.  На проведените през месец май 1886 г. парламентарни избори Либералната партия, водена от Каравелов, победила с грамадно мнозинство. Председател на Народното събрание станал Стефан Стамболов. И държал една голяма реч, която е впечатляваща като образец на ораторско майсторство, но е доста съмнителна откъм честност като съдържание. На обвиненията от опозицията в изказването на д-р Чернев, че Княжеството било в конфликт с Русия, Стамболов отговорил самочувствено и подигравателно-демагогски така:

“Аз, г-да, това негово казване отхвърлям категорически. Това не е истина. Бъдете уверени, че никога Русия няма да намрази своето дете България и никой път тя няма да остави да пропадне тоз народ, за който е проляла толкова кръв. Защото, г-да, да се говори за лоши отношения там, гдето те не съществуват, значи да утвърждаваме в едно такова място като Събранието факта, който не е истинен. Отгде знае г-н д-р Чернев, че някои постъпки на нашия покровител не са диктувани от висока политическа мъдрост, за да не обвинят после Русия, че тя имала пръст в румелийската революция или че е искала да смущава мира? Отгде знае той, че в своите попечения руския цар не е искал да ни остави самички, за да докаже на хората, че освободените с руска кръв българи са достойни за политически и самостоятелен живот и могат сами да пазят земята си и интересите си? Или г. Чернев има някои си сведения от нашия покровител?… Аз никога няма да допусна, че руският цар може да помисли някога зло за България.” /63, 724-725/

Това е реч, произнесена само два месеца преди преврата. Вероятно силно окуражен от голямата изборна победа на своята партия, Стамболов чисто и просто политиканствува. И когато Батенберг бил детрониран, той внезапно се оказал извън голямата игра. Аз ще избързам тук с времето и събитията, но мястото все пак е особено подходящо да се демонстрира невероятната промяна, която претърпява отношението на Стамболов към Русия и към руския цар само за няколко месеца. Както преди малко цитирах, Стамболов категорично твърди, щото никога не щял да допусне, че руският цар може да помисли зло за България. Но ето какъв анализ и размисъл върху събитията ни предлага същият Стамболов в своя “Дневник” на 6 декември 886 г.

“В борбата ни с турците за нас Россия беше свята, на нея ние гледахме с пълно и безпределно доверие, от нея ние чакахме да ни помогне и ни освободи, и действително, надеждите ни се оправдаха! Тогава ние с ненавист и омраза гледахме не само на турците, но на австрийците, на немците, а най-вече на англичанете, защото те поддържаха страната на турците и високо проповядваха, че Россия не иде да освобождава християните от турците, но иде да ги пороби и с време завладее и погълни. Кой българин вярваше тия немско-английски палаври? Кой не се отнасяше към тях с презрение и даже с отвращение като към подли и безчестни интриги? А между там минаха се 10 години и днес всекий разумен българин, всеки патриот, който милее за бълг. Независимост и народност, като гледа какво вършат в България и навън руссите, иде да даде право на немците и ингилизите, да признае, че техните уверения са биле и прави и уместни... Едно време турците душаха бълг. Свобода и народност, днес същото дело искат да вършат нашите братя освободители. Едно време всяко зло за българете идеше от Ц-град, днес иде от Петербург... О, как се измениха работите: не е чудно, че се измениха и симпатиите на българите… Като разбрахме, че Россия иска да унищожи царството ни, да грабне земята ни, да погуби народността ни и да се намести в къщата ни, ние се сепнахме, събрахме силите си и са почна между Россия и нас една страшна дипломатическа война, война между освободителите, днес превърнати в грабители и освободените, между малкия и слабия Давид и исполина Голиата…..И ясно е за всекиго, че всички желаят да одържат победа българете над руссите… С едно постоянство, което учуди всичкия свят, с една неочаквана вещина и (легкостта), с една примерна ревност и бдителност, с една предвидливост и съобразителност българете унищожиха всичките русски интриги, разкъсаха всичките им примки и прескочиха всичките трапове, които им бяха приготвили “освободителите”….Обаянието на името на белия цар не може да умае и плени нито една българска политическа патка.” /71, 106-108/

Но да се върна към събитията през месец август 1886 г., дните на преврата и контрапреврата. За да си възвърне така неочаквано загубените позиции, Стамболов трябвало да рискува. А рискът наистина бил в неговата природа. Добре, но ако допуснем, че той действително е вярвал във възможността Батенберг трайно да се възстанови на престола с такава твърдост, с каквато на 11 август се самопровъзгласява за едноличен диктатор, то значи да допуснем, че Стефан Стамболов не притежава нито политическа далновидност, нито даже политически ум. Защото фактите са абсолютно категорични – неговата триумфална победа над детронаторите се оказва изцяло безсмислена. Безсмислена за България, но много смислена и ценна за самия Стамболов.

Впрочем, в своята война срещу превратаджите в София Стамболов никак не показва липса на ум, макар да е смутително и неудобно за високите постове неграмотен. Напротив – той воюва непреклонно, умно и хитро. Затова казва на най-близкия си приятел Олимпий Панов по телеграфа така: “Обещайте на офицерите, че им давам пълна амнистия от името на Княза и на Народното събрание и ги моля да признават за главнокомандующ подполковник Мутрукова и да не стават причина за гражданска междуособна война. Като вземем и столицата в ръцете си, ще се съберем и въпроса за княза ще решим. Нека знаят офицерите, че и нам България е по-мила от княза и че няма за един арапин да изгорим Арабистана.” /64, 87-88/

При цялата си обективност и добросъвестност Симеон Радев  е привърженик и донякъде направо поклонник на диктатора Стамболов. Та затова обяснява целия текст с всичко друго, само не и с властолюбието на Стефан Стамболов. Но тестът е от ясен по-ясен – целта е той да завладее  София, за да може лично, а не някой друг да решава кой е по-важен от арапина и от Арабистана. И тази цел на диктатора става очевидна в момента, в който майор Попов, командирът на Сливнишкия полк, фактически завладява София в полза на контрапреврата, само че без никаква връзка със Стамболов. Майорът се втурва лично в дома на Петко Каравелов и смразяващо декларира пред насъбралите се там Каравелов, Никифоров, Стоилов и други:

“Господин Каравелов, подло е предателството, което извършихте. От името на 4 000 войници и 100 офицери заявявам, че княз Александър трябва да се върне на престола си…

Каравелов, вцепенен, не можа нищо да продума…Попов се доближи до него, погледна го в очи и попита:

- Де е княз Александър?

Някой отговори:

- Той е вече зад граница.