Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.02.2011 20:28 - Из "БЪЛГАРСКА ФИЛОСОФСКА, ПОЛИТИЧЕСКА и КУЛТУРНА АНТРОПОЛОГИЯ"
Автор: gerbsenior Категория: Политика   
Прочетен: 2580 Коментари: 1 Гласове:
14


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Следосвобожденска България не заварва нито национално изкуство, нито национална наука и образование. И когато се втренчваме в многовековните си държавнически корени, назад в Аспаруховото време, ние не трябва да гледаме на тези корени с очите  на популярния историк професор Божидар Димитров. Нищо от българската държавност, съществувала през Първото и Второто ни царство, не е било съхранено в актуалната народна памет. Преди всичко ние не сме имали език, който да е поел в себе си цялото значение и целият смисъл на думите, които употребяваме. Защото е много лесно човек да се заблуди от факта, че думите просто съществуват и се употребяват. Какво означавали за следосвобожденския българин термини като парламентарна монархия, държавен суверенитет, васално княжество, право, демокрация, та даже конституция?

Народното творчество е съкровище, в което е закодирана  българската етническа душевност и самобитност. Но езикът на народното песенно творчество е не просто анонимен и безсубектен, той е в значителна степен митологичен. В една песен може да се разказва чрез изпяване напълно истинска случка, но съдържанието на друга може да бъде изцяло легендарно. Всичко се приема за достоверно, за случило се в реалния живот. И слушателите го преживяват така, както зрителите на “Многострадална Геновева”. В това е силата, в това е и ограничеността на народното творчество като изкуство; нещо, което докрай не разбра според мен даже Пенчо Славейков. Изкуство в народната песен е изпълнението на певеца, дейността на артиста.

Когато човек търпеливо и внимателно изчете романите на Балзак, той лесно ще забележи, че това, което французите като народ и нация са преживявали преди 200 години, у нас, в България, то се изживява и до ден днешен. Защото живата култура на един народ и на една нация е преди всичко култура на чувствата, а не култура на мисленето. Чуждите мисли, облечени в изречения и думи, лесно се усвояват, запомнят и даже цитират. Но емоциите, чувствата и страстите са дълбоко индивидуални; те не могат, подобно на мислите, да бъдат родени като чужди, а после да станат наши собствени.

Когато в индивидите не са развити чувствата за справедливост, за равноценност на правата на всеки, за обществена солидарност и уважение към законите, за приемственост по отношение на създаденото, а не за отрицание и непрекъснато започване отначало, тогава обществото не може да напредва постоянно и многостранно. Прогресира не този, който скача ту напред, ту назад, а този, който не сменя избраната посока.

Не знам достатъчно рационално защо стремежът на българина  да приравни другия към себе си, а когато може и да го постави под себе си, бива наричан демократичност. Често имам усещането, че нашето главно внимание в деловите взаимоотношения е насочено към това, както се казва на популярен и фриволен език, да не се минем. Индивидуализмът и завистта у българина достигат понякога съвсем смутителни размери.

Но какво всъщност представлява завистта? Като всяко чувство тя е трудна за рационално дефиниране. И все пак е ясно, че завистта, за разлика от другите чувства, може да се породи от всичко. Аз мога да завиждам на един затова, че е по-красив от мен и е обект на по-голямо внимание, на втори – че е по-богат, на трети – че притежава власт, на четвърти – че е просто талантлив и така до безкрайност. Казано с други думи – източник на завистта е неблагоприятното различие между хората, а то се проявява във всички възможни отношения.

Макс Вебер прави едно обобщение на своите наблюдения въху индивидите, което в неговата теоретическа форма аз наричам “аксиома за легитимизация на различието между хората”. Това обобщение в свободно предадена форма звучи така: ако двама случайно подбрани човека си приличат по всичко останало, но се различават контрастно в едно единствено отношение, т. е. единият е богат, другият – беден; единият е красив, другият – грозен; единият е здрав, другият – болен; единият непрекъснато постига успехи, другият – пак непрекъснато търпи неудачи и т. н., то намиращият се в по-благоприятно положение винаги ще обяснява този факт със собствените си лични заслуги, докато неблагоприятната позиция на другия ще бъде интерпретирана като негова пак лична отговорност и виновност.

Следователно, завистта е колкото универсално по източник и по причини, толкова и деструктивно по функцията си чувство. Бих казал дори, че няма по-злокачествено човешко чувство от завистта. Фактът, че завистта не винаги нанася такива видими поражения, каквито омразата и отмъстителността например, никак не я прави по-малко опасна. Тя разрушава нравствеността преди всичко на човека, който я изпитва. Но същевременно е мощна социално-психологическа задръжка и за общественото развитие като цяло. Един социум, в който между съставящите го индивиди се е настанил вирусът на завистта, става нещо като болен от спин. Вместо да радват, успехите на другите ни причиняват мъка или най-малкото генерират у нас неудоволствие. В конкуренцията, като се почне от спорта и се завърши с бизнеса, не може да няма победа и загуба. Но ако победата или загубата станат всеобщ измерител на човешката общност и проникнат в душевността, те рушат принципите на хуманизма, които са все пак над победата и загубата. Донякъде и затова уравниловката, която цареше при социализма, го правеше приемлив за българина от чисто психологическа гледна точка.

Противоположно чувство на завистта е онова, което се появява у нас тогава, когато надминем този, на когото сме завиждали. А това чувство се нарича самодоволство. Какво значи да си самодоволен? То не е удоволствие от факта, че съм постигнал това, към което съм се стремял. То е удоволствие от съпоставянето на моя успех с неуспеха на другия, от факта, че съм се оказал над него в някакво отношение. А когато става дума например не за богатство и за слава, а за власт, то самодоволството е източник на страшни беди в обществено-политическия живот.

В своя зародиш, като потенция, самодоволството битува като самонадеяност, като немотивирана претенция, че аз мога да бъда над всички. Максимата на изначалната, първичната самонадеяност е изречението: “Щом той може, аз защо да не мога?” Значи пак опираме дотам, че българинът не понася вертикалното, йерархизираното различие между отделните индивиди. В един друг – хоризонтален ракурс, ние сме доказано толерантни към различията между хората – като се тръгне от отношението към жената, та се стигне до етническата разлика. Затова спасихме българските евреи, живеем приятелски с етническите турци, толерантни сме и към циганите, доколкото става дума именно за етничната им специфика.

Но към вертикалните, йерархизираните различия продължаваме да изпитваме трудна поносимост. Тези различия са, разбира се, от социално естество; те стоят във фундамента на общественото неравенство между хората. Неравенството е различие, осъзнато като социално значимо. Тук обаче искам да се спра и на един проблем, който играе изключително голяма роля в историческите превъплъщения на българската етнонационална съдба. След попадането на Втората българска държава под турско владичество аристокрацията е унищожена. Главният мотив на турците за това произтича колкото от тяхната собствена държавно-политическа организация, толкова и от несъвместимостта между исляма и християнството. Благородническото съсловие, аристокрацията обаче имат своята незаменима историческа роля.

“Всички нации на Запада – пише Освалд Шпенглер – имат династичен произход… Тъй като кръвта на управляващия род въплътява съдбата, съществуването на цялата нация, системата от държави на Барока има чисто генеалогична структура и повечето от големите кризи са приели формата на наследствени войни…Че има португалски народ, а оттам и португалска държава Бразилия…е следствие от брака на граф Анри Бургундски (1095 г.)…Че има Лотарингия като име на страна, но не и като народ, е следствие на бездетството на Лотар ІІ…А още по-значително е творението на династията Хабсбург, създала от едно население, което не е обединено нито от език, нито от народност, нито от предание, австрийската нация…Най-късната нация на Запада е пруската, дело на Хохенцолерните… В края на ХVІІІ-я век се извършва онзи забележителен духовен поврат, чрез който националното съзнание иска да се еманципира от династическия принцип.” /89, 235-237/

Затова и България след Освобождението се конституира като Княжество, а Стамболов бди над раждането на Фердинандовия наследник Борис Търновски като над Ийсус Христос. Но работата е там, че когато един народ не притежава своя исторически възникнала и утвърдила се аристокрация, той не може да си формира обединяващ го национален принцип, който на Запад е именно династическият принцип. Ние не бива да се правим на толкова неприятно изненадани, когато се сблъскваме с оценките на големите европейски държавници за нас след Освобождението. “Бисмарк – пише Симеон Радев – не обичаше балканските народи; той не вярваше нито в тяхното призвание за национална култура, нито в способността им да се устроят в държави… В Берлинския конгрес при един спор той се бе провикнал еднаж със своя суров глас: “Господа, ние не сме събрани тук, за да се занимаваме с щастието на българите.” /64, 179/ А малко преди това е заявил в Райхстага, че “Източният въпрос не заслушава костите даже на един померански гренадир.”

Няма значение дали ние сме съгласни или не – обективната историческа истина е, че от гледна точка на западноевропейското мислене и разбиране за нация, държава и държавност, България започва своя исторически живот в момента, в който посредством Търновската конституция се легитимира пред света като наследствена монархия. В твърденията или даже в мисленето на историческия писател професор БожидарДимитров българите може да са първите европейци, но самите европейци никак не гледат на нас по същия начин. Пък и отдавна известно е, че в културен и държавно-политически, а не просто в континентално-географски смисъл за Запада Европа е свършвала по линията от Висла до Адриатика, т.е. дотам, докъдето населението е изповядвало християнството в католическата или протестантската му версия. По-важно за мен в случая обаче си остава обстоятелството, че признаването на династическия принцип като национално и държавно-образуващ наистина ни изправя пред сериозни въпроси..

Марксистко-ленинското заклеймяване на господствуващите класи като експлоататорски създаваше илюзията, че всъщност било по-добре това, дето не сме имали аристокрация, че този факт развил у българския народ прогресивното стремление към равенство между хората, което на свой ред беше удобно за социализма. Това стремление към равенство обаче стои в основата на нашата непоносимост към вертикалната социална йерархия, която исторически се утвърждава именно от аристокрацията.

Освалд Шпенглер според мен е прав, когато пише, че “цялата действителна история започва с това, че прасъсловията, благородничество и жречество, се образуват като такива и се издигат над селячеството…Селянинът няма история…Селянинът е вечният човек, независим от всяка култура, загнездила се в градовете. Той я предхожда, надживява я, унесен и продължавайки се от род в род, ограничен в свързани със земята професии и способности; мистична душа, дух, придържащ се към практичното разсъдък; начало и несекващ извор на кръвта, която прави в градовете световната история.” /89, 125-126/

Когато отношението на отделния човек към държавата и държавността се формира в по-шрокото русло на отношението между селянина и феодала, на обикновения простосмъртен и благородника, аристократа, то това отношение изначално придобива строго йерархичен характер. Вертикалното социално различаване и произтичащата от него форма на неравенство в своя първичен източник опира до кръвта, до расата, до природата. Този исторически факт прави неравенството приемливо, с него се свиква, то се освещава от религията. А при народи като българския, който е загубил историческата си памет за легитимността на неравенството, всяка негова форма започва да предизвиква отрицателна социално-психологическа реакция. Такава реакция най-напред получава своя израз в омразата или поне неприязънта към чорбаджиите, към икономически по-силните, а след това и към държавно-политическите институции, към административната бюрокрация и чиновниците.

Ето защо аз не съм склонен да мисля и да се съглася, че българският негативизъм към държавата и държавността е някакво просто обяснимо следствие от турското владичество. В последна сметка това е така, разбира се, но в един доста по-различен от приетия смисъл. А именно в смисъл, че унищожавайки българската аристокрация, прекъсвайки нейното родово възпроизводство, турската власт деградира българската нация и даже българския народ до положението на християнски етнос, който загубва своята историческа памет чак до към средата на ХІХ-я век. Гласът на Паисий е горд, мощен и гневен, но минава цял век, преди той да се разнесе и да отекне в душите на българите, та да проведат успешна битка поне за църковна самостоятелност и независимост.

Държавата е институция, изградена върху вертикалната йерархия на социума. Тя поражда и утвърждава едно неравенство между хората, което българинът е приемал колкото за неизбежно,    толкова и за постоянно дотогава, докато имал работа с управлението на турците в тяхната империя. Но когато била създадена нашата, българската държава положението със социално-психологическата нагласа на българина се променило. Изчезнал външният, спонтанен респект към управляващите, който произтичал от тяхната сила. И в съзнанието на новия български гражданин се надигнал проклетият и прочут български въпрос: “Откъде накъде той може да управлява, пък аз да не мога? Защо той, а не аз?”

Това са плодовете на вековното възпитание в принудено равенство, с което от неразбиране толкова се гордеем даже в своята историческа и всякаква друга обществена литература. Това е робско чувство за равенство, а не чувство за равенство на действително свободни граждани, които трябва поне да са чували за границите на равенството.

В главата на роба непрекъснато витаят мисли, а от устата му пак така непрекъснато излизат думи за свобода и равенство. Но Илия Бешков по този въпрос е по-умен от Сьорен Киркегор – той гениално прозря, че да говориш за равенство и свобода е едно, а да говориш като равен и свободен човек – съвсем друго нещо. Докато Киркегор остроумно, обаче никак не толкова умно казваше: “Хората са глупаци. Те са свободни да мислят, каквото си пожелаят, но искат и свобода на словото, на печата, т. е. искат и да кажат на другите това, което мислят.”

Искат и ще искат, разбира се; защото робът действително може да разсъждава и да мисли за свободата колкото си ще, но той не може да чувствува свободата и равенството, не може да се самопреживява като свободен и равен с другите човек. Между лозунга на Френската революция за свобода, братство и равенство и същият лозунг, издигнат от новоосвободения българин, съществува огромна концептуална разлика. Думите са едно, но това, което се разибра под тези думи, тяхната семантика, смисъл и значение, са напълно различни за французина и българина. Ако не разбираме този следосвобожденски факт, ние просто не можем да се самоопознаем, не можем философски да изтълкуваме собствената си история. А следователно – и самите себе си.

Аз съм повече от наясно с ветровете, които мога да пожъна, след като посявам семето на една философска и нравствена преоценка по отношение качествата ни като нация и на българина като човек. Но съм повече от убеден, че рано или късно ние трябва най-после да разберем, да схванем и да изразим обективната истина за своята индивидуална и етнонационална същност. Сто и двадесет години след Освобождението никак не са малко историческо време. А в началото на ХХІ-я век ние, уж културните и високо образовани българи живеем така, сякаш сме загубили катастрофална война. Цяло поколение си отива от живота, смазано и загубило представа за какво е живяло. Защо така циклично, упорито и неспасяемо разрушаваме и се отричаме от всичко, което сме постигнали по-рано? Разрушихме земеделски кооперативни стопанства с уедрена земя, разрушихме своята промишленост, разрушаваме културно-исторически паметници, но алчно се хвърляме и да разграбим това, което успяваме да докопаме. И се връщаме десетилетия назад, за да подгоним отново Михаля, който бил хукнал в друга посока.

Извратената българска представа за равенство и алергична непоносимост към вертикалната социална йерархия са историческата цена, която сме заплатили за унищожаването на българската аристокрация при падането ни под турско владичество. Това е невъзвратима загуба, която е деградирала българската нация и българския народ до равнището на етнически еднородно население, загубило всякаква исторически континюитетна памет за някогашната си държавност и величие.

Третата българска държава, създадена като Княжество България, няма каквато и да било приемственост с Втората.. Не само е безсмислено, но е глупаво и неполезно ние да се утешаваме и гордеем с мисълта, че сме наследници на Аспаруховото славяно-българско ханство. С него имаме практически, а не на думи толкова общо, колкото днешните македонци с Александър Македонски или пък гърците с Аристотел и Сократ.

Действителната, съвременна българска държава е на 125 години. И тази съвременна българска държава започва от нищото, без никакъв собствен опит в устрояването на държавните дела. А като се вземе предвид, че насилствено, макар и външно спонтанно, естествено формираната у българите представа за равенство, определяща на свой ред отношението ни към социалното неравенство, е извратена, то става ясно, че държавно-политическият ни живот не можел да протича гладко. Непосредствено след Освобождението май единственият човек, който сериозно и задълбочено се замислил върху озверелия хаос на социално-политическия ни живот, бил Тодор Икономов. Неговите наблюдения, оценки и заключения са безценно интелектуално свидетелство за това време.

“Косата на человека настръхва! – пише той в мемоарите си. Какво изопачено разбиране на държавния порядък! Какво отсъствие на чувства за законност и справедливост! Едни злодействуват, защото са в сила, други се готвят да злодействуват, защото били онеправдани. Място за правосъдието и за закона не се оставя еднакво.. Закон и правосъдие стават самите лица и техните лични чувства и капризи. Никому и на ум не идва, че народите се струпват в държави не за да умножат самоуправствата, а да турят край на тези самоуправства, като поставят законите и общото правосъдие по-горе от всяко лично желание и от всеки произвол.” /39, 412/

Никой от нас не си дава труда да помисли, горчиво констатира по-нататък Тодор Икономов, че ако управниците и недоволните от тях непрекъснато и взаимно си отмъщават, това положение неизменно води към развала, към господство на безпорядъка и на беззаконието. Но тогава кой и где ще тури край на това самоуправство и на големите злочестини от него? “Ние, българите, трябва да разберем веднъж завсякога, че по крив път сме тръгнали, че сами на себе си правим зло и че още по-голямо зло готвим за в бъдещето. Ние трябва да се проникнем от мисълта, че струпваното на другите зло се повръща на самите нас и че само доброто и правдата към другите докарва добро и правда и на самите нас.” /39, 413-414/

Справедливи, макар и тежки думи изрича и написва Тодор Икономов. Но кой да го чуе? От тъпкането на законите за частни и партизански цели страдат всички. От нарушението на законите в угода на поддържащата го партия Каравелов не извлече за себе си нищо друго, освен унижение и презрение с мъки и търнила. Има хора между нас, и те не са малко, които са готови да продадат всичките си противници от българите, па и цялото отечество, на руската бюрокрация. Други пък са още по-нахални и безобразни, защото са готови да направят същото за Австроунгария.

Всички твърдят, че народът пъшка и страда. Но за управниците това пъшкане и страдане се дължало на подучване от опозицията, а за опозицията виновни били, естествено, управниците. “Но като се повдигнем в чувствата и желанията си на по-високо и вземем във внимание ползата на отечеството въобще и доброто на самите себе си и на нашите деца – надява се Икономов – ние непременно трябва да се отречем от всяко лично самоуправство и отмъщение…Ако има престъпления против отечеството и тези престъпления се докажат за умишлени и злонамерени, за тях нека съди отечството чрез най-безпристрастните съдилица. На нас, гражданите и партиите, в този случай не се пада, освен да чакаме присъдата на надлежните съдилища. Да ставаме едни на други съдии само за това, че днес сме по-силните, и Стамболов да съди Бендерева, Бендерев Стамболова, а когато Радославов и Начович самоволно осъдят цели купища граждане..то води едни към побесняване, други към убеждение, че на света няма ни правда, ни закон.” /39, 422/

Задълбочено, нравствено и умно разсъждава Тодор Икономов. Отрадно е, че тези негови мисли се раждат в главата му по времена на отявлено беззаконие и самоуправство. Самоуправство до степен на тотално диктаторство, което Стефан Стамболов установява в България.




Гласувай:
14



1. vmir - Забележителен постинг с много ценни наблюдения,
04.03.2011 08:25
много ми се иска да оставя коментар, кореспондиращ с важността на въпросите, но ще се въздържа, тъй като в момента съм потърпевш от полууспешен цигански опит за изравняване с положението ми и това ме прави пристрастен.
Поздравления!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gerbsenior
Категория: Политика
Прочетен: 1811637
Постинги: 610
Коментари: 1666
Гласове: 3891
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031