Народ, нация, свобода

Стефан Стамболов, Георги Бенковски, Захари Стоянов, другите апостоли и войводи са искали да запалят бунт в Българско, та разгорелият се пожар на бунта да зейне като кървава рана в тялото на Турската империя.

Но свободата, мисля аз, също има ограничителна цена, която не може да бъде заплащана за нейното придобиване. Тази цена е животът! Впрочем, за отделната личност дори нейният индивидуален живот може да бъде съзнателно принесен в жертва на идеята и борбата за свобода на нейния род, народ, нация. Но как да се принесе в жертва цял един народ даже пред олтара на свободата? Та нали свободата е за живите, а не за мъртвите! Има обаче и нещо друго, което от обективна гледна точка, т.е. от гледна точка на философско-историческата рефлексия е значително по-важно. Става дума за обстоятелството, че свободата като философско-антропологична онтология е състояние както на индивида, така и на социума в неговата цялостност и тоталност. В случая на социума, конституиран като български народ.

Големите и всеотдайни, самопожертвувателни революционери като Христо Ботев, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Георги Бенковски, Панайот Волов и редица други са личности, които изпитват неистов стремеж да отъждествят личностната си воля за свобода с волята на целия български народ. А още по-точно казано – да наложат своята непреклонна воля за свобода върху волята на народа, като го накарат да тръгне след тях. Но имал ли е българският народ изградена собствена воля за свобода? Непростително е в един философско-антропологичен анализ да объркваме естественото желание за свобода с осъзнатата воля за придобиване на тази свобода. Философско-антропологичната онтология на свободата се отнася не само и не дори главно до отделния индивид, а преди всичко до народа и нацията като битие на социума.

За да притежава един цял народ изградена воля за свобода, той преди всичко трябва е осъзнал себе си като нация. Защото разликата между съдържанието на категориите “народ” и “нация” е голяма и сериозна. Отделните родове се обединяват и се конституират в народ, в единна социална субстанция благодарение на общия език, общата религия, общите традиции, нрави и обичаи. В световната история може би няма по-доказателствен пример за това, как се създава и как просъществува през вековете един народ, недостигнал до равнището на нация, от примера на еврейския народ. Този пример заслужава да бъде изучаван и държан пред очите ни винаги, когато се опитваме да осмислим и разберем фундаменталните основания, върху които се изгражда и крепи народностното съзнание. Евреите поддържат кръвната си връзка, своя език и своята религия. А Стария завет, особено в неговия талмудизиран вариант, както е добре известно, има далеч не само религиозно-църковно съдържание; той е една енциклопедия от кодекси.

Ние, българите, още от зората на Средновековието притежаваме своя азбука и език, християнска религия и обща територия. И ако княз Борис І например беше приел християнството от Римската църква и от папата, то загубването на държавната ни самостоятелност през византийското и турското владичество надали щеше да се отрази толкова тежко върху цялостността и развитието на народностното ни съзнание. В духовната ситуация на православното християнство и на източната християнска църква обаче нещата се слагат по друг начин. Защото православните църкви се подчиняват на цезаро-паписткия принцип, т. е. върховен глава както на светската, така и на църковната власт е едно и също лице, лицето с цезаристка власт.

Когато Османската империя завладява Византия след падането на Константинопол, а заедно с това България и Сърбия, тя не ликвидира православната църква, защото е изградена върху свещените книги на Стария и Новия завет. Константинополският гръцки патриарх обаче става глава на всички източноправославни християнски църкви, които загубват патриаршеското си достойнство и заедно с това цялата си самостоятелност. Това е фундаментален исторически факт, на който понякога не се отдава полагащото му се значение.

По силата на цезаро-паписткия принцип Вселенският константинополски патриарх е имал не само църковна, но и значителна светска власт и самостоятелност, която е била признавана от султана.

Следователно, с падането си под турско владичество българите загубили не само своята държава, но и своята българска църква. Политически те били под властта на султана, а църковно-християнски – под властта на Цариградския вселенски патриарх, включително на неговите административно-светски пълномощия, произтичащи от цезаро-папизма. В историческата литература е популярно твърдението, че православната християнска религия на българите и по-специално църквата са изиграли фундаментална роля за съхраняването ни като народност. Проблемът обаче е там, че българска православна църква не съществува от падането ни под турско владичество чак до 1872 г.

Цезаро-паписткият принцип е такъв, че ако един народ не притежава суверенна светска власт, той не може да притежава и собствена самостоятелна църква. Цариградският вселенски патриарх е бил духовен глава на всички християни, но само в битието им на религиозна общност, която е неразделна част от населението на Турската империя. Султанът е върховният суверен в империята и на неговата султанска власт е била подчинена както мюсюлманската, така и православната християнска църква. Борбата за самостоятелна, българска православно-християнска църква не е и не може да бъде национално-освободителна борба; тя си остава в границите на културно-религиозната автономия и на стремежа към етническа идентичност. Затова тази борба не притеснявала особено турското правителство, а в някои отношения то дори я стимулирало, използувайки я за имперските си цели.

За българите обаче провъзгласяването на наша, българска църква, оглавена от Екзарх Антим, изиграло грамадна въодушевителна роля. Наличието на самостоятелна църква със собстевн Екзарх, макар и подхвърлена на схизма от гръцката Цариградска патриаршия, ни отделило и като самостоятелна етническа, народностна, а не просто верска християнска общност. Но да се прави от този факт заключението, че нашата борба за църковна независимост е същевременно борба за национално освобождение, това означава да се придава неадекватен смисъл на величавата сама по себе си църковна борба.

Исторически през втората половина на ХІХ-я век българският народ е бил напълно узрял за институционално-църковно закрепване на неговото народностно самосъзнание. Но преходът, бих казал дори – скокът от народностното към националното самосъзнание представлява вече друг, качествено по-висок етап. А именно офоррмянето, закрепването и утвърждаването на националното самосъзнание представлява духовната основа за една успешна национално-освободителна борба. Национално-освободителната борба по своята същност е политическа борба. Тя си поставя за цел създаването на собствена самостоятелна държава като единствено адекватната форма за съществуването и просперитета на народа в битието му на нация, а не на етнос.

Може ли да се твърди с достатъчно основания, върху базата на обективни исторически факти, че през шестдесетте и седемдесетте години на деветнадесетия век българите са имали вече оформено национално, а не просто народностно самосъзнание? По своето социално-онтологическо съдържание националното самосъзнание представлява гражданско, политическо самосъзнание. А такова гражданско-политическо самосъзнание не може да се оформи, закрепи и стабилизира без наличието на развита материална форма за общуване, за взаимна връзка, взаимна зависимост и общ взаимен интерес на мнозинството от хората, съставляващи народа. Известно е, че на практика цялото стоково производство, съществуващо по българските земи, е било предназначено за нуждите на турската войска и държава. Икономическата размяна в българските градове и села заемала нищожно място в сравнение с количеството на стоките, продавани в Цариград и азиатската част на империята.

Може в порядъка на една по-свободна аналогия да се каже, че както днес Ню-Йорк е наричан най-големият еврейски град в света, так през втората половина на деветнадесетия век Цариград е бил най-големият български град в смисъл, че там е живяло най-компактно българско население в сравнение с който и да било друг български град. Във вестника на Петко Рачов Славейков “Македония” от 31 януари 1870 г. например е написано, че в Цариград по това време имало към 150 000 българи, но “едва ли има 15 000 от тях, които са припознати като българи, и от тях едва ли има 15 чисти български семейства.”

Съществува запазено и едногодишно календарче за 1863 г., в съдържанието на което цариградските българи са пресметнати и подредени както следва: “абаджии – 8 000; търговци – 5 000; хлебари – 4 000; градинари – 3 500; сеизи – 2 000; риболовци – 2550; мутафчии – 600; слуги и готвачи – 150; аргати по чифлиците – 3 000; овчари и говедари – 1 500; тютюнджии – 400; кожухари – 500; или общо – 32 550 души.” /36, 7/

При цялата приблизителност на посочваните числа все пак е ясно, че в Цариград е живяла и главно работила икономически най-активната част от българското население, която надали е била особено заинтересована от политическото освобождаване на българския народ и образуването на самостоятелна българска държава. Затова не случайно революционната българска емиграция в Румъния се бори най-ожесточено тъкмо срещу Цариградската българска интелигенция, богатите българи и тези на турска държавна служба. На север от Дунава емигрират хъшовете и революционерите, а на югоизток, в сърцето на Турската империя, се настаняват предприемчивите, жадни за търговия и пари, за образование и служба българи. Който факт не трябва да се абсолютизира, естествено.

Населението на територията на България е желаело, разбира се, свободата. Но само Апостолът Левски успява да проникне в душите и сърцата на хората от това население, да разбере степента на истинската му подготвеност да воюва за тази свобода и да създаде тайна революционна организация. След предателството, гибелта на Левски и унищожаването на комитетите от Ловеч до София неговото дело фактически заглъхва. Народът все още не е чувствувал и мислел себе си като нация, защото не са били изградени нито силни вътрешни икономически връзки, нито пък е имал работеща по българските земи национална интелигенция. Всички популярни вестници и списания се списвали и печатали било в Цариград, било в Румъния.

Могло ли е при това положение на нещата Априлското въстание, организирано и ръководено от младите, непреклонни и буйни членове на Гюргевския централен комитет, да се окаже една победоносна и освободителна политическа революция? Авторитетната историографска литература, естествено, не допуска задаването на подобен въпрос, тъй като думичката “ако”, заемаща изначално място във всяко математическо и природо-научно познание, за нея е безсмислена. Но като правим философска рефлексия върху собствената си история, ние сме освободени от методологическите самоограничения на историографското изследване.

За всеки българин, който е изучавал и се е замислял върху зададения по-горе въпрос, е ясно – ако съвсем наскоро след погрома на Априлското въстание не беше обявена и спечелена Руска-турската освободителна война, то съдбата на българския народ би била непредсказуемо трагична. Затова и аз, с правото на всеки жив българин, се питам: Може ли да се твърди, че избухването на Априлското въстание и неговото жестоко, безмилостно потушаване играе ролята на историческа причина за Руско-турската освободителна война? Връзката в нейния общ характер е, разбира се, явна, но дали тя притежава действително каузален характер? Не мисля, че някой е в състояние да представи достоверни доказателства за евентуалното твърдение, че Руско-турската освободителна война наистина е следствие на Априлското въстание в ролята му на нейна причина. Непосредствените организатори, апостоли и водачи на въстанието са хора млади, които са били далеч от познаването на световната политика даже на държава като Русия.

Следвайки своята имперска логика и защитавайки преди всичко собствените си интереси, Русия обявила война на Турция. Но ако по съвета на Англия Турция не беше отхвърлила като безпредметно решението на Великите сили, взето на предварителните заседания на Цариградската конференция (11 – 22.ХІІ. 1876 г.), на която с участието на Русия, Англия, Германия, Италия, Франция, Австро-Унгария и Турция се разглеждало положението на християнските народи под турска власт, то Руско-турска война не би имало. Впрочем, предварителното подготвително решение на участниците в Цариградската конференция съвсем не било за пренебрегване като възможност. То предвиждало на Босна, Херцеговина и България да се даде статут на автономни области в рамките на Османската империя. И ако съдим от положението на нещата в бъдещата Източна Румелия, това наистина била идея за напредничава стъпка.

Специално българските територии се делели на 2 (две) автономни области – източна с център Търново и западна с център София. В източната област се включвали санджаците Тулчански, Русенски, Варненски, Търновски, Сливенски, Пловдивски (без родопската част) и каазите Лозенградска, Свиленградска и Елховска от Одринския вилает. В западната пък били включени санджаците Видински, Нишки, Софийски, Скопски, Битолски (без южните каази), три северни каази на Серския санджак и каазите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска. Но понеже в Турция била въведена Конституция, Англия я посъветвала да застане твърдо на позицията, че по този начин въпросът с положението на християнските народи в империята можел да се смята за решен. Именнно отказът на Турция да приеме създаването на автономните области области се изтълкувал от Русия като причина за почване на войната.

Така че ситуацията била вариативна и Руско-турската освободителна война съвсем не била пряко следствие на Априлското въстание като нейна историческа причина, макар въстанието да е сред безусловните причини за свикването на Цариградската конференция на великите европейски сили. Но защо аз така упорито окцентирам върху рационалното очертаване на характера на връзката, която съществува между Априлското въстание и Руско-турската война? Правя го затова, защото искам да подчертая, че независимо от своята величавост, родолюбие, свободолюбие и самопожертувателност, организаторите и водителите на Априлското въстание вдигнаха част от народа на един бунт, който имплицитно съдържаше в себе си прекалено, бих казал – недопустимо голям риск.

Изходът от въстанието би могъл да бъде и много по-трагичен за бъдещата съдба на българския народ. Става дума, следователно, за обстоятелството, че българските революционери и народни водачи, а както ще видим по-нататък – и българските държавни управници, най-често са хора, склонни да налагат собствената си частна воля върху народната с убеждението, че народът е длъжен да ги слуша и да им се подчинява, понеже те единствени разбират и знаят какво е добро за него.

Позицията на Стефан Стамболов и позицията на Тодор Икономов се базират върху различни преценки за истинското положение и за истинската воля на българския народ. И когато в резултат на Руско-турската война голяма част от българите се оказват свободни, този факт съвсем не премахва различието в тяхното мислене.