събота
Триумфът и погромът на Априлското въстание
Стефан Стамболов, Захари Стоянов и техните другари обаче не мислят и не действуват като Тодор Икономов; те са революционери. Макар и не успели да вдигнат бунт в Стара Загора през месец септември 1875 г., те се разпръснали с непомръкнали надежди за незабавна революция и освобождение. И докато Захари Стоянов цели пет месеца живял затворен и скрит в една тясна стаичка на железопътната станция в Харманли (от 9 октомври 1875 г. до 1 март 1876 г.), Стефан Стамболов председателствувал Гюргевския революционен комитет и организирал подготовката на Априлското въстание.
“Апостолите за бъдещето Априлско въстание – пише Захари Стоянов – бяха истински патриоти, хора с известни убеждения и характер. Ето защо техният план не можа да се узнае и от най-тънките шпиони. Само Каравелов, Ботев и други малцина в Букурещ знаели, че неколцина ще минуват в Турско, но кои именно били тия, какъв им бил планът – и на тях не било известно.” /75, 171/
Определен за главен апостол на Търновския (първи) революционен окръг, Стефан Стамболов проявил голяма енергия, но реално въстание все пак не успял да повдигне. Честта и достойнството са запазени донякъде само от даскал Бачо Киро, който преди бесилката с въглен написал върху затворническата стена: “Сбогом, мили чада и приятели! Аз днес се разделям за вечно от вас и ставам жертва на народа си…Предаден съм от моите приятели, но ги прощавам, защото не знаят какво те правят. 16-й май 1876. Бяла -Черкова.” /65, 9/
Бунтът се разгорял главно в Четвърти революционен окръг.
Известен е и триумфът, позната е и трагедията на въстанието. Тук аз ще акцентирам своето внимание върху проблема, който най-много ме интересува, т. е. връзката “водачи – народ”. Тази връзка проличава най-релефно и ясно не в триумфите, а в погрома на въстанието. Когато на 30 април 1876 г. се издигнал димът над Панагюрище, а куриерите от селата донасяли за същото и при тях, в хвърковата чета на Георги Бенковски настъпва униние.
“Бенковски – спомня си Захари Стойнов – онемя; неговият глас, който със своето гърмение събуждаше где щото е имало заспало до вчера, сега захвана да се чува по-малко…
- Всичко е вече свършено – говореше той с наведена глава пред мене и пред няколко далматинци. – Загина хубавата Тракия заедно със своето население! Нас, а не другиго ще да кълне потомството за това страшно клане и опустошение…Че Панагюрище е разбито и огънят гори в него, няма никакво съмнение. Същото очаква и тия тука сиромаси; щом ние потеглим крак, то турската войска ще да ги нападне. Не зная – казвайте вие – где да отидем най-напред да предвардим злото?…Кой знае дали в същото положение не се намират и останалите три окръга, дали и там не са потънали в огън българските села! Но аз не вярвам това. Там агитацията беше по-силна, народът е повече приготвен още с време; а освен това там са пристигнали още на помощ чети от българските емигранти в Румъния, които, щом са чули, че в отечеството им е пламнал бунт, по пладне трябва да са прецапали Дунава!” /75, 350-351/
Сериозно въстание в другите революционни окръга обаче не избухва. Водачите на Четвърти окръг започват безславно да се оттеглят към Стара планина и трагично да гинат един по един. Докато още не бил загубил силата на духа си, качен върху коня и отправил поглед към горящите села Лисец и Панагюрище, Бенковски посочил с пръст към пожарищата и изрекъл:
“- Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда!…” /75, 359
Такива са те, възхитителните революционери! Много по-късно, през 1923 г., един друг професионален революционер – Георги Димитров, бягайки по специално осигурения му коридор в Сърбия, ще говори за пропастта, която бил издълбал между фашизма и народа… Все пропасти дълбаят и люти рани отварят, но тези рани осакатяват народа, а в пропастите пак той пропада. И как да не си спомни тук човек за Тодор Икономов? Между впрочем, след погрома Бенковски изпада във все по-голямо униние. Скитайки с другарите си по Балкана без кора хляб и глътка вода, веднъж той задълго се усамотил, а след като разтревожените му спътници го открили, далматинецът Джуро му рекъл:
“ – Стани, капитан! Стани да видим какво ще да се прави. С мислене работа се не свършва; недей се отчайва дотолкова… Не си ти виноват. Императори и генерали са били в по-лошо положение. Такива работи тъй стават.
- Остави ме! – отвърнал войводата Бенковски. Изпразнете по-добре оръжията си отгоре ми, тук да умра! Не съм достоен аз вече да живея…С какви очи ще да погледна света?” /75, 363/
Когато изследователят се запознава с фактическите данни за съдбата на побягналите на север, към Стара планина, участници в Априлското въстание от Четвърти революционен окръг, той остава поразен на първо място от предателствата, които се извършват спрямо тях. “Не познавам ни едного бунтовника – със срам и гняв си припомня Захари Стоянов -, който да не е бил издаден от българи.” /75, 385/ Преследвани и чакани в засада от турски потери, издавани от българите, които ги срещнат, “всички наши братя, които потърсиха спасение в Балкана, бяха обречени на касапница, волею и неволею.” /75, 386/
Мирните планинци са били наплашени, естествено. Но е показателна все пак репликата, която селянинът Станчо от Колибите отправя към задържалите го бунтовници:
“- Оставете ме, братя, ако сте хора разумни и християни! За вас, които сте си турили главите в торби, може да няма никаква опасност, но аз съм човек с една къща деца…Оставете ме да си отида, ако сте християни; бягайте и вие, накъде ви видят очите, докато не ви са подушили!…” /75, 391/
Бунтовниците значи са хора турили главите в торбите, но обикновеният мирен българин се дистанцира от тях, защото е човек с дом, с жена и деца… Срещнала се лице в лице с този обикновен мирен българин, изгладнялата и бягаща дружина на Бенковски се разпада изведнъж. Убедили се, че турците са навсякъде, че въстание в Търново или не е имало, или също е потушено, изправени сякаш пред неизбежната смърт, бунтовниците се сринали.
“Страшна главатевица се дигна измежду дружината, която се увери вече, че пропастта зее напредя ни, че никакво спасение, накъдето и да отидеме, няма за нас. Всеки по своему изказваше своите чувствителни болки. Едни си хвърляха оръжието на земята, други опустосваха часа и минутата, в която са станали бунтовници, трети си оплакваха дните, че ще пропаднат млади и зелени…нямаше вече войвода, нямаше никакъв ред и команда, страшният бич – гладът – заплашваше съществуванието всекиму…Бенковски не си направи даже труда да примири момчетата. И той, както всички, сбърка вече конците, не знаеше кой край да хване.” /75, 391-392/
Рухва дружината, до този момент все още водена от войводата Бенковски. Голямата част от момчетата решават да се предадат, като далматинците се отделили от българите, за да могат да кажат, че насила са били пленени от бунтовниците. Може ли на сбогуване да се изречат някакви думи на тези момчета? Не, няма такива думи. “Що имаше още да се говори? На какво трябваше да имаш надежда? И лъжите се вече привършиха. Всички блажени бълнувания, с които ние се въодушевявахме,когато потеглихме из Тракия, сега бяха изчезнали окончателно и никаква убедителна реч не беше в състояние вече да подействува на полуубитите хора. Бенковски беше велик, когато беше велика и народната воля и желание. Падна народната воля – трябваше да падне и той.” /75, 394/
Останали двамата, Георги Бенковси и Захари Стоянов решили да вземат със себе си единствено отец Кирил и далматинеца Стефо, понеже загубил австрийския си паспорт, и потеглили нататък. Отказали да приберат още няколко момчета, за да имат по-голям шанс за спасение. Признавам, че лично за мен този факт прозвуча най-ужасяващо сред всичките страдания на обезумелите от глад и безверие четници. Господ знае какво е щяло да стане, ако групата на Бенковски се увеличела с още няколко човека. Но да отхвърлиш досегашните си въстанически другари с насочена към тях пушка, да им откажеш на волята и упованието да умрат – ако се случи – заедно с тебе, това не прилича на един войвода като Бенковски! Затова мисля, че дори в последния си жизнен миг, вече стъпил на смъртоносния за него мост на реката, Бенковски е трябвало да чува с ушите си проплаканите през сълзи в очите думи на нещастните момчета:
“Войводо! Дядо попе! Недейте ни оставя в това пусто усое! Защо ни накарахте да си изгорим селата, а сега бягате от нас!…
- Ужас и нищо повече! – простенва след години Захари Стоянов. Злощастният тракийски юнак имаше пълно право за всичко казано, но що да му направиш, с какво именно да му помогнеш, освен да бягаш от мъченическия му поглед като престъпник? Измежду тия последните наши другари, които не искаха ни назад да се върнат, ни в Тетевен да отидат да се предадат, се намираше и някой си Захари, родом от село Калугерово, Татарпазарджишко, който се отличаваше по време на въстанието с нечуто юначество.” /75, 396/
Криво да седим, право да съдим. Георги Бенковски е бил, е и ще бъде сред плеядата големи исторически личности на България. А Хегел казваше, че “великите хора са желали да доставят удовлетворение на себе си, а не на другите…Кой ли училищен даскал не се е опитвал да доказва, че Александър Велики и Юлий Цезар са се ръководили от страсти и затова са били безнравствени хора?” /26, 82-83/
