Учителят-еволюционист Тодор Икономов

Тодор Икономов е роден на 29 август 1838 г. в село Жеравна като син на поп Петър и внук на Тодор – чорбаджи. Учил първо в Жеравна, после в Разград, Русчук, в София при Сава Филаретов, в Сливен при Сава Доброплодни, а висше образование завършил в четиригодишния курс на Киевската духовна академия. Както се вижда, за своето историческо време той е получил едно високо, разностранно и качествено образование. Решил да си остане светско лице, през 1865 г. Тодор Икономов станал учител в град Шумен. Наблюдавайки непосредствено и бидейки сам участник в живота на българския народ, след една година учителствуване той записва в своя дневник:

“ Като съглежда човек общинските наши разстройства и малката подготовка на нашия народ да си води сам и по надлежен начин общинските и училищните работи, на които е пълен господар; като вижда колко са редки между нас способните деятели, то  человек по неволя се позамисля за големите сетнини от случайното падание на Турция… В нашите интереси е да се позабави разрушението на Турция. Колкото по-късно се постави въпросът на миндеря, толкоз по-хубаво за нас, защото толкова по-добре ще бъдем приготвени и толкоз по-силно ще можем да покажем и поддържим правата, които можем да имаме върху остатките от турците.” /39, 88/

От този момент нататък Икономов повече не променя своите еволюционно-просветителски възгледи. Той знае, че българските младежи не само “бълнуват” за някакво си освобождение, но и “пошавват” в тази смисъл. Във Влашко се образуват комитети, печатат се вестници, проповядва се въстание, обнародват се всякакви прокламации, пращат се апостоли и възбудители по България. При днешното състояние на духовете в България, обаче, преценява Икономов, движението за освобождение не само не може да бъде общо, но няма и нито най-малките шансове за успех. То би могло да има какъв-годе успех само с чужда помощ, но това едва ли може да се желае от добрите българи. “Даруваната свобода” не само не се цени, както трябва, но самият “акт на дарувание” влече подире си задължения, които не всякога биват по силите и интересите на освободените.

Българите нямат подготвени за собственото си управление хора. Ние, размишлява той, сме още башибозуци и от държавата, ако ни се дарува таквази, не ще направим друго, освен разглобено и безсилно тяло. “Нашите млади не щат обаче да разберат, че освобождението на един народ не може да стане против волята на този народ и че нашият народ не е приготвен дотам, щото да направи отсега нещо за своето собствено освобождение. Нашите млади не щат да разберат, че преди да се пристъпи към действията за освобождение, трябват се големи и многогодишни подготвителни работи, потребно е да се разбуди по-напред съзнанието поне у болшинството на народа, потребно е да се разклати днешната робска апатия на българската маса и да се извика наместо нея не само по-голямо съчувствие към по-добър живот, но и повече деятелно участие в стремленията към този живот. Някои от нашите млади искат да произведат непременно бунт в нашето отечество, без да мислят твърде много за сетнините от подобно движение. Те искат да си отварят работа и да направят да се говори за тях, но забравят главното, забравят, че всяко действувание иска сгодна и приготвена почва.” /32, 93/

Длъжен съм да констатирам, че тази гледна точка спрямо възможностите и перспективите на българските национално-освободителни борби, водени през последното десетилетие на турското робство в България, нито е достатъчно популярна в българската историческа книжнина, нито пък е оценена по достойнство. Затова на днешния българин понякога му се струва, че така наречените консерватори сякаш са нещо неочаквано на Учредителното събрание в Търново. А според Тодор Икономов, живял непрекъснато сред различни слоеве на българския народ в пределите на Турската империя, положението на нещата изглежда така:

“Каква е почвата на нашите днешни бунтовници? Народът, масата, работливият и сносливият народ спи; той още не се е издигнал в чувствата си и мислите си дотам, щото да пожертвува поне една част от апатичното си спокойствие за свободата. Съчувствие на движението изказват само някои младежи по градовете, елемент твърде неблагонадежден не само по малочислеността си… Яките и сносливите съсловия, еснафите, земледелците и скотовъдците, са чужди на работата… По правда ако говорим, аз съм повече свободен днес от натиска на турското правителство и на полицията му, отколкото е свободен един гражданин в Русия… Появившите се въстаници ще бъдат засега в очите на масата разбойнически шайки (това Ботев прозря чак на Милин камък и беше ужасин – З. Д.) и ще могат да се държат по горите и балканите само по разбойнически начин, т. е. (с) принудително добивание нужното за живеене… Нам са нужни не частни бунтове и опитвания на стотина-двеста ревностни и възторжени млади, а всеобща революция в горите, в градищата, в селата, навсякъде. Инак ние не ще направим, освен да погубим множество хора без всякаква полза за делото и с явни вредове за него.” /39, 93-94/

Така мисли, така пише, така и действува Тодор Икономов. Защото твърдо защитава тезата, че е по-добре да направим “само една крачка напред със съзнание, нежели десет напред без съзнание, и после пак по апатия да се повърнем назаде. Умно ли ще се нарече това мое поведение, безумно и непатриотическо ли ще се нарече, за мен ще бъде все едно. Аз ще бъда хладен и чужд, разбира се, по възможност, от увлеченията, които не почиват на една съзната отнапред и от множеството цел.” /39, 144-145/