Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09.2010 09:52 - ТОВА Е НАРОДНИЯТ СЪД ,ДАМИ И ГОСПОДА, ЖЕНИ И МЪЖЕ....
Автор: gerbsenior Категория: Политика   
Прочетен: 2467 Коментари: 1 Гласове:
3



Глава първа

 

                                     НАРОДНИЯТ СЪД:  КЪРВАВОТО ЛОНО

                               НА БЪЛГАРСКИЯ  ДЪРЖАВЕН  КОМУНИЗЪМ

                                    

 

1.      НЕКРОЛОГ ВМЕСТО ПРОЛОГ

                        Възможно е някои  читатели да се подразнят от термина “КЪРВАВО ЛОНО” в заглавието на първата глава от книгата. Сериозно мислих и аз по този термин. Но съдържанието на документите е ужасяващо и думите ми са точни. Лоното действително е кърваво, кърваво та даже мораво...

                        Преди 60 /шестдесет/ години, на 1 февруари 1945 г., в 16 часа подир обяд, в Тържествената зала на Съдебната палата, член-съдия Стефан Манов от Първи върховен състав на Народния съд, който съди регентите, министрите и царските съветници, прочита присъдата на обвиняемите. На смърт са осъдени тримата бивши регенти, двадесет и двама бивши министър-председатели и министри, осем царски съ

ветници. Половин час по-късно, в 16.30 часа, своята присъда обявява и Втори върховен  съ св на Народния съд, който пък съди депутатите от ХХV Обикновено народно събрание. Присъдата е прочетена от неговия председател Светослав Кантарджиев. От обвинените общо 127 /сто двадесет и седем/ народни представители от ХХV Обикновено народно събрание, на смърт са ени

 

 67 /шестдесет и седем/ депутати. Осъдените са разстреляни през нощта на 1 срещу 2 февруари, т.е. веднага.

                         В София са действували 10 /десет/  върховни състава на Народния съд, а   оо за цялата държава – според доклада на правосъдния министър д-р Минчо Нейчев до Националния комитет на Отечественият фронт от 20 юли 1945 г. – броят на делата и на съдебните състави е 145 /сто четиридесет и пет/.  Подсъдими са били 10.907  /десет хиляди деветстотин и седем/ човека, оправдан от тях няма нито един. Смъртна присъда е била издадена срещу 2.680 /две хиляди шестстотин и осемдесет/ обвиняеми; доживотен затвор са получили 1921 /хилядя деветстотин двадесет и един/ човека; 20 години затвор – 19 /деветнадесет/ човека;  15 години затвор – 962 /деветстотин шестдесет и двама/  човека; останалите 3241 /три хиляди двеста четиридесет и един/ човека били наказани със затвор под 10 години.

                         Важен исторически документ представлява цитираният доклад на министъра-комунист д-р Минчо Нейчев. В раздела му за Народния съд, точка 2, текстът започва така: “Една от най-крупните задачи, с които Министерството имаше да се справи, беше провеждането на Народния съд. Специалният за това закон беше своевременно изработен и одобрен от Министерския съвет в заседанията му на 28 и 30 септемврий... При провеждането на закона обаче се направиха много грешки, повечето от които беше мъчно да се избегнат. Много от Народните обвинители, както и някои от Народните съдии не можаха да отговорят на тежките изисквания, които им се възложиха... Обещах съдът да свърши работата за три месеца, а той едва я свърши за шест. Това закъсняване се оказа фатално, защото напрежението на масите намаля, ходатайствата се засилиха, съставите на съда започнаха да се огъват, в резултат на което се получи това, че последните процеси в София, особено тоя срещу стопанските деятели, се оказа истинско проваляне на съда.

                        Въпреки това аз считам, че Народният съд извърши своята работа успешно. Главният удар беше нанесен от първите два централни процеса, а той беше съкрушителен. От всички регенти, министри, царедворци и Народни представители, всичко на брой 160 души, нито един не биде оправдан, а 103 от тях бяха осъдени на смърт.” /1; а.е. 478, л. 84-85/  

                         Аз нямам възможност в настоящата статия подробно да анализирам полемиката относно фактите за броя на незаконно убитите български граждани в периода от 9 септември 1944 г. до 6 октомври 1944 г., когато в “Държавен вестник” е публикуван Указът на регентите за утвърждаване и влизане в сила на Наредбата-закон за Народния съд. Ще разглеждам само работата на Първи и Втори върховни състави на Народния съд. Тяхната публично извършена дейност е добре документирана. Но тя не е истинската дейност на този съд. Съставите на съда са марионетки; зловещи, наистина, но марионетки. ПРИСЪДИТЕ, КОИТО ТЕЗИ СЪСТАВИ ПРОИЗНАСЯТ, СА ОПРЕДЕЛЯНИ НА ДРУГО МЯСТО И ОТ ДРУГИ ХОРА. И тези присъди – главно смъртните – са били мотивирани от чисто партизанско-партийно-политически интереси. Народният съд е формален юридически инструмент, на всичкото отгоре нелегитимен, за масови политически убийства, чиято цел е ликвидирането, физическото унищожаване на политическите противници на Българската работническа партия – комунисти. ЕКСПЛИЦИРАНЕТО И ДОКАЗВАНЕТО НА ТОЗИ ФАКТ Е МОЯТА ГЛАВНА ЗАДАЧА В НАСТОЯЩАТА СТАТИЯ.

                         За първи път в българската история ние имаме работа със завземане на властта  от политическа партия, която целенасочено и планомерно ликвидира политическите си противници. Не че по-рано в нашата държава не са се вършили беззакония и политически убийства. Приемани са и специални закони за защита на управниците под претекст за защита на държавата. Но стратегически да се планира, системно и целенасочено да се унищожава  целия спектър на политическата конкуренция – като се почне от враговете и се свърши с довчерашните съюзници -, това е уникална характеристика именно на комунистическата партия.

 

2.ИДЕЯТА, МОТИВИТЕ НА НАРЕДБАТА-ЗАКОН И

ОРГАНИЗИРАНЕТО НА НАРОДНИЯ СЪД                                                         

 

                         На 28 август 1944 г. Националният комитет на Отечественият фронт приема един Манифест, приподписан от: Кимон Георгиев, Добри Терпешев, Никола Петков, Григор Чешмеджиев, д-р Иван Пашов, Ангел Държански, Дамян Велчев, професор Венелин Ганев, Димитър Нейков, д-р Рачо Ангелов, професор Петко Стоянов, Димо Казасов, Христо Стойков и д-р Кирил Драмалиев. Поканен е да подпише и Кръстьо Пастухов, но старият десен социалдемократ отказва, заявявайки при това сякаш съвсем не навреме: “Помнете ми думата, че тоя Отечествен фронт ще бъде безотечествен.” Като се обединяват около идеята  за съставяне на самостоятелно отечественофронтовско, “народно правителство”, подписалите Манифеста приемат и точка девета  от неговия текст, която гласи: “Народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политка и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население в България и окупираните земи.”

                         Разбира се, в общи политически фрази  терминът “народен съд” е употребяван от комунистите още през 1941 г. Например в обръщение към българските граждани от месец септември 1941 г. ЦК на БРП /к/  заявява: “Народните представители, администрацията и съдилищата  трябва да знаят, че не е далеч денят, когато заедно с министрите ще бъдат изправени пред народен съд и тоя съд ще бъде безпощаден.” Но като елемент на официална, институциализирана политическа позиция понятието “народен съд” се появява именно в споменатия Манифест. Как се развива политическият процес  у нас след 28 август 1944 г., т.е. след обявяването на Манифеста?

                         Непосредствено преди Манифеста правителството на Иван Багрянов предприема опит за последно спасително действие, като излиза с декларация за български неутралитет и обезоръжаване на германските военни части, разположени на наша територия. На 29 август 1944 г. британският посланик в Москва предупреждава Молотов, че англичаните са против зачитането на тази декларация и продължават да третират България като част от противниковата военна коалиция. Същото поведение Лондон очаква и от Москва. На 30 август ТАСС оповестява официалното съветско становище, съгласно което българският неутралитет не се признава. Кабинетът на Багрянов пада и на 2 септември регентите назначават правителството на Константин Муравиев.

                          В този момент се появил исторически шанс  България рязко да подобри международните си позиции, тъй като САЩ се отнесли благосклонно към новото правителство. И макар че Англия продължавала да следва меморандума на Форийн Офис, съгласно който “ние не сме заинтересувани от това, дали България ще бъде запазена в качеството си на независима държава след края на войната”, там също се прокраднало доверие към някои от новите министри. Муравиев обаче бил заблуден от военния министър генерал Иван Маринов и не разрешил светкавично единствената задача, която би придала смисъл на неговото правителство, т.е. не обявил война на Германия. Ако беше направил това на 3 или 4 септември, а не чак на 8 септември, Константин Муравиев би могъл ако не да предотврати, то решително да промени значението на факта, че на 5 септември Съветският съюз пръв обяви война на България и влезе в нея като победител и окупатор. Неясно е как Сталин би обявил война на държава, на свой ред току що поставила се в състояние на война с Германия.

                         Муравиев проиграл историческия си шанс и загубил всяка възможност за контрол върху политическите събития. На 8 септември, в 4 часа следобед, в дома на Кимон Георгиев се събрал Националният комитет на Отечественият фронт, за да определи, наред с текущите задачи, състава на бъдещото си правителство. На пръв поглед звенарите получавали най-важните постове – министър-председател, министър на външните работи и министър на войната, но се оказало, че комунистите по-добре са си направили сметката съобразно конкретната историческа обстановка.

                         На 9 септември рано сутринта двамата регенти княз Кирил и генерал-лейтенант Михов /Богдан Филов си подал оставката предния ден/ с Указ №10 назначили Кимон Георгиев за председател на Министерския съвет. Интересно е, че оставката на Константин Муравиев била приета с Указ № 11, формално чак след назначаването на новия министър-председател. И вече сУказ № 12 било назначено цялото отечественофронтовско правтелство в състав: Кимон Георгиев /ПК “Звено/; Добри Терпешев /БРП/ и Никола Петков /БЗНС/ - министри без портфейл, заместник-председатели на Министерския съвет; професор Петко Стайнов /ПК “Звено”/ - министър на външните работи и вероизповеданията; Антон Югов /БРП/ - министър на вътрешните работи; полковник Дамян Велчев /ПК “Звено”/ - министър на войната; професор Станчо Чолаков /ПК “Звено”/ - министър на народното просвещение; д-р Минчо Нейчев /БРП/ - министър на правосъдието; професор Петко Стоянов /независим/ - министър на финансите; Димитър Нейков /Социалдемократическа партия/ - министър на търговията, промишлеността и труда; Асен Павлов /БЗНС/ -  министър на земеделието и държавните имоти; Борис Бумбаров /БЗНС/ - министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството; Ангел Държански /БЗНС/ - министър на железниците, пощите и телеграфите; д-р Рачо Ангелов /БРП/ - министър на народното здраве; Григор Чешмеджиев /Социалдемократическа партия/ - министър на социалната политика; Димо Казасов /независим/ - министър на пропагандата.

                         Това правителство – с промени в имената, но при запазване на същите политически квоти -, управлявало България повече от две години, т.е. до провеждането на изборите за Велико народно събраие в края на 1946 г. Първата му работа била да издаде Постановление за освобождаване от длъжност на регентите – “Негово Царско Височество Кирил княз Преславски и Генерал-лейтенант Никола Михов”. Преди това обаче ги използвало да разчистят институционалния терен докрай, като на основание член 136 от Конститцията  подпишат Указ № 13 за разпускане на ХХV Обикновено народно събрание.  С ново Постановление правителството назначило за регенти  на малолетния Симеон ІІ  професор Венелин Ганев, Тодор Павлов и Цвятко Бобошевски.

                        Нито съставът на Правителството, нито имената на регентите сами по себе си подсказват кой всъщност е започнал да управлява България. На пръв поглед това действително е Отчественият фронт, защото комунист бил само един от тримата регенти /Тодор Павлов/, а министрите-комунисти са едва 4 /четири/ от общо 16 /шестнадесет/. Но имало поне четири фактора, в резултат на чието съвкупно действие практическата власт в държавата се оказала рязко доминирана от комунистите.   

                         ПЪРВО – съветската армия не само се настанила у нас като победителка и окупаторка, но както Председателят, така и заместник-председателят на Съюзната контролна комисия /СКК/  били съветски генерали. Ето какво е написал на 29 ноември 1944 г. в официално писмо до Кимон Георгиев генерал-полковник Бирюзов:

                                   “ГОСПОДИН МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЮ,

                        Имам честта да Ви съобщя, че Съюзната контролна комисия пристъпи към своята дейност.

                         Във връзка с това съобщавам Ви, че всички сношения на представителите на съюзните държави с българското правителство по всички въпроси, влизащи в компетенцията на Сюзната контролна комисия, ще стават САМО ЧРЕЗ РЪКОВОДСТВОТО  на Съюзната контролна комисия в лицето на:

                         председателя на СКК  маршала на Съветския съюз Толбухин;

                         заместник-председателя на СКК генерал-полковник Бирюзов;

                         политически съветник при предсеателя на СКК пълномощния министър Лаврищев;

                         помощник-председателя на СКК генерал-лейтенант Черепанов;

                         помощник-председателя на СКК контраадмирал Абрамов;   

                        Всякакви обръщения  от страна на други лица от страна на Съюзната контролна комисия, в това число и на представителите на съюзните държави не се допускат.

                        Приемането и разрешението на въпроси, ПОМИМО РЪКОВОДСТВОТО НА СКК, ще се смятат за игнориране на ръководството на Съюзната контролна комисия.” /20; 53-54/

                         Това е положението. Правителството на Отечествения фронт е под пълния външен контрол на Сталин от една страна чрез командването на Съветската армия, докато пък от друга страна – чрез командването на БРП /к/ от Георги Димитров.

                         ВТОРО – двете истински важни министерства в този момент – на правосъдието и на вътрешните работи, са в ръцете на д-р Минчо Нейчев и Антон Югов, безусловно най-подходящите за целта комунисти. Затова Никола Петков по-късно ще си скубе косата  и ще сподели с депутата от БЗНС Дичо Томаров, че търсил смъртта си, бил даже уверен, че ще бъде убит, “защото само по тоя начин му оставало да се реабилитира, задето оставил на 9 септември на неговия гръб комунистите да се укрепят на власт.” /20; 22/

                         ТРЕТО – местните комитети на Отечествения фронт били почти напълно съставени от комунисти и земеделци, понеже звенарите и социалдеократите нямали широко изградени низови организации.

                         ЧЕТВЪРТО – комунистите разполагали със страшна за тогавашните условия въоръжена сила в лицето на партизаните и бойните групи, които абсолютно завладели милицията.

                         Докато Народният съд все още не бил учреден с Наредбата-закон, правителството  решило арестите да стават чрез използване на член 31 от Закона за гражданската мобилизация. А на 12 септември 1944 г. Министерският съвет постановява:

                         “ І. Да се задържат по разпореждане на министъра на вътрешните работи:

1.      Всички министри от кабинетите през времето от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г.

2.      Всички народни представители от ХХV Обикновено народно събрание, които с вота си са одобрявали и подкрепяли политиката на казаните кабинети.

3.      Всички военни лица, които с поведението си са станали причина за поставяне страната пред катастрофа и за излагане на воисковата част в опасност.

4.      Всички други лица, които във връзка с политиката на казаните по-горе кабинети са заповядвали, поощрявали или извършвали убийства, палежи, грабежи, тежки телесни повреди или изтезания.

                            ІІ. Да се впише възбрана , считана от 12 септември 1944 г.

1.      Служебни – върху недвижимите имоти на министрите.

2.      По искане на Министерството на вътрешните работи върху недвижимите имоти на останалите лица.

                            ІІІ. Смятат се поставени под запор всички движими имущества

                                  /вземания, влогове, акции и др./ на лицата, посочени в т. 1.

                                  Всички отчуждения на имущества от казаните лица, както и изпла-

                                  щане на суми и изпълнения на други задължения към тях след съ-

                                  щия ден не могат да се противопоставят на държавата.”/6; ф.136/

                        Арестите са извършени, чака се приемането на Наредбата-закон. Министерският съвет приема тази съдбоносна наредба на заседанията си от 28, 29 и 30 септември 1944 г. На 3 октомври регентите  издават Указ, а на  6 октомври  Указът с  Наредбата-закон е публикуван в “Държавен вестник”. Колко точно лица обаче са избити  без съд и присъда от 9 септември до 6 октомври 1944 г., това никой никога няма да установи с неоспорима фактическа точност. Аз мога само да отбележа, че действията, наричани “чистка”, са подкрепяни напълно от  ЦК на БРП /к/.  Ето какво пише например в телеграмата, изпратена от името на ЦК на БРП /к/ на 1 октомври 1944 г. до Георги Димитров в Москва. “Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекушави съюзници по повод революционното ликвидиране на фашистката агентура, РЕШИХМЕ: ЧИСТКАТА ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ОЩЕ ЕДНА СЕДМИЦА, след което ще започнат да работят народните съдии и чистката ще тръгне по законни пътища. Работата ще се провежда внимателно.

                         Ще бъде организирано разобличаване най-злостните врагове и палачи, ще бъдат широко публикувани в печата сведения за техните престъпления, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сирачета на убити антифашисти с искане за възмездие. Ще организираме обществен натиск на министрите социалисти и земеделци.” /1; ф. 146, оп. 2/

                         От Политбюро на ЦК на БРП /к/ натоварват Цола Драгойчева, която е и Председател на Националния комитет на Отечествения фронт, да отговаря за цялостната подготвителна дейност във връзка с организирането на Народния съд. Същевременно тя е човекът, който ръководи така нареченото официално прочистване на министерствата, учрежденията и ведомствата от фашистки, профашистки и главно неугодни за комунистите елементи, което прочистване се осъществява по предложения на отечественофронтовските комитети. С постановление № 202 от 20 октомври 1944 г. на Министерския съвет например се одобрява  “Наредба-закон за прочистване на преподавателския персонал в народните основни и средни училища, учителските институти и в Университета и висшите училища и академии.” Как се осъществява това прочистване специално в Университета  колоритно разказва д-р Петър Дертлиев. /Виж: 12; 112-130/

                         Наредбата-закон за Народния съд се публикува в “Държавен вестник” на 6 октомври 1944 г., но още на 1 октомври  ЦК на БРП /к/ докладва на Георги Димитров в Москва, че държавен обвинител в Народния съд ще бъде комунистът Георги Петров от Стара Загора. Предложен е от своя съгражданин, съпартиец и приятел д-р Минчо Нейчев – министър на правосъдието. Главният народен обвинител е назначен с Постановление № 9 на Министерския съвет от 9 октомври 1944 г. Той е автор и на документа, озаглавен

                                          “МОТИВИ

                                            КЪМ

                          НАРЕДБАТА-ЗАКОН за съдене от НАРОДЕН СЪД  виновниците за въвличане България в сетовната война срещу съюзените народи и за злодеяниятя, свързани с нея.”

                        В тези “Мотиви...” е записано: “С акта на 9 септемврий се даде възможност да се предприемат усилия за отклоняване съдбоносната опасност, която застрашава родината ни. Една решителна стъпка в това направление ще се направи, като по един тържествен начин се посочи, че българският народ няма нищо общо с виновниците за водената до 9.ІХ. политика и че той осъжда тях и политиката им. Това може да стане с присъдата на един народен съд. Може да се каже, че една такава присъда е общо народно искане и върховен държавен интерес. Тя ще донесе едно необходимо удовлетворение на измъчения народ, който понасяше и ще понася още дълго време последиците на водената политика до 9 септемврий. В същото време с тая присъда ще се подсилят позициите на България пред съюзените демократически държави и ще се възстанови доброто и име пред свободолюбивите народи в света.” /2; ф. 250, оп. 1, а.е. 20, л. 1-7/      

                         Не знам по каква логика е възможно да се твърди, а още повече да се докаже, че българският народ нямал нищо общо с политиката на неговата държава до 9.ІХ. 1944 г. Че народът не отговаря за политиката на своите управници относно решенията, които те са вземали след последните проведени избори, това е безусловно вярно. Но да няма нищо общо с тази политика, след като тя до месец август 1943 г. например е провеждана лично от царя, това си е жива демагогия. Защото е добре известна реалната популярност на Борис ІІІ, доказана пред целия свят и в деня на неговото погребение. Между впрочем, всички български управници са спекулирали грубо и безсрамно с името на народа, като ненадминати в това отношение си остават именно комунистите.

                         От съдържателна гледна точка обаче по-важен е въпросът как в текста на “Мотиви-те...” се обосновава легитимността на Наредбата-закон за Народния съд с оглед разпоредбите на Конституцията. Ами обосновава се така: “НЕ БИВА ДА СЕ ТЪРСЯТ В КОНСТИТУЦИЯТА ВЪЗРАЖЕНИЯ против съденето на министри, депутати и пр. по НАСТОЯЩАТА НАРЕДБА-ЗАКОН. Властта до 9 септемврий бе напълно изоставила Конституцията като основа на държавно строителство и управление. Управниците сами поставиха политическия и обществения живот на страната извън рамките на Конституцията и НЕ МОГАТ ДА СЕ ПОЗОВАВАТ НА НЕЯ, когато ще отговарят за делата си. Срещу ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА,        КОЯТО ТЕ ОБЯВИХА И ВОДИХА СРЕЩУ НАРОДА, оставаше да се действува СЪС СРЕДСТВАТА НА ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА... Народният съд е завършек на народната борба за събаряне тая власт и за спасение на държавата и страната. ПРИ УСЛОВИЯТА ДНЕС НЯМА ВЪЗМОЖНОСТ  ДА СЕ СПАЗВАТ ОГРАНИЧЕНИЯТА НА Конституцията за съдене на министри и депутати. СПАЗВАНЕТО ИМ  би означавало ДА СЕ ОСУЕТИ Народният съд за години или за винаги, а страната и държавата да носят отговорности за делата на властвуващите до 9 септемврий престъпници. Това не може да се позволи.

                         По същите съображения не може да има никакво значение при съденето на виновниците и правната догма за необратната сила на законите.” /2; ф.250, оп.1, а.е. 20, л.1-7/

                         Като експлицираме логическата структура и семантиката  на текста, мотивите за легитимизация на Наредбата-закон за Народния съд могат да се подредят в следния контекст на връзката “ОСНОВАНИЕ – СЛЕДСТВИЕ”:

                         ПЪРВО – управниците на Царство България от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. грубо са нарушавали Търновската конституци и напълно са я изоставили като основа за държавно строителство и управление;

                         ВТОРО – следователно, нито те имат право да се позовават на Конституцията в своя полза, нито пък Наредбата-закон трябва да бъде юридически съобразена с нея;          

                         ТРЕТО – грубо нарушавайки Конституцията, властниците преди 9.ІХ.1944 г. са обявили и са водили гражданска война срещу народа. Този факт е превърнал тяхната власт в изцяло неконституционна власт;

                         ЧЕТВЪРТО – следователно, народът не е разполагал с никаква друга възможност да се самозащити от неконституционната власт, освен и той да използва средствата на гражданската война;

                         ПЕТО – Народният съд е завършек на народната борба срещу управниците за събаряне на неконституционната власт, чрез което събаряне се постига спасение на държавата и страната;

                         ШЕСТО – следователно, Народният съд е завършек и на гражданската война; той е последен собствен елемент на тази война;

                         СЕДМО – народът е победител в гражданската война, обявена и водена от управниците му срещу него в нарушение на Конституцията;

                         ОСМО -  следователно, Народният съд като иманентен завършек на тази неконститционна война не трябва да бъде юридически преценяван и квалифициран от гледната точка на Конституцията. Народът има право да се държи като победител и да накаже враговете си веднага и по начин, който сметне за справедлив.

                         Възстановявам детайлно и прецизно структурата на значенията и смислите, вложени в текста на мотивите, макар че в настоящата статия не разполагам с възможности за подробен анализ на всеки елемент поотделно, особено на твърдението за съществуване на гражданска война. Ще се спра само на две положения; едното е фактическо, а другото – теоретично. Може де се приеме за безспорно, че българските управници за периода 1 януари 1941 г. – 9 септември 1944 г. са наршавали Търновската конституция. Но дали от това следва, че тяхното наказване  подир свалянето им – с насилствен преврат – от власт непременно трябва да се извърши посредством целенасочено и преднамерено игнориране на Търновската конституция? Ще обърна внимание върху фундаменталното според мен обстоятелство, че освен изложените по-горе мотиви на Наредбата-закон за Народния съд, които все пак имат претенцията за извеждане на следствия от материални неконституционни действия  на дотогавашните управници /друг е въпросът дали тези действия са назовани с адекватни термини/, в текста са добавени три завършващи изречения, които имат съвсем друго значение и представляват имплицитна практическа критика на самата Търновска конституция.

                         “При условията днес няма възможност да се спазват ограниченията  на Конституцията за съдене на министри и депутати. Спазването им би означавало да се осуети Народният съд за години или за винаги, а страната и държавата да носят отговорности за делата на властвуващите до 9 септемврий престъпници. ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОЗВОЛИ.” /2; ф.250, оп. 1, а.е. 20, л. 1-7/

                         Значи така – условията след 9.ІХ.1944 г. са такива, че те изобщо не позволяват да се спазва Търновската конституция. И понеже тези условия се създават от самите комунисти, то, разбира се, Конституцията ще трябва да си игнорира  даже съвсем независимо от факта, дали по-рано тя е била нарушавана или не. Би било неинтелигентно и непочтено ние, все още живите поколения, родени през и след четиридесетте години на миналия век, да не си даваме сметка за дълбоката противоречивост и непримиримата конфликтност на времето, когато се учредява, организира и провежда Народният съд. Управляващите дотогава режими са избили  хиляди комунисти и земеделци след 1923 г., води се жестока и ужасна  по мащабите си световна война, Съветският съюз, ръководен от комунистите, ясно се очертава като победител над фашистка Германия.

                         Затова съм склонен да мисля, че самата идея за Народния съд е резонна и справедлива от историческа гледна точка. Българските правителства  от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. са били съюзници на Хитлерова Германия, предизвикала с агресивната си война  смъртта на десетки милиони хора. И понеже комунистите след 22 юни 1941 г. възприемат курс на въоръжена борба срещу властта, те дават много жертви, като често убийствата  се вършат по жестоки, варварски начини. КОЛКО СА ВСЕ ПАК ОБАЧЕ ТЕЗИ ЖЕРТВИ?  В България политическите врагове неизменно преувеличават броя на убитите и репресирани техни хора, за да търсят оправдателни  мотиви за собствените си насилия и жестокости. Но изглежда, че все пак има някакво равновесие В ОФИЦИАЛНИЯ БРОЙ  на жертвите от противоположните лагери.

                         Документално известно е, че във връзка с учредяването на Народния съд Цола Драгойчева възлага на ОФ- комитетите да съберат сведения за “загиналите по време на фашизма”. Сведенията са събирани по специален формуляр, за да могат лесно и бързо да се обобщават и да се използват като главни фактически аргументи от Народния съд. На 10 януари 1945 г. всички данни са предоставени в разположение на главния народен обвинител  Георги Петров, за да може той да обоснове с тях обвинителната си реч. Неговият архив свидетелствува, че според събраните данни общият брой  на загиналите през периода 1923 г. – 1944 г. е 5.134 /пет хиляди сто тридесет и четири/ души. А конкретно за периода  1941 г. – 1944 г. жертвите са 2.320 /две хиляди триста и двадесет/ човека. /2; ф. 250, оп. 1/

                         След приключване работата на Народния съд, на 3 юли 1945 г., Георги Петров предава отчет за съда в ЦК на БРП /к/. Когато в този отчет сравнява броя на издадените от него смъртни присъди с броя на присъдите преди 9.ІХ.1944 г., той посочва следните данни. За времето от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. военните съдилища на Царството са осъдили на смърт 1590 /хиляда петстотин и деветдесет/ лица, от които присъствено 405 /четиристотин и пет/ , а задочно – 1185 /хиляда сто осемдесет и пет/ лица. Екзекутираните по тези присъди са 199 /сто деветдесет и девет/ души. В същия отчет той отбелязва, че Народният съд е осъдил на смърт  2.618 /две хиляди шестстотин и осемнадесет/ човека.  Може би случайно, може би не, но броят на осъдените на смърт от Народния съд /2.618/ е приблизително еднакъв с общия брой на загиналите антифашисти /2.320/ през периода 1941 г. – 1944 г. съгласно цифрата в сведенията, събирани от Цола Драгойчева по линия на ОФ-комитетите.

                         Излиза нещо почти  старозаветно-библейско – живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка... АМИ УБИТИТЕ БЕЗ СЪД И ПРИСЪДА ОТ 9 СЕПТЕМВРИ ДО  6  ОКТОМВРИ  1944 ГОДИНА?  Аз казах по-рано,  че техният брой никога никому не ще стане точно известен. Привеждат се различни, понякога съвършено невероятни цифри. Но поне аз досега не съм срещал публикуван брой на жертвите, който да е по-малък от числото 10.000 /десет хиляди/ убити. Затова не виждам начин да не се съглася, че след 9.ІХ.1944 г. в България са убити без съд и присъда  значително повече хора, отколкото в целия период от 1923 г. до 1944 г.

                         Какво е това – балканско варварство, жестокост и отмъстителност, или пък преднамерено,  целенасочено изтребване от комунистите на всички дотогавашни и бъдещи техни противници? Вероятно както едното, така и другото. В параграфа “Колко бързо се пропилява с кръв спечелена обич” на книгата си “ДЕН ПЪРВИ – ДЕН ПОСЛЕДЕН”, д-р Петър Дертлиев пише: “В това кърваво време загиват какви ли не. Загиват убийци, садисти, фанатици. Ала масата са просто другояче мислещи хора, които са били противници. Но и хора, които се очаква  да бъдат противници. В тази кървава “профилактика” загиват блестящи, зрели умове, прекършват се хиляди млади съдби.

                         И в оргията от омраза, жестокост и отмъщение бързо избледнява образът на жертвите, на героите от антифашистката борба. Колко бързо се пропилява с кръв спечелената народна обич!” /12; 107-108/

                         Българската история след Освобождението е пропита с кръв, прогизнала е от кръв. И никой не бива да се надява на оправдание, от какъвто ще лагер да е бил, но всички трябва да помним, че все пак става дума за история, за минало. Същевременно комунистическият терор има своята уникална злокобност. Десетилетия наред документите за този терор бяха  непристъпно законспирирани. Нещо много повече – за него не можеше да се говори въобще. Жертвите му, оцелели в затворите и лагерите, мълчаха като риби. Моят кръстник, на когото нося името както аз, така и синът ми – Здравко Георгиев Пеловски  от село Лик, Врачанско, беше осъден на 10 /десет/ години

затвор  по процесите след убийството на Никола Петков. Три десетилетия след измъкването си от Беленските ужаси той не отронваше дума за преживяното. Неудобно му беше да стане кръстник и на сина ми, за да не ми навреди на  научната работа, задето поддържам близки връзки с него. И чак когато го убедих, та се съгласи, като направихме кръщаването на сина ми, този железен, интелигентен и горд селянин от стар и голям род ми разказа какви  варварски дивотии са правили комунистите с него и другите затворници.

                          Фактически вярно е, че и фашистите са измъчвали по отвратителен начин арестуваните от тях комунисти. Но какво да каже съвременният читател, когато пред очите му попадне следният документ:

                         “Доклад от 12 юни 1945 г. От полковник С. В. Бейли до Форийн Офис, Лондон.

                          Получих информация от лекаря, полагал грижи за майката на момичето: когато ковчегът е бил отворен, са били констатирани следните телесни повреди, трудно обясними с ефекта от падане от прозорец, разположен било на втория, било на четвъртия етаж:

1.      Всички нокти на краката са били изтръгнати.

2.      Три пръста на лявата ръка са били пречупени.

3.      Двете уши са били отсечени.

4.      Изтръгнато е зърното на дясната гърда.

5.      Изтръгнат е също езикът и всички зъби са избити.

6.      Кожен фрагмент с около петсантиметрова дължина е одран в областта на корема.

                         По лесно обясними причини всички настоявания да бъде съставен протокол, констатиращ наличието на  приведените факти, са били отхвърлени.” /11; 76/  

                          Телеграмата на полковник Бейли стигнала до бюрото и била прочетена  лично от Уинстън Чърчил, който намерил за нужно да отправи следната бележка  до Форийн Офис: “Какъв е целият ужас около това, че секретарката на Петков е била изтезавана? Ако Димитров /д-р Г. М. Димитров – З.Д./ е бил британски агент, в такъв случай ние следва да го защитим с цялата внушаваща респект сила на британския флаг.” /11; 77/ Момичето, изтезавано по такъв дивашки начин от комунистите, се казва Мара Рачева. Била е лична секретарка първо на д-р Г. М. Димитров, а после на Никола Петков в качеството им на лидери на БЗНС. Та ако става дума за сравняване на фашистките и на комунистическите методи за изтезаване и мъчения, то Господ знае кои от тези зверове са били по-жестоки.

                         Разлика обаче има и тя е в друго. Комунистическият терор е целенасочен и преднамерен. Негови жертви са не просто хората, които са заслу



Тагове:   мъже,   дами,   народният,


Гласувай:
3



1. vmir - Цитирам, Ви, Професоре: " За първи път в българската история ние имаме работа със завземане на властта от политическа партия, която целенасочено и планоме
10.09.2010 06:26
рно ликвидира политическите си противници.

Приведените от Вас факти разкриват, че закононарушенията и убийствата са били превърнати в държавна политика. Това е още и лумпенизираща политика - да осъдиш до един 10 907 обвиняеми и да обявиш това за тържество на справедливостта няма как да стане, ако предвидливо не си приготвил смъртоносна примка за всеки логично мислещ и съвестен човек.

Политиката на беззаконие и лумпенизация е провеждана през всичките 45 години "народна власт". След това беше разтворен политически чадър над деятелите и радетелите на тази политика на беззаконието и политическия произвол. Модификацията му е в третирането на убежденията като пазарна стока и оправдаването на търговията със съвестта и приличието чрез приравняването им с мерзостта и цинизма. Резултатите са пред очите ни - невъзможност за осъждане поне на най-изявените престъпници и неописуемата наглост да съдят страната, че ги е поставила дори за миг на колене... (тези, които са се клели да й служат)

Поздравления за Истината!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gerbsenior
Категория: Политика
Прочетен: 1811789
Постинги: 610
Коментари: 1666
Гласове: 3891
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031