ПРЕВРАТЪТ И КОНТРАПРЕВРАТЪТ

Когато на 9 август 1886 г. в София била извършена детронацията на княз Александър Батенберг, Стефан Стамболов бил Председател на Народното събрание и се намирал в родния си град Търново. Там го заварила и първата депеша на превратаджиите, която гласяла:

“Принц Батенберг низвержен от българския престол тази вечер. Приведете войската към присяга на временното правителство, състояще се от Каравелов, Стамболов, Цанков, Бурмов, Т. Икономов, Величков, Маджаров, Радославов, Стоилов, Греков и военния министър Никифоров.

            Главнокомандующий на българската войска                                                        Майор Груев.” /64, 13-14/

Това така наречено Правителство било пълна измислица. И Стамболов, естествено, се възпротивил веднага. В 10 часа и 40 минути той предал следната телеграма от Търново:

“До окръжните управители, командирите на полковете и бригадите в Русе, Варна, Плевен, Шумен, Ловеч, Пловдив, Стара Загора, Сливен, Хасково.

Ако сте получили от София известие, че князът е свален и че аз с Каравелова и пр. съставляваме привременно правителство, знайте, че от това дело нямам никакво известие; не съм приел да бъда член в правителството и се боя, че това нещо е мистификация.

№ 96 С. Стамболов.” /64, 22/

Тази телеграма, естествено, била забранена за предавне по нейното назначение. Стамболов се оказал в трудно положение, противопоставяйки се на извършеното. Но е безспорен исторически факт, че той действувал колкото непреклонно и твърдо, толкова и практически целесъобразно. “С тая непогрешима и тайнствена интуиция, която съставляваше трите четвърти от неговия гений – казва Симеон Радев -, той чувствуваше, че Княжеството е погубено, ако след държавното престъпление на военните последваше анархията на партиите.” /64, 69/

Когато началникът на Търновския гарнизон капитан Бонев отказал да бъде назначен от Стамболов за главнокомандуващ на войските на контрапреврата, Стамболов патетично се провикнал: “Съжалявам, че съм се родил българин. Съжалявам, че доживях да видя позора на тия дни. По-добре циганин да бях се родил.” /64, 70/ Силни, много непремерени и силни думи! Колосална е и енергията, която техният автор излъчва. Важна подкрепа за неговите контрадействия оказва и дядо Славейков. Русофобски настроен още от режима на пълномощията, когато е прогонен в Източна Румелия, старият деятел рекъл: “Стефане, познавам българския народ като свое дете: от четиридесет години живея с него. Тоя народ се гнуси от извършеното дело в София. Ти трябва да го поведеш. Ти си председател на Събранието, бил си комита. Казвам ти, че ще успееш. Па ако не успееш…” /64, 71/

В Търново пристигнала заповед за арестуването на Стамболов, но военните не смеели да я приведат в изпълнение, а той действувал без отдих, като спял в телеграфната станция. “Стамболов изчисляваше всички вероятности, без да се смущава. Умът му имаше това необикновено хладнокръвие, което раждаше у него непосредствената опасност. Щом жребието беше хвърлено, той не обръщаше вече очи назад. Нещо от неумолимостта на естествените закони сякаш проникваше в душата му; Той действуваше като съдба.” /64, 75/

Помогнала му, разбира се, донякъде и случайността. Превратаджиите изпуснали контрола върху телеграфа и от Пловдив му се обадил неговият стар приятел и бъдещ зет подполковник Сава Муткуров, който бил началник на гарнизона. След като се уговорили да действуват заедно в Северна и в Южна България, Стамболов веднага издиктувал на Васил Загоров своята историческа прокламация. Издиктувал я в момента, когато капитан Бонев идвал да го арестува.

          “ПРОКЛАМАЦИЯ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

          В името на българский княз Александър І и на Нродното събрание обявявам за изменническо и вън от законите на страната привременното софийско правителство во главе с Климента и всеки, които слуша приказанията на това правителство, ще бъде съден и наказан по военните закони. Назначавам за главнокомандующи на всичките български войски бригадния командир Муткурова и заповядвам на всичките граждански и военни власти да изпълняват безпрекословно неговите заповеди. Призовавам доблестний Българский народ да защити короната и Отечеството от предателите, които искат да свалят от престола нашия юначен и любим княз. Нека всевишният укрепи десницата на народа и войската, за да запази честта, правата и силата на Отечеството и на избраний от народа монарх. Да живее България, да живее Българский княз Александър І.

       Председател на Народно събрание: Стамболов.

       Главнокомандуюций българските войски:

                                  Подполковник Сава Муткуров.” /64, 78/

Този исторически документ е записан под диктовката на Стефан Стамболов от началника на телеграфната станция Васил Загоров и е изпратен до всички гарнизони и окръжни управители на 11 август 1886 г., в 10 часа сутринта. Такова нещо в България е могъл да направи единствено Стефан Стамболов. Какво обаче всъщност прави той? И, което е по-важното, какви са неговите най-дълбоки мотиви?

От името на княз Батенберг и от името на Народното събрание Стамболов обявява контрапреврат, защото неговата прокламация има фактическото значение на държавнически акт. Но така изглеждат нещата само откъм едната им страна. Защото в действителност принц  А. Батенберг и Народното събрание имат с тази прокламация толкова общо, колкото и хората, които детронаторите на 9 август обявиха за членове на новото Правителство, т. е. никакво общо.

Макар и по принуда, Батенберг саморъчно е подписал своя отказ от княжеския престол в Указ: “Понеже българският народ и войската намират – пише в продуктувания от Радко Димитриев Указ -, че моето по-нататъшно стоене на българския престол е вредно за интересите на страната, то аз се отказвам от престола, като обещавам, че не ще имам и занапред никакви претенции. Бог да пази България. Александър.” /63, 770/

Така че княз официално и форрмално няма, няма го и физически в България. Депутатите от Народното събрание също нямат понятие за това, което Стамболов прокламира от тяхно име. Строго погледнато – превратът от 9 август и контрапревратът на Стефан Стамболов са еднакво незаконни. И тези еднакво незаконни власти са били на косъм от възможността да хвърлят народа и войската в унищожителна братоубийствена война.

Що се отнася до мотивите, от които са се ръководели двете враждебни страни, тези мотиви са достатъчно ясни само за детронаторите. Висшите български офицери са изпитвали огромно опасение, че Сърбия ще започне реваншистка война срещу България. А лишена от подкрепата на Русия, този път България според тях изобщо не била в състояние да воюва успешно. Ето какво говори капитан Вазов пред офицерите от Струмския полк: “Господа!. Русия се е приготвила на всевъзможни жертви, за да свали княза Батенберг, а другите държави няма да воюват заради него…И веднъж Русия смъкне ли княза със своя сила – няма вече България, а ще има задунайска губерния: ще се изгуби и самият народ! Но най-близката опасност за отечеството ни иде от Сърбия. Ами нашето положение какво е?

Печално! Плачевно! Войниците ни голи и боси; във време на войната са изгубени десетки хиляди пушки и сега нямаме ни оръжие, ни снаряжение… Ние сме положително в невъзможност да направим мобилизация на армията. Да допуща човек мисълта, че ще победим и сега сърбите, това е абсурд. Те ще влязат в София церемониалним маршом и ние ще се избием едни други.” /63, 754-755/

Така са мислели българските офицери, включително и най-висшите сред тях. Князът – също. И произнесъл една може би фатална лично за себе си реплика, че на 6 август, през нощта, очаква телеграма за нахлуването на сърбите в България. Чул това, майор Груев изтърчал в дома на министър-председателя Петко Каравелов. Не го заварил и възбудено заявил пред жена му: “Госпожо, кажете на мъжа си, че известията от Сърбия са ужасни, че ний трябва да мобилизираме, без да губим ни минута, защото 3-4 дена след обявяването на войната сърбите ще бъдат в София. Тогава, викаше той, издигайки гласа си, помнете, че ще се намерят 5-6 души офицери, които ще убият Каравелова, виновника за нашето злочесто отечество, и първият от тези офицери, ако искате да знаете, ще бъда аз.” /63, 761-762/

Офицерите може и да са бъркали относно готовността и волята за война във всеки следващ момент срещу България. Но никак не са бъркали, че ако такава война започне,  тя ще бъде разгромна за нашата армия и държава. И главната причина за абсолютно безпомощното ни положение те са виждали в лицето на княз Александър Батенберг, заради когото Русия по никакъв начин не желае да ни помогне. Аз не виждам никакви исторически основания да осъждам детронаторите при такава ситуация и при такива мотиви. Напротив – мисля, че те са действували с родолюбиви подбуди и че това е бил единственият правилен начин да се предотврати надвисналата според тях катастрофа.

Що се отнася до мотивите на Стефан Стамболов, лично аз не ги възприемам по същия начин. Огромната сила и енергията на неговата личност побеждават, но защо все пак  той спряга тази колосална енергия за връщането на принц Батенберг на княжеския престол? Всички последвали факти според мен свидетелствуват, че главният вътрешен, личностен мотив на Стефан Стамболов е неистовият му стремеж към властта. На всичкото отгоре стремеж, който в този момент е могъл да бъде представен като героичен подвиг за спасяването на Отечеството. Стамболов е бил наясно с всичко, което тревожело както висшите български офицери, така и министър-председателя Петко Каравелов. Добре знаел и руската непреклонност спрямо по-нататъшното князуване на Батенберг. Детронаторите са го предложили в своя проектосъстав на новото правителство, викали са го да дойде в София. Лично с него многократно е разговарял Олимпий Панов.