08.01.2011 г.
 събота
                     ЗАЩО непрекъснато питаме ЗАЩО?

            Какъв  е  действителният смисъл и докъде се простира изобщо  смислеността   на  фундаменталният въпрос "ЗАЩО?"        
            ЗАЩО  задаваме въпроса  ЗАЩО?
           Какъв  отговор очакваме да получим, когато  задаваме този въпрос?
          Толкова  ли е важен този очакван и търсен от нас отговор?
            КАКВО  се случи?
            КАК  се  случи?
            ЗАЩО  се  случи?
            От  хилядолетия насам е прието да се мисли, да се пише и да се говори, че въпросите "КАКВО?", "КЪДЕ?", "КОГА?", "КАК?"  и "ЗАЩО?", зададени спрямо някакво събитие,  подбуждат  човека към получаване на знания, които са в основни линии достатъчни за разбиране и обясняване на всичко станало и случило се.
             От  всички  тези въпроси обаче  поне за философията и науката сякаш  най-важен  е  въпросът "ЗАЩО?".
             И  защо е най-важен въпросът "ЗАЩО?"?
             Ами  затова, защото  неговият отговор  ни давал знание за ПРИЧИНАТА на това, което е станало, става или ще стане.
             А  знаем ли причината, казвали още древните гърци, значи знаем всичко важно, което ни е нужно да знаем  за нещата,  събитията и процесите  в света,  т.е. в природата, в обществото, в човешкото тяло и в човешката душа.
              Така  че  в основни  линии може  и трябва  да се приеме за безспорно - отговорът на въпроса "ЗАЩО?"  е отговор-знание  за ПРИЧИНАТА на нещата, събитията и процесите.
              Същевременно  пак от дълбока древност идва популярното като знание и   устойчиво като убеденост  в неговата  истинност твърдение, че "ВСИЧКО  НА ТОЗИ СВЯТ ИМА СВОЯТА ПРИЧИНА"  или,  казано по друг  начин, "НИЩО  НА ТОЗИ СВЯТ НЕ СТАВА БЕЗ ПРИЧИНА".
              В  историята  на човешката мисъл и философия  обаче съществуват поне двама гениални философи-учени, които са поставили под фундаментално съмнение нашата човешка способност да знаем  какво точно е това нещо, което наричаме причина.         
               Първият  е  АРИСТОТЕЛ,  най-дълбокият изследовател на причинността и  видовете причини в антична Гърция.
                Ако  е  вярно - разсъждава Аристотел -, че всяко нещо на този свят има своята причина,  то  в своето познание човекът ИЛИ трябва да стигне до едно ПОСЛЕДНО нещо и до неговата ПОСЛЕДНА /крайна, финална/  причина,  ИЛИ ще трябва да приемем съществуването на така наречената ЛОША причинност, според която ние никога не можем да знаем докъде точно сме стигнали в своето познание,  ПОНЕЖЕ МОЖЕ ДА НЕ СМЕ СЕ ДОБРАЛИ ТЪКМО ДО НАЙ-ВАЖНАТА ОТ ВСИЧКИ  ДРУГИ ПРИЧИНА. 
                 Самият Аристотел  дава предпочитание на първата от двете алтернативни  възможности, като става основоположник на учението за КРАЙНАТА /ФИНАЛНА/ ПРИЧИНА,  с  което  всъщност  разделя  всички причини на два рода -  емпирични и финални причини, с  определяща роля, естествено, на финалните причини.   
                 Пък  и  за финални причини в множествено число според него имаме основание  да говорим  само дотолкова, доколкото  съществуват  напълно  независими  един от друг класове  от неща  и  явления -  природа и човек, например.
                 Вторият от двамата велики, за които споменавам  тук,  е  Дейвид  Юм.  От  него  тръгва  и  започва  не само философията на Имануел Кант,  но  и теоретичната физика -  по  собственото  му  признание -,  на Алберт Айнщайн.
                Дейвид  Юм  е категоричен - човешкият сетивен  опит  действително  констатира  наличието  на причинни  връзки  в  природата,  но  по  никакъв  начин не констатира  и  не може да констатира  тяхната  необходимост,  камо  ли  пък  всеобщност. Да,  милиони  години подред Слънцето е изгрявало всяка сутрин, но  от  това  по никакъв необходим начин не следва, че утре то пак ще изгрее.