събота
Обективните факти никак не са в полза на твърденията, че Стефан Стамболов мислел и се грижел само за българските национални интереси. Нелепо е да се приеме, че можеш да разстреляш толкова офицери, колкото са загинали в Сръбско-българската война, че можеш да оклеветиш дядо Славейков с обвинение в долна злоупотреба, че можеш да осъдиш на доживотен затвор и окован в пранги да развеждаш митрополит Климент, че можеш да вкараш в затвора и да биеш с камшик Петко Каравелов, че можеш да доведеш до просешка тояга и умопобъркване Тодор Икономов…нелепо е да се приеме, че това се прави в името на България.
Отвратително ми беше да чета какво е записал в дневника си Стефан Стамболов за омразата, която изпитвал към владиката Климент. Ето целия текст: “12. І. 87 г.
Вчера има голямо тържество по повод на юбилея в памят на братя Миладинови. Ние отидохме на черкова, дето кешишите и поповете около 10-15 пъти повтаряха и славословяха името на русския император. Това нещо като че нарочно са правяше от Климента и братята му. Страшно ми докривя и пот ма побиваше при всяко споменуване на името на императора, когото величаят с титлата “Благодетел” и “Покровител”.Подобно святотатство в сегашните особни обстоятелства могат да направят само такива знаменити и патентовани подлеци, като Климента. Като го гледах тоя безобразник, идеше ми да отида и да му измъкна гръцмуля.” /71, 137-138/
Това се казва регентско мислене и словесно изразяване! Никакви историографски дитирамби за Стамболов не струват пет пари пред отчаяната изповед на Тодор Икономов, писана в 1889 г. “Наместо правосъдие на мене, който не зная да мълча пред партиите и пред страстите, (над) мене от страна на правителството и на неговите привърженици, не се забавиха да се появят хиляди гонения…
На мене се отрекоха и гражданските, и политическите, и най-естествените права. Законът престана да ми бъде защита и с мене и правителството, и привържениците му наченаха да си играят най-безчестно и безчеловечно. Най-напред отблъскваха ме от изборите с викове предател и грабител, после кметът на Шумен в цяло събрание обяви в училището, че аз и другарите ми не сме граждани и нямаме право да се месим в никакви обществени и политически въпроси.
Така аз бидох похулен, оклеветен, разсипан, изгонван и безчестин не вследствие на сторена и доказана вина, а вследствие на партизанствата, които у нас заменяват и законите, и правдата, и човещината, и истинската отечествена полза. Множество други хора станаха не по-малка играчка на ненавистното партизанство…За изменение на туй злочесто положение аз указах на причините му и с общи думи натякнах на всички българи и най-много на правителството, че на нас лежи голяма отговорност за злочестините, които сме извикали и извикваме върху главата на отечеството, и че с партизанства и голи претенции нито страна се нарежда, нито порядъкът се утвърждава, но че, напротив, от партизанските пристрастия и ослепления за отечеството излизат само безпорядък и развала. С това съм искал да посоча на някои коренни недостатъци в нашите погледи и дохватки.” /39, 491-96/
Диктаторското управление на Стефан Стамболов е страшно по своите последици, защото въвежда и утвърждава беззаконието и дивата партизанщина едва ли не като нещо нормално за обществено-политическия ни живот. В една своя статия за Стамболов Димо Кьорчев цитира спомените на Тома Василйов, който бил секретар на вътрешното министерство при диктатора. Та този министерски секретар казва така: “В стремежа си да доведе до тържество своята политика, Стамболов не се спираше пред никакви средства: унищожение свободата на печата, забраняване публичните събрания, суспендиране неприкосновеността на личността и жилището, отваряне чужди писма, налагане екзекуции на села, интерниране на граждани, имащи определено занятие и установено местожителство, екстерниране български поданици, непозволяване на българи да се върнат в своето отечество – всичко това той считаше за необходимо и го оправдаваше с ненормалното положение на страната и честите опити за размирици.” /70, 95-96/
Както се вижда, живите свидетели на Стамболовото диктаторство са единодушни, че той е използувал властта за най-брутална разправа с всички, които не са го поддържали. И както същият министерски секретар Тома Василйов ни съобщава, именно властта изкарала на преден план тези качества на узурпатора. “Докато беше далеч от управлението, Стамболов проповядваше народовластие и поддържаше твърде демократични възгледи. Щом пое, обаче, властта, у него настъпи радикална промяна. Той сложи тежка ръка върху всички клонове на Управлението: Народно събрание, окръжни и градски съвети, кметства – всички бяха изпълнители на неговата воля, оръдия на неговата политика. На тази политика служеха и дипломация, и правосъдие, и просвещение, и войска, и поща, и телеграф, и печат.” /70, 95/
Наистина, властта експлицира, придава публичност на човешките качества, прави ги достояние на всички. Но Стамболов си е бил субект на тези качества много преди да заграби властта. Затова по-рано аз специално подчертавах неговите думи и действия още от времето на така нареченото Старозагорско въстание. Стамболов е смел, но и хитър. Единствен той наредил да му дадат един селянин за водач през Балкана и избягал в Търново след Стара Загора. А там както в 1875 г., така по-късно, през 1876 г., по време на Априлското въстание, се крил в дома на една лека жена, по име Мария, но популярна сред търновчани като Гранда-Мола. На тази проститутка Стамболов посветил специално стихотворение, озаглавено “Към нея”. Ето неговия текст:
“Благодаря! В света лъжлив,
страхлив, предателски и подъл
намерих аз човек правдив,
безстрашен, честен, благороден.
Благодаря! Прибежище,
защита, правда и утеха,
намерих аз при теб жена,
под твойта скромна, бедна стряха.
Не от любов към мене само
ти ми показа милост, чест,
но от любов къмто народа,
и затова че бях злочест…”
“Търново, юний 1876 г.”
Жените като любовници са доставяли много наслади на Стефан Стамболов, а една от тях му изяжда и главата накрая. Човешко е, разбира се, всичко е човешко. Но когато става дума за един Стамболов, ние трябва да се вглеждаме разностранно в неговата личност. Той е бил не само публично безнравствен от гледна точка на тогаващния морал. Макар и учил в Одеската духовна семинария, диктаторът няма никакво отношение към християнската религия и брутално се разправя с църквата, когато владиците му отказват подкрепа в борбата му срещу Росия. Аз вече цитирах извадка от неговия собствен дневник, където е документирал неистовото си желание “да измъкне гръцмуля” на митрополит Климент. Тук ще приведа думите му за Синода като цяло:
“22 дек. 1886.
Святия Синод са сабира в София. Святите старци са дошли в столицата, но никой от тях не е дошел да са представи пред Регентството. Това го правят лукавите калугери с очевидната цел да дескредитират правителството и да станат приятни на московците. Аз и другите регенти сме крайно недоволни, задето Начович е свикал в сегашните критически и деликатни времена тия чернокапци на събрание… Лисицата Григорий ходил при г. Начовича и му казал, че владиците нещяли да ходят при Регентството, както и у шефовте на другите партии, за да са покажели, че те не принадлежат към никоя партия и стоят по-горе от партиите. Това е калугерска хитрина, доста проста и доста дебела, с която те искат да прикрият своите задни цели и намерения.” /71, 121/
Хъш, а не регент е Стефан Стамболов. Има и много простотия у него, простотия не само граматическа. Но да се изразяват мисли на такъв език за владиците от Светия Синод, макар и в личния дневник, си е пълно дискредитиране на Регентството като институция.
Но има и нещо друго, нещо сякаш вечно в българския политически живот. Колкото и да е тривиално, зад партизанските страсти обикновено успешно се прикриват частните егоистични интереси на хората, докопали се до властта. Парламентарната комисия, избрана съгласно член 155 от Търновската конституция, след време ще представи доклад от 615 страници за властови злоупотреби на Стефан Стамболов. Тези злоупотреби са класифицирани в шест раздела.
Първо – в качеството си на министър-председател Стефан Стамболов е закупил голямо количество имоти в Търновски и Бургаски окръг, главно от изселващи се турци. Придобил е стотици ỳврати гори в землищата на селата Бояна, Драгалевци, Бистрица, а така също дворни места и къщи в чертите на столицата и местността Курубаглар (Лозенец). Доста от тях той закупил в съдружие с починалия военен министър и негов зет генерал Сава Муткуров, с Димитър Петков (Свирчо), който при Стамболовото управление бил министър, председател на Народното събрание и кмет на София, с външния министър Димитър Греков.
Формално законите не били нарушавани, но министър-председателският пост бил от решаващо значение за сделките. Първоначалният си капитал Стамболов създал, като изтеглил 80 000 лева ипотечен заем от Отоманската банка и 74 000 лева (заедно с Димитър Петков) от Народната банка. С тези пари купил недвижими имоти. Общата цена на закупените от него имоти била изчислена на 273 810 лева, а за пред хората той живял скромно само от заплатата си.
Второ – без да се броят преследванията на политическите му противници чрез натиск върху полицията и съдилищата, десетки хора били убити по време на парламентарните и общинските избори (Плевен, Г. Оряховица, Кутловица).
Трето – като министър на вътрешните работи Стамболов е наредил личната кореспонденция на гражданите да се проверява, с което грубо е погазил конституцията.
Четвърто – разтурил Светия синод и оказал давление за осъждането на търновския митрополит Климент.
Пето – при закупуването на пушки за армията и на друго военно снаряжение, а така също на материали за железопътното строителство са сключени сделки на цени, които свидетелствуват за корупция.
Шесто – при командировки министрите си гласували по 200-300 лева дневни и квартирни пари, което се равнявало на месечната заплата на висш държавен служител. /По-подробно виж: 41, 121-124/
Привеждам тези факти от парламентарната комисия тогава не с цел да доказвам, че Стамболов е окрал България. Други български управници, включително сегашни, са грабили не с шепи, а с лопати от държавата и от хазната. Но работата с личността на Стамболов и неговата роля в българската история е по-сериозна и дълбока. Без да е чужд на общия властнически стремеж към обогатяване той е политически диктатор, предопределил съдбовно важни събития в цялата ни следосвобожденска история. И когато се твърди, че неговата главна, да не кажа единствена мотивация била в създаването на суверенна национална държава, към неговите действия трябва да се подхожда за оценка с висока държавническа и обществено-политическа мярка.
Главната характеристика на Стамболовата личност според фактите, това е неговата непреодолима воля за власт. И ако енергията на тази гигантска воля за власт не беше насочена против Русия, той би могъл да извърши дела с голямо народополезно значение за България. Политическата жестокост на Стамболов е била практически неизбежна, защото русофилските настроения у нас са били много силни. За да вървиш срещу тях и на всичкото отгоре да ги сломиш, трябва да прилагаш сила. Но най-страшното при него е, че той бил човек, органично чужд на идеите за демократизма и правовата държава.
“ – Аз не съм от фарисействуващите политикани – изповядва се Стамболов -, аз не прецеждам комарите, пък да гълтам камилите, но вървя право към целта си. Когато видя нещо, което по мое вътрешно убеждение трябва да се направи за спасението на отечеството, ще го направя, макар даже да е запретено от закона.” /41, 107/
Това е идейната и психологическа нагласа на човека – диктатор. Хъш и революционер-апостол, Стамболов до края на живота си остава дълбоко убеден, че народът е длъжен да върви натам, накъдето го поведат неговите водачи. И на първо място той, разбира се. Никаква критична самопреценка, никакво предположение и съмнение, че диктаторът може да греши и да поведе цялата държава в сбъркана посока. Затова е жесток, безскрупулен и безнравствен. Такива хора наистина само историята ги съди…
Спор няма - 7-ми ноември загуби научно-т...
Ужасната Русия