Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров били назначени за регенти от абдикиралия Батенберг в грубо нарушение на Търновската конституция. Този факт предизвикал започването на нов етап в противоборството с Русия. Според Симеон Радев “Стамболов не губеше надежда за едно помирение с Русия. Той нямаше нито фанатизма на русофобите, нито суеверието на русофилите.” /64, 275/ Това твърдение сигурно е вярно, защото най-важният проблем за него е оставането му на власт като най-силния човек в държавата. А Русия не признавала правото му да бъде регент, защото съгласно Търновската конституция регенти могат да бъдат или бивши министри, или касационни съдии. Тогава било решено да бъде избрано и свикано Велико народно събрание. Руският император и неговият представител Каулбарс настоявали Събранието да се отложи. Какво да се прави?

“Никого тая алтернатива – пише С. Радев – не мъчеше толкова, колкото Стамболов. Едно по друго революционер, агитатор, трибун, той бе работил досега по инстинкт и бе живял почти без отговорност. Контрапревратът бе дело главоломно, но той не остави време за колебания: мина като ураган. Сега той бе застанал на кръстопътя, водач на България, водач без опит, оставен да следва своя гений, както старите са вървели някога подир слънцето. Народът гледаше на него, призван от властта му, призван от името му, да даде ответ на неговата съдба. Накъде да тръгне? Вярата в Русия не искаше да умре в него – един отзвук от политическия романс на неговото поколение му трептеше още в сърцето, една съкровена неизкоренена мисъл, че България, освободена от русите, с тях ще осъществи пак своя всенароден завет. Един разрив с Русия му се явяваше като велико бедствие, като една пропаст, изкопана в традициите на народа.” /64, 293-294/

Поетично, красиво и дори трагично описва С. Радев собствената си представа за това, какво е мислил и какво е преживявал Стефан Стамболов, станал вече първи регент. Но в действителност нещата са доста по-прозаични, а събитията се развили по следния начин. Каулбарс връчил на Стамболов нота с руското становище и тръгнал из Княжеството да прави агитация. Васил Радославов пък изпратил до окръжните управители една конфиденциална телеграма, в която ги подканвал да осуетят мисията на генерала. Тази телеграма не била изпратена, естествено, без знанието и съгласието, а най-вероятно без инициативата на Стефан Стамболов. Така че при безусловно изключителното ми уважение към великата книга на Симеон Радев, аз не вярвам в дълбинните душевни терзания, които той приписва на Стамболов. Нито в народното упование в личността на диктатора. Тодор Икономов според мен далеч по-вярно предава общата социално-политическа атмосфера, която царяла сред народа. Симеон Радев е привърженик и поклонник на Стефан Стамболов не само и даже не толкова личностно, колкото на историческия път, по който диктаторът тласка България.

Изборите за Велико народно събрание били насрочени за 28 септември 1886 г. въпреки протестите на Русия. Либералите и консерваторите се обединили против руското правителство. От общо 524 народни представители 470 били “чисто наши”, по думите на министър-председателя Васил Радославов. Така че Великото народно събрание било избрано в угоден за Стамболов и Радославов състав, но как да се свика, след като европейските сили не са се договорили за бъдещия княз?

Външният министър Григор Начович започнал неуморно да снове  между посланиците на великите сили, търсейки подкрепа против Русия. А в своя разговор с турския комисар Гадбан ефенди, проведен на 7 октомври 1886 г. Стамболов му заявил: “Знаете ли коя е съкровенната мисал на руссите? Те искат да си  свикат едно събрание, което да им е послушен слуга и да избере то руския цар за български княз и понеже царя не може тука да дойде, то той да си изпрати един комисар, който всичко  да измени и да преобърне България на русска губерния. Това докато сме ние на власт няма да позволиме да стане…Ние не разбираме поведението на Турция, която не само остава московците да хазайничат в България, но още иде и да им помага да са бъркат в нашите вътрешни работи.” /71, 31-32/

Такива думи говори Стамболов на турския султански комисар. И когато Гадбан ефенди му възразява, че Русия е велика сила с определени права по силата на Берлинския договор, пък и се чувствува освободителка на българите, затова може да ги окупира отново, Стефан Стамболов продължил в един невероятен за мене стил: “Ако ние не приемаме турските и руски предложения, може да се решите да окупирате България…Добре, ако това е така, аз мога да ви уверя, че ние са не боиме от турска окупация, защото вие ще дойдете в България, а след 6 месеца или година ще бъдете принудени да си отидете и ние пак ще си останем свободни. Но не е така с руската окупация. Ако московеца дойде в България, той няма вече да я напусне. И тогава ние завинаги ще пропадниме, а след някоя година и Ц-град ще влезе в ръцете му. Затова, ако на пита Европа от турската и русската окупация коя предпочитаме, ние ще предпочетеме първата.” /71, 32/

Това, Боже мой, са думи, които Стамболов саморъчно е записал в личния си дневник, воден през времето на неговото регентство. И тези думи представляват израз на такъв отвратителен политически цинизъм, какъвто само диктаторът и Радославов са демонстрирали. Според мен нищо от казаното на комисаря Гадбан ефенди Стамболов нито е мислил, нито е вярвал в него. Ако не е бил, разбира се, стопроцентов политически глупак, за какъвто няма основания да го смятаме.

Какво в действителност е целял Стефан Стамболов с набързо проведеното избиране и свикване на Великото народно събрание? Ясно е, че Събранието княз не можело да избере, въпреки нескопосния опит с датския принц Валдемар. За мен, като съдя по думите и действията на Стамболов, истинската негова цел била Великото народно събрание да потвърди регентските му права, докато се реши въпросът за новия княз. Защото не само Русия, но и Турция казала на Стамболов, че изборът на княз в този момент няма как да стане. Тая турска позиция била формулирана в една шифрована телеграма, която великият везир изпратил на 10 октомври 1886 година.

Въпреки всичко на 11 октомври диктаторът потеглил за Търново в компанията на Муткуров и Радославов. Каравелов не заминал с тях и въобще не отишъл в Търново. В действителност Петко Каравелов се намирал в много лоши отношения със Стамболов. Диктаторът му се подигравал и в своя дневник пише за него такива храктеристики: “С Петка Каравелова не съм се виждал от 25-ий Септемврий… Какво иска тоя екзалтирал, за да не кажа луд, човек да прави?… Каравелов е голям страхливец и в припадока на своя страх той е готов да направи всекаква подлост. От два три дена той като луд ходи из столицата и особенно из градината и на всекиму разказва, че след три дена щяла да дойде русска окупация…Езика на Каравелова е негова най-голям враг. Не е останало човек, когото той да познава, за когото да не е казал някоя лоша  и кръвна обида. Еди кой си е овца! Онзи е крадец. Другия е глупав като вол. Третият нямал мозък колкото една гарга. Аз тоз мошеник ще го обеся…Каравелов е извънредно голям егоист с безкрайна амбиция. Той мрази с непримирима омраза всичките тия, които са били в България премиер-министри, за тяхната светотатствена смелост да са качат на премиерския стол, който да занимава (заема ) в България са е родил само Петко Каравелов.” /71, 14-18/

По-нататък аз ще покажа документално, че Стамболов за много хора от върховете на държавата се е изказвал по отвратителен начин. . Не го е правел само той, естествено, такива са били политическите ни нрави, които май не са се изменили много и до ден днешен. Но съчетани с диктаторската му позиция, неговите оценки са представлявали реална заплаха за политическото или дори за физическото съществуване на неговите противници.

Пътувайки с файтон за Търново, Стамболов разполагал с достатъчно време за размишления, които после фиксира в дневника си. “По пътя аз си отпочинах, поизбистрих главата си и за много работи мислих и си правих предположения..

Русите не искат да признаят В. н. събрание…Що ще трябва да правим ний, ако те не поискат да признаят и се не съгласят да утвърдят княза, когото ще изберем? Можем ли ние да разтурим В. н. събрание и да останем пак на власт да произвеждаме избори? Не ще ли стане в такъв случай нужно да предадеме другиму властта? На кои лица ще дадеме ние тая власт, когато русските приятели са готови да предадат България на руссите и да ги повикат сами да дойдат да ни окупират! Що да са прави?” 871,36-37/

Задавайки тоя въпрос, уж прояснената глава на Стамболов стига до отговор, който е поразителен и май наистина поставя под съмнение висотата на неговия интелект. “Във военно отношение аз си имам начертан план, който може да тури русите в безизходно положение и да спаси честта, а може би и свободата на България. Плана е следующия: да оттеглиме всичката си действующа войска във Видинската крепост, гдето да са укрепиме и да са не сдаваме на руссите без бой. Това наше поведение ще ги тури в много трудно положение, защото ще им бъде твърде трудно да ни нападнат и бомбандират и за да вземат крепостта ще им трябват най-малко 50-60 хиляди войска. Видин има доста топове, към които може да са добавят още 3-4 батареи. Храна може да внесеме 4-5 милиона оки жито. Държавното казначейство може там да са принесе, муниции и припаси за оръдията да са внесат във Видин из Русчук, Шумен и София. Така щото да са приготвиме да издържим една обсада от 10 месеца без да осетиме нужда от нещо….Ние можиме да спечелиме доста време, а до тогава може и да са образува някоя европейска коалиция, която да пребие ръцете на московеца...” /71, 41-42/

Слушайки Стамболовите фантазии във файтона, регентът и, забележете, ЗЕТ на Стамболов подполковник Муткуров и министър-председателят Радославов се съгласили с него. Това си е наистина удивителен факт, който свидетелствува, че Стамболовата амбиция и воля за власт е била толкова импулсивна и мощна, че той е готов заради собственото си регентство да води – макар и отбранителна – война срещу Русия. Аз не искам да тълкувам тази идея откъм нейната практико-реалистична страна; в това отношение тя си е чиста глупост. Даже Турция да почнеше да окупира България, пак не можеш да се затвориш в една крепост и да чакаш да те спаси някаква европейска коалиция. А ако руска войска от десетки хиляди човека навлезеше в България, то селяните щяха да изядат Стамболов с парцалите.

Но аз си мисля за душата и качествата на тоя човек, заграбил българското държавно кормило с прокламацията за контрапреврата. Може ли рационално-смислено да бъде обяснено и разбрано: какво всъщност иска Стамболов? Независимост на България от грубата опека и даже пълното завладяване от страна на Русия? Добре, но нима той е забравил, че само десетина години по-рано Русия започна война с Турция далеч не просто и само да освободи България, но и да стъпи здрво на Балканския полуостров? Не, не е забравил. Тогава защо мисли, че след като всички велики европейски сили признават доминиращата роля на руските интереси в България, той трябва да се бори срещу тези интереси?

Отговорът е: защото става така, че Стамболов е нежелан от Русия като регент. Нежелан е поради контрапреврата, върнал за няколко дена Батенберг като княз. А контрапревратът Стамболов извършва затова, защото превратът беше станал без него, беше го изхвърлил от числото на хората, които правят най-важното събитие в княжеството след Освобождението. Цялата борба на Стефан Стамболов започва като мотивирана от лични властнически амбиции. Следвайки строго и последователно тези амбиции, той заповядва на Муткуров да влезе с войската си в София, когато това съвсем не е необходимо от военно.политическата ситуация. Самообявява се чрез прокламация за Наместник на княза всичко на всичко за един ден, колкото да може да легитимира първата си държавна позиция и да назначи правителство начело с Васил Радославов. Когато принц Батенберг абдикира окончателно, то в нарушение на Търновската конституция, под натиска на самия Стамболов, князът го назначава за първи регент заедно с Муткуров и, за пред Европа, с Петко Каравелов. Но аз вече цитирах неговото мнение за последния.

Ако в този момент Русия го беше признала за законен регент, то все още било напълно възможно той да не стане най-големият й враг в България. Но руското правителство, както изглежда, подценило Стамболов и сметнало, че той може да бъде отстранен от диктаторската му позиция в държавата. И започнало чрез генерал Каулбарс акция за отлагане изборите за Велико народно събрание със заплахата, че няма да го признае.