Батенберг бил детрониран чрез преврата на 9 август 1886 г., държавата се изправила пред прага на братоубийствена гражданска война. Съпротивата против преврата се вдъхновявала и ръководела от Стефан Стамболов.
На Тодор Икономов принадлежи, според мен, най-обективното обяснение на руско-българския политически разрив. Фактите, част от които цитирах, свидетелствуват, че царят просто нямало на кого да вярва в България. Но докато преди Съединението разривът се ограничавал във висшите сфери на държавно-политическите отношения, то след Съединението недоволството от Русия проникнало и сред народа. “Ако слушаме българите – констатира Тодор Икономов -, с твърде малки изключения, поведението на Русия в тия последните дни е не само неправилно, но и неприятелско. Да си оттегли от България офицерите, когато нуждата от тях е толкова голяма, това е явно неприятелство…Да оправдавам русите пред моите съотечественици аз не считам за нужно, защото не ги намирам в много други отношения невинни. Да защитя обаче истината пред едностранните увличания на нашата интелигенция ми е и длъжност, и право. От разкриването само (на истината) може да се дойде до правилни и истински отношения.” /39, 372-373/
И каква е истината според Тодор Икономов?
Ние се сърдим, разсъждава той, че Русия излъгва най-добрите и животворните ни надежди. Твърде добре, но чий са тези надежди – руски или наши? Ако са и руски, и наши, ние трябваше да се готвим за осъществяването им задружно и в споразумение с Русия. Ако са само наши и не считаме за нужно даже да съобщим на Русия за начина и минутата на тяхното осъществяване, где е вината на Русия, че не може да прегърне тези надежди с време и без време и да подчини интересите на стомилионен народ на интересите и начинанията на нас, една петдесета част от руската империя? Где е тук изневеряването?… Нека си помислим само, че руските интереси не са български и че за Русия нашите интереси са били и са второстепенно и третостепенно нещо, и нам лесно ще бъде да разберем, че “Русия има и длъжност, и право да се грижи преди всичко за нейните руски интереси и че не на нас, освободените от Русия, се пада да я съдим за това. Сами ние, слабите и надарените със свобода по чужда милост, ако искаме да тургаме по-горе и по-преди от всичко нашите отечествени интереси, не може ли същото да иска и Русия?…Ако за нейните интереси е полезно да поддържа статуквото, как и с какво право ние ще я обвиняваме в това?…И в Освобождението, и по-сетне тя не пропусти нито един случай да ни покаже че ще ни покровителствува, дордето я слушаме, догдето й се покоряваме, догдето съгласяваме нашите държавни интереси с нейните. Тъй си е разбирала тя длъжностите към България, тъй ги е упражнявала.” /39, 373-374/
Мисленето на Тодор Икономов е уникален феномен в следосвобожденска България. То е първото автентично мислене на държавник, който знае какво значи държавна политика и държавен интерес. Ако сравним неговите разсъждения и неговия анализ с пазарлъците на Петко Каравелов и Драган Цанков как да се изпъди княз Батенберг, ние ще се изправим пред впечатляваща разлика. Цанков е политикан, който се грижи на първо място за собственото си политическо дълголетие, каквото и постига, между впрочем. Каравелов е умен и субективно честен към държавните интереси, но не може нито да си мери думите, нито да си сдържа емоциите към другите политици.
И двамата не се понасят един друг, мразят се открито, при това нямат никаква далечна стратегия за бъдещето на България – действуват тук и сега. При цялата му исполинска воля и мощ, от тях не се различава по принцип и Стефан Стамболов. Всички те са патриоти, обичат народа и отечеството си, но мислят и действуват патетично и, бих казал – българоцентрично.
Както в съзнанието на българския народ, което е разбираемо, така и в главите на неговите политически водачи някак естествено битувала представата, че Русия е длъжна да ни помага и да се грижи за нас. Тази представа раждала безотговорност и рисково поведение, а после се оправдавала с приказките, че някой ни бил предал, защото не прави това, което на нас ни се иска да прави. “Подир жъртвите – продължава Тодор Икономов – които Русия направи за нас и подир всеобщо признатия факт, че всичко, що имаме днес, имаме го от Русия и по милост от Русия, днешното ни поведение спрямо Русия е и смешно, и нелепо…Ние трябва да почеваме само онова, което е по нашите сили, и не само да го достигаме с наши собствени средства, но и да се запазваме от всякакви външни съдействия, които всякога извикват чуждо вмешателство. Искаме външна помощ не само във въпросите като тия на Съединението, но във вътрешните си недоразумения (искаме) и да си меняваме правителствата с таквази помощ, а пък, от друга страна, да се считаме самостоятелни и да почеваме дела на своя глава – това е да не познаваме положението си, да се лутаме в разни криви и лъжливи пътища и да кривим другите в собствените си глупости и погрешки.” /39, 376/
Неблагодарна, твърде неблагодарна е понякога българската историческа памет. Чардфон Велики с неговата Голямоконарска мома, държала под театрална стража уплашения и унижен Гаврил Кръстевич, ги помни всичко живо в България, учило история в българското училище. “Конарската дружина – пише Симеон Радев – влезе в конака с голям салт
анат. Въстаниците, с бели китки на калпаците, се построиха в двора и развяха високо знамето. Чардафон, с гола сабя в ръка, мъчеше коня си, за да се изправи на задните крака. Адютантите му го обикаляха почтително. Чардафон извика:
- Какво още прави пашата, та не слиза? Кажете му да не се мае, че ей сега ще да кимна на момчетата да обърнат конака на прах и на пепел!…Когато файтонджията (с Гаврил Кръстевич във файтона) се готвеше да тръгва, двама конарци разбутаха навалицата и отвориха път за Делка Шилева, която се качи в колата и седна надясно от пашата с извадена сабя в ръката… Пашата обаче бе крайно огорчен, загдето туриха да го придружава една селянка, и се оплака от това унижение.
Но тълпата го пресече:
- Хората ти правят чест, като ти дават мома.” /63, 514-516/
Това е добре, даже патриотично. Историята се прави понякога и така – с китка здравец в калпака и с мома, извадила сабя. Но същевременно си мисля, че забравата, която тегне върху личността и главно върху мисленето на Тодор Икономов никак не е случайна. Той е чистокръвен котленски българин, минал през всички най-добри български училища, преди да замине за Цариград и после за Киевската духовна академия. Мисленето и делата му, на пръв поглед консервативни, в действителност са изключително напредничави. Защото е отстоявал най-фундаменталните стожери на една модерна нация и държава – законността и християнските нравствени ценности. Освен това май единствен е успявал да се ориентира в същността на българските национални проблеми през призмата на голямата европейска политика.
Аз споменах и по-рано за този факт, но сега ще го възпроизведа чрез собствените думи на Тодор Икономов. Когато анализира българо-руските отношения през 1885 г., той пише така: “Всички се оставиха на благоволението на Русия. Защо днес се сърдим, че Русия упражнява това благоволение по своему? Всякой дава, щото има; всеки прави щото е научил.Това може Русия и това ни прави. Защо с време не мислихме?… Моите настоявания пред българските представители в Сан Стефано през 1878 г. да се прати из средата им депутация и пред посланиците на другите велики сили и като се представи нашето освобождение за дело на цяла Европа, на която изпълнителка е била Русия, да се изкаже благодарност и към тези сили и да се обяви България под съвкупното покровителство на всички сили – нещо, което щеше да гарантира България не само от едностранното вмешателство на Русия, но и от разделението, което по-сетне я сполетя само от завист към руското влияние… Не съм ни дипломат, ни български държавен человек в смисъл на днешните наши агитатори многознайници, не се лъжа обаче, като казвам, че Берлинският конгрес би ни оставил в ръцете тая истата България, която се беше признала от Цариградската конференция и която далеко надминаваше по пространството си днешна Румелия и България…Съвети не искам да давам сега, защото зная доколко гласът на благоразумието се чува и почита у нас; не мога обаче да не кажа, че трябва да държим поне външна логика в делата на държавата си. Избрахме за единствен покровител Русия и (й) се поверихме, поне с нея да държим.” /39, 377-379/
Преди Съединението Тодор Икономов минавал за русофоб, а Стефан Стамболов – за русофил. Но разсъждавайки чисто рационално и държавнически, първият се проявил на дело като русофил. В същото време Стефан Стамболов, защитавайки на всяка цена короната на княз Александър Батенберг, се превърнал в най-големия русофоб. Когато проучвах документалните свидетелства за поведението на Стамболов след детронацията на 9 август 1886 ., аз се убедих в това, в което са се убедили и всички други изследователи – Стамболов е изключителна фигура в българската следосвобожденска история.
Но се убедих и в нещо друго – колосалната енергия на този човек не донесе нищо добро нито за него лично, нито за България. Това мое твърдение рязко се различава от доминиращата днес оценка за Стефан Стамболов, затова се нуждае от обстойно аргументиране.
Любовта на Стамболов към България е първоначално може би толкова силна, колкото и Ботевата. За свободата на своето отечество той е участвувал като апостол – макар и напълно безуспешно, между впрочем – първо в така нареченото Старозагорско, а после и в Априлското въстание. Но още тогава той принадлежи към революционерите, които смятат, че народът трябва да бъде вдиган на бунт едва ли не с остен. И недоволството им към този народ е поне толкова силно, колкото и любовта им към него. Колко жлъчни думи са изречени по адрес на народа, защото не тръгнал слепешката подир бунтовническите водачи. Но като припомням това, аз всъщност искам да кажа, че Стефан Стамболов се ръководи от едно спонтанно, необразовано разбиране за философията на историта, което несъмнено отрежда на отделните личности по-голямо значение и роля, отколкото те са могли да имат и да играят тогава, когато масата не е вървяла след тях. В своя дневник, с дата 6 декември 1886 г., Стамболов е направил опит да обобщи изминалите исторически събития.
“От 6-ий декем. 1886 г. (Продължение)
Никулден! На тоя голям за българете празник почвам третята книга от моите бележки и без да ща въображението ми неволно ма тегли да погледна назад 10-12 години и да си спомня за как съм минавал тоя праздник било между селенете, като съм проповядвал словото божие за възраждането на бълг. Царство (а идеята на Левски за свята и чиста република? – З. Д.) и съм ги събирал и калнал под байрака на нашата свобода и независимост, било между нашите във Влашкта земя, дето сме замишлявали и крояли плановете за освобождението на Отечеството ни от турско иго…В Гюргево, събрани в така наречената бълг. Казарма, дето са храняхме с боб по преимущество, защото хляба беше по-скъп от боба, ние скроихме плана за въстанието на 1876 година. Там са избраха и назначиха апостолите и организаторите, които направиха въстанието и които, може да се каже, развързаха ръцете на Россия и й дадоха възможност да са намеси в нашите дела, да ни помогне и освободи, но същевременно да си възстанови военната чест, да си отнеме назад взетата от нея Бесарабия, да вземе Карс и Батум, да разпокъса на части турската империя и да я намали, а с това да улесни и упрости пътя си към Цариград, за да забие на “Св. София” осмоконечния кръст. Какви хора бяхме тогава ние, които разклатихме и подкопахме цялата турска империя? Няколко горещи и екзалтирани патриоти, силни с вярата в своето право и свято дело готови да умрат за идеята, която проповядваха, фанатици, които предпочитаха смъртата от (пред – З. Д.) позорното робство и които пред нищо не се спираха, от нищо не са бояха само да са увенчае делото им със сполука. Идеята беше уздряла, времето беше дошло, България да са освободи и малцината живи останали бълг. Апостоли бидоха честити да видят плода на своите трудове, да видят мечтата си осъществена!” /71, 105-106/
Такъв е обобщеният поглед на Стефан Стамболов за революционното минало на апостолите и за тяхната водаческа роля. Работата е там, че още през 1875 г., когато се опитва да вдигне въстание в Стара Загора и селата около града, той никак не бил наясно с реалните настроения сред народа. И ядосано наричал селяните “страхливи баби, малодушни, нерешителни и пр. – Засрамете се поне от нас – говорел той на “мустакатите юнаци”-, вчерашни деца, които имаме възможност да живеем от вас по-богато и по-охолно, но за общо добро презрели сме всичко и ходим да се скитаме жадни и гладни.”
А когато селянинът бай Стоян се мъчел да изведе пет-шестимата бунтовници към Балкана, Стамболов непрекъснато му редел над главата:
“ – Когато един народ не обича свободата, то можеш ли да го принудиш за това насилствено? Лъжи, хвалби, голи обещания и нищо повече! Ходи, та се скитай сега по тия пустини, като Хамовото семе…
- Кажете на това хлапе да му не мели толкова устата – отвръщаше бай Стоян. Не е сега време да се четат молитви.” /75, 129-131/
Още много молитви ще чете Стамболов на народа, и не само молитви за свободата…
