Прочетен: 2742 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.04.2011 07:57
събота
Учредителното събрание
На 10 февруари 1879 г., в 10 часа сутринта, в Търново се откриват заседанията на Учредителното събрание. Няколко дни преди това обаче народните представители бурно разискват помежду си и заедно с граждани в неофициални събрания , дали въобще да вземат участие в работата на Учредителното събрание. Причината е, разбира се, същата, по която се дискутирало и в Пловдив. До общо мнение пак не се стигнало, поради което споровете се пренесли в Учредителното събрание. Поради това, че бил много млад, Стефан Стамболов не е народен представител в Учредителното събрание. Но в полемиките на така наречения Якобински клуб, църквата “Св. Никола”, бил сред най-влиятелните и дейни участници. За разприте в якобинската атмосфера на църквата Димитър Маринов казва следното: "“от една покана анонимна, която канеше всички народни представители на заседания в училището “Св. Никола” в двора на едноименната църква, на 8 февруари 1879 г. стана първото заседание.” След обяд блестяща реч произнесъл Стефан Стамболов. “Разсякоха това наше мило, драго, цяло Отечество на пет части! …Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде на своята независимост петдесет хиляди жертви-мъченици…Где са господа представители, где са нашите мили градове: Ниш, Пирот, Враня и Лясковец? – Дадени на сърбите. Где са Тулча и Добруджа? – Дадени на Румъния. Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечство? Где? Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара загора и Карлово – елмазите на нашето отечство? …Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Санстефанския договор!” /51, 42-43/
Покрай старите дейци, увенчани с години и със заслуги, ще напише пък Симеон Радев, “се мяркаше живата и екзалтирана татарска фигура на Стефан Стамболов. Твърде млад още, почти юноша на изглед, той се губеше отначало между толкова именити и учени лица. Въпреки широката известност, която бе добил като наследник на Ботева начело на народните въстания, той не показваше още никаква лична амбиция. В действителност той се чувствуваше още като хъш и инстинктивно благоговееше пред мъдрите наглед и дипломирани хора, които се бяха явили в Търново като водители….(Но) решителността на неговото сурово лице, неволното заповедничество на жеста, тази инстинктивна самоувереност, която той не можеше да обуздае и която се налагаше неусетно, всичко това го посочваше като един бележит човек на бъдещето.” /63, 59/
От своя страна Тодор Икономов е бил избран за редовен депутат в Учредителното събрание от Провадийския окръг. Макар да не искал, според собствените му думи, да играе видна роял в работата на Събранието, събитията изменили първоначалното му намерение.
Мисля, че тук му е мястото да направя и едно сравнение, което може да се окаже интересно за проникването в бъдещата лична и политическа съдба на двамата национални деятели. Тодор Икономов бил грамаден и тромав мъж, говорел бавно, хладно и разсъдливо, но същевременно проявявал висока чувствителност и постоянна загриженост за собственото си достойнство. Без никакво преувеличение може да се каже, че това е първият български държавник, за когото законът, законността и правовата държава, наред с морала, усвоен в Киевската духовна академия, са представлявали висша и непоклатима ценност. И ако искаме действително да бъдем обективни в своите изследвания и размишления, то ще трябва да признаем, че в това отношение Тодор Икономов стои значително по-високо от цялата плеяда строители на България непосредствено след Освобождението. Защото без закон, законност и правова държава демокрацията винаги е била празна претенциозна дума. Именно християнският морал, законът и правовата държава, особено в протестантските нации на Запад, са в основата на техния обществен напредък.
Стефан Стамболов представлявал пълна антропологическа, мисловна и емоционална противоположност на Тодор Икономов. Дребен на ръст и пъргав като живак, той мислел и говорел ситуативно-емоционално, обаче притежавал изключителна интуиция, съчетана с мощен изблик на емоционална енергия. Тъкмо колосалната интуиция, която му позволявала да схване по един верен начин общия характер и смисъл на обществената ситуация, наред с чувствения му заряд, били във фундамента на невероятната му воля и способност за концентрация. Стамболов мисли и действува целесъобразно, телеологически. За постигането на една полезна според него цел, могат да се използуват и противозаконни средства. Този характер на неговата личност ще бъде в основата както на големите му успехи, така и на ужасната му трагедия.
В настоящия момент ще илюстрирам тезата си само с един драстичен пример. Когато след 28 ноември 1880 г. Петко Каравелов съставя своя преобразуван кабинет, именно Стефан Стамболов е човекът, който предлага и с категоричен натиск прокарва в Народното събрание така наречените “законодателни пълномощия”, които представляват стопроцентово конституционно беззаконие. Според Симеон Радев това е “факт, небивал в никоя парламентарна история.” /63, 245/ Става дума за това, че на правителството, и то само докато е ръководено лично от Петко Каравелов, се разрешава да създава закони в отсъствие на камарата.
Любопитно е, че такъв конституционалист на теория, за какъвто се представял и минавал Петко Каравелов, по никакъв начин не реагирал на уникалните пълномощия, които му се давали. Впрочем, той бил толкова сприхаво-емоционален, че се забърквал в напълно невероятни истории. Тук ще разкажа една от тях, свързана с Тодор Икономов. По това време Икономов бил за кратко време кмет на София. Заради някакъв спор помежду им Каравелов го нарекъл музевирин. Непростителен по отношение на нищо, което обижда неговото достойнство, Тодор Икономов писмено го извикал на дуел, нещо май нечувано дотогава в българската гражданска история. Изпратил при Каравелов секунданти, както си му е редът. Остър и бърз на думи, Петко Каравелов изпъдил секундантите, а те, за да са чисти пред рицарската си съвест, съставили следния протокол:
“Една хиляда и осъмстотин и осъмдесета година, октомври 19 ден. Отдолеподписаните, пригласени от г. Теодора Икономова, за да отидем при г. Петко Каравелова и да се споразумеем относително удовлетворението за обидите, за които обиди г-н Каравелов писмено е повикан от г-н Икономова на дуел; днес на единадесет часа преди пладне, като се представихме в домът г-ну Каравелову, Господствому, без да влезе в споразумение с нас, с един груб тон и в присъствието на г. г. Петра Манолова и Ив Данева и пр., ни каза буквално следующето: “Кажете на г-на Икономова, че той е десет пъти музевирин и че аз ще му смажа главата, както нему тъй също и на ония, които би си позволили да дойдат от страна на Икономова като парламентйори”. За всичко това се състави протокол.
Д-р Минчевич, Р. Вълчанов.” /63, 245/
