Падането  и  убийството на Стамболов

Дали с едно заминаване в чужбина Стамболов е щял да се спаси от смърт, това за мен е повече от съмнително, като имам предвид кои са хората, извършили убийството. Но тормозът в София цяла година е щял да си спести. Защото омразата към него действително е била дива и колосална. Едва от беснотиите на тази развилняла се омраза можем да отсъдим колко нещастно прав е бил Тодор Икономов, описвайки мъките и теглилата си от управлението на диктатора. Невярно и несправедливо към народа е да се твърди, колко силен и голям държавник бил Стамболов. Та хората са били жестоко нещастни под неговото управление! Иначе как може да се побере в един здрав разум това, което се вършело след неговата смърт?

В спомените си за Стамболов Никола Генадиев пуска в публичното пространство някои чужди оценки за диктатора, които често се използуват и до днес. “Едни – пише Н. Генадиев – го наричаха диктатор, други велик патриот, но всички признаваха неговите необикновени способности. Вестник Фигаро го нарече “въплъщение на българската енергия”. Френският посланик в Цариград в 1893 г., Пол Камбон, след посещението, което Стамболов направи на Султана, бе казал: “Хората сметат, че най-големият дипломат в днешно време е Бисмарк. Аз мисля, че най-големият дипломат е Стамболов. Бисмарк, опрен на 3 милиона щика извърши по-малко, отколкото Стамболов с празни ръце.” Или пък: “На 1903 г., в един разговор с тогавшния английски пълномощен министър сър Джордж Бюкянън…аз казах, че разрешението на македонския въпрос би се много улеснило, ако имахме един Стамболов. Сър Джордж забележи:

- Много сте скромен, г. Генадиев. Аз бих желал в моето отечество, Англия, да се ражда на 100 години по един Стамболов. Вие искате малката България в 20 години да има два Стамболовци.” /79, 88-91/

В геополитически смисъл антируската политика на Стамболов е била изгодна за големите западни държави. И погледнато само откъм тази негова страна, управлението на Стефан Стамболов наистина било впечатляващо за всички съперници на Русия на Балканския полуостров. Но диктаторът не можел да води такава непреклонна спрямо Русия външна политика, без да бъде същевременно тиранин по отношение на собствения си народ. От тази тирания се ражда омразата към него.

Страшимир Добрович (Падрето), който от 1894 г. работел като началник на личния княжески кабинет, в писмата си до Фердинанд е оставил ценни исторически свидетелства за случащото се тогава у нас.

“Ваше Царско Височество – пише той на 7 юли 1895 г. Из града всичко мирно и тихо. Повечето са доволни от станалото и публично изказват радостта си. Ала са отишли по-нататък и са написали върху обявленията за смъртта на Стамболова “Убито, слава Богу, кучето…” Днес получих една телеграма на адреса на Ваше Царско Височество от Варна от някой си В. Загоров (старият приятел на Стамболов от времето на контрапреврата в Търново – З. Д.). Този господин напада Ваше Царко Височество по най-груб начин. Поздравява Ви с пълната сполука и казва, че вярвал, че най-горещото Ви желание се е изпълнило…Правителството се е решило да не присъствува утре на погребението. Аз мисля, че и свитата на ваше Царско Височество трябва да последва този пример…”/57, л. 80-82/

Стефан Стамболов е погребан на 8 юли 1895 г. Пратеникът на двореца, натоварен със задачата да поднесе съболезнованията на княжеското семейство, бил изгонен от вдовицата Поликсени Стамболова. Върнати са обратно и траурните венци, занесени от името на княгините. Семейството на диктатора демонстративно се отнасяло към Фердинанд като към безспорен виновник за смъртта му. А Добрович подробно пишел за всичко, дето е чул и видял.

“8 юлий 1895 г.

Ваше Царско Височество,

Днес из града има доста голямо движение. Улиците почти пълни…4 часа. Тази минута е минало шествието край двореца. Аз гледах скрит зад едно дърво. Пред погребалната колесница вървяха около 50 гамени с венците, от двете страни на колесницата конни стражари, а подир тия семейството, редките приятели на покойния, членовете на “Юнион клуб” (не всички, разбира се), дипломатическите агенти и 200-300 души, между които и много любопитни. От провинцията дойдоха всичко 80 души. Сега се убедиха всички, че този человек не се радваше вече с ни най-малка популярност. На погребението на председателя на касацията имаше много повече свят. Петко произнесе реч… Благодарение на взетите от полицията мерки всичко мина благополучно. Всички мислеха, че ще станат по-големи скандали…” /57, л. 83-84/

А нечувани скандали действително станали, макар и не точно в момента на погребението. Вдовицата на Стефан Стамболов, Поликсени, довеждала до истерия както приятелите, така и враговете на убития си съпруг. “След това състояние на кипеж и безумие, обхванало столицата – пише граф Бурбулон – гробът на Стамболов се охранява, за да не би все още раздразнената тълпа, която бе освирквала и заплювала пред къщата на загиналия ужасния буркан със спирт, поставн на прозореца до фотографията на покойния, в който госпожа Стамболова била изложила отрязаните ръце на мъжа си!” /13, 286/

И така…На прозореца на Стамболовата къща, като в музей на ужаса, били поставени в стъклен съд, напълнен със спирт, отсечените ръце на Стамболов. А на гроба му пък се играело мъртвешки пиянско хоро, сякаш е гроб на вампир. Нормалният човешки разсъдък отказва да възприеме тези факти за израз на също така нормални човешки постъпки. Но ако си припомним, че и в Англия беше изваден от гроба скелета на Кромуел, за да бъде осъден на смърт, то ще разберем, че политическата омраза може да бъде така безгранична, както и всяка друга омраза.

Европа, подбуждана преди всичко от Германия и Австро-Унгария, обвинявала Фердинанд за смъртта на Стамболов. Това обвинение било резултат колкото на едно заинтересовано преиначаване на фактите, толкова и на мотиви, хипотетично приписвани на княза. “Но какво можем да отговорим на австро-германската преса – открай време заядлива, несмилаема, досадна, многословна, дребнава – пише граф Бурбулон -, която хвърля в лицето на княза подобни редове: “Да, много добре, казвате, че осъждате убийството; оплаквате покойния; но всъщност дори да не сте го извършили, нито вдъхновили това престъпление, вие сте очарован от него! На Вас то носи едно неочаквано облекчение, то сваля от раменете Ви огромен товар и поговорката не напразно казва: “Търсете кой има интерес от престъплението!” Никога няма да ни убедите, че нямате пръст в него.” /13, 286/

Обективно погледнато е така, разбира се. Личността и политическото дело на диктатора Стефан Стамболов са станали както брутален насилнически ярем за народа във вътрешната политика, така и бреме за Фердинанд в стремежа му към външно-политическо признаване. Но за това си е виновен Стефан Стамболов. Нямало как да не настъпи момент, в който тираничното му властвуване вътре в България, съчетано с антируската му външна политика, да не доведе до подобна развръзка. В брошурата си “Отговор на г. Стоилова”, отпечатана под псевдонима Аспарухь, Стамболов пише следното: “Може да има некои представители (депутати – З. Д.), които ще кажат, че имаме нужда от признаването на Княза. Аз не зная, как тази просяшка идея е хванала корен в България. Недостойно е за един цел народ, да моли отвън да му признаят княз или крал, когато той сам си го признава…

Княза царува седем години без благоволението на Русия; Той ще може още седемдесет и седем години да царува, ако волята на народа му служи като яка основа… Считам за престъпление да търсим помирение с Русия, само за да се признае княза.” /70, 14-15/

Безграничен егоизъм се крие зад тези Стамболови думи. Защото именно на него лично, а в никакъв случай не на България, е нужен княз, който да бъде лишен от международно признание. В случая много прав е Константин Стоилов, когато заявява пред английския журналист и биограф на Стамболов А. Х. Биман: “Аз съм съгласен с Княза, че нашия единствен шанс за избавление е помиряването с Русия и аз се надявам да постигнем това. Нашето настояще положение е като на прокажен в Европа и е доста нетърпимо.: /9, 208-209/

 Често се пише и говори, че Стамболов насочил развитието на България към Централна и Западна Европа. Но аз мисля, че Симеон Радев е дълбоко прав, когато пише за него. “Стамболов беше по природа мнителен. Към това се прибавяше и фактът, че с европейския дух той никога не се почувствува в родство. Той се осланяше на Европа по необходимост, без да вярва в нея, без даже да я цени.” /64, 383/ Западноевропейската ориентация на България от Стамболов не представлява негова иманентна позитивна цел. Демонстрирайки замах и маниер на политически играч от европейски мащаб, той възнамерявал да гради своята политика, като лавира между противоречащите си интереси на великите сили.

В своята изострена конфронтация с Русия Стамболов прибягнал до подкрепата както на Турция, така и на западните европейски държави. Коренният източник на тази политика, обаче, както отбелязах, не е иманентно позитивен, а следствие от антируската му битка. За да се противопостави оцеляващо на Русия, той се опрял върху нейните конкуренти за влияние на Балканите. Затова истински началният въпрос е: Каква е причината, какви са основанията на мотивите на Стефан Стамболов да започне провеждането на антируска политика, довела до пълен разпад на междудържавните отношения? И дали тази политика е исторически правилна и полезна за националните интереси на България?