Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.07.2011 20:34 - Българинът като индивид, българска национална култура и българска държавност
Автор: gerbsenior Категория: Политика   
Прочетен: 3685 Коментари: 4 Гласове:
6

Последна промяна: 15.07.2011 21:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
15.07.2011 г.
  петък

             

                          Българинът като индивид,

                        бъгарска национална  култура

                                             и

                            българска  държавност

        Никак  не  ме интерсува кой  какви  теории,  хипотези,   митове  и  легенди създава   за  българина  и за  някаква  негова повече  от  хилядолетна  държавност.

       Съвършено  безспорен  исторически  факт  е,  че  по  времето  на  Паисий  Хилендарски българинът  е  бил вече не  само НАЦИОНАЛНО  деградиран от Османското политическо  владичество до част  от християнския  милет, а  от  гръцкото  църковно-религиозно господство е  било  разколебано и  разклатено даже  теговото  етническо  самосъзнание  и  достойнство.

      Само  че...

     Само  че следва да се каже - за пръв път името на Паисий Хилендарски станало широко известно на българското културно общество едва през 1871 г. Тогава в румънския град Браила, където се печатало Периодическото списание на Българското книжовно дружество, днес БАН, се появили две статии – едната от Васил Друмев, а другата от Марин Дринов.

Като цитира някои пасажи от Паисиевата история, Друмев се провиква: “Какъв език! Какъв чуден и дързовит език, особено в онези тежки времена! С такъв език е можал да говори само онзи, който е имал неизказана, небесна любов към своя злочест, но мил  и драг народ… Той прави предмет на уважение българската простота, от която мнозина  са се срамували… и с истинска гордост турга тая простота много по-горе от гръчката кичлива и лъжлива мудрост.” А професорът в Харковския университет Марин Дринов, който заедно с Васил Друмев и Васил Стоянов е бил третият действителен член на Българското книжовно дружество, се изказва още по-категорично и аргументирано за значението на Паисий Хилендарски. “Около средата на ХVІІІ век – пише той -, когато за възкресение на българския народ могло е да се каже:                                              “Оставете всяка надежда”, над българската земя, като слово над първоначалния хаос, се е раздал глас от Хилендарския манастир: разнебитените и разглобени българи от този глас са наченали да се сглобяват пак в един народ. Този глас е гласът на Хилендарския иеромонах и протоигумен Паисий, в лицето на когото ние имаме един от примерите, които показват що може да направи един човек за цял народ.” /4, 7-8/

Разбира се, невярно би било да се каже, че никой преди Васил Друмев и професор Марин Дринов не се е сещал за Хилендарския историограф. На неговата книга обаче дотогава се е гледало повече откъм нейната специфично историческа страна, откъм която страна тя е уязвима. Изхождайки от такава гледна точка, Васил Априлов смята, че българското Възраждане не започва с делото на Паисий, а с реформите на Махмуд ІІ и Абдул Меджид. На въпроса “Към кое време трябва да отнесем възраждането на българите?”, той отговаря, като посочва изтребването на еничарите през 1826 г. и наредбата Танзимат от 1839 г., с която равноправието на народностите в Турция се признавало от най-високото място. Очевидно е, че Васил Априлов не е имал представа за влиянието на Паисиевата история в низините на българския народ. Сходно, макар и значително по-обективно, е било мнението и на Георги Сава Раковски.

След Васил Друмев и професор Марин Дринов обаче в българското народностно и национално съзнание категорично се утвърждава разбирането, че българското Възраждане започва именно със “Славянобългарска история”. Това разбиране издига на тяхната истинска висота както личността, така и делото на Отец Паисий Хилендарски. В своята “Българска история” от 1885 г. Константин Иречек също пише, че Паисий има неоценимо значение за “новейшето” развитие на българския народ. “Във вечно зелените гори на Атон – казва К. Иречек – монахът Паисий завърши в 1762 г. своята малка книжка “История славяноболгарска за народите и царете и за светците български”, с появата на свят на която се начева българското национално движение.” /4, 14/

За периода до началото на ХІХ-ия век са открити около 40 (четиридесет) преписа и преправки на Паисиевата история, но реално те, разбира се, положително били много повече. Всички те сигурно щели да бъдат запазени и съхранени като ръкописни документи за историята, ако не били изместени от едно друго “преписване”. В 1844 г. се явила на бял свят печатната преработка на Паисиевата история, известна под името “Царственик или история болгарская”.
                      

Отец Паисий Хилендарски слага темелите на българското етнонационално Възраждане, но този факт съвсем не означава, че неговият свещен гняв прониква лесно в главите и сърцата на българите. В градовете, където влиянието на гръцката духовна власт е било особено силно, чорбаджиите и едрите търговци – българи се чуждеели от простолюдието, гърчеели се и едва ли не се мислели за някаква аристокрация. Почти сто години след Паисий Хилендарски в своята книга “Записки за България и за българете” Любен Каравелов пише така: “Аз смело мога да кажа, че до учителствуването на господин Найдена Герова в Пловдив (т. е. до 1831 г.) ни един от тогавашните пловдивски граждане не е имал самосъзнание и нелицемерна любов към своето национално отличие… А щом някой из жителите на Копривщица, Панагюрище, Карлово, Сопот, Калофер и т. н. разбогатее малко, то тоя си час оставя своето бащино огнище, отива в Пловдив, променява своето българско име и захваща да се срамува за своето произхождение. Така например Вълко се преобразява на Власаки, Петко – на Паскал, Лула – на Луксандра и т. н…. Най-голяма роля в това отбългаряване играели пловдивските кокони.” /45, 45/ Само като щрих ще допълня, че истинското, кръщелно име на прочутия Гаврил Кръстевич например е Гандю Къдюв Баюв.

Но има и нещо друго, което е не по-малко важно. По принцип ние основателно се гордеем с ученолюбието на българина, развило се по един забележителен начин след Освобождението. Само че ето какво е мислел и как е съветвал своя 16-годишен внук дядото на Любен Каравелов, един от типичните старовремски българи. “Слушай, синко!… Не учи се там на ония глупости, (на) които учеше преди две години момчетата Геровия син. Теб не трябват – как се казваха – никакви пизики-мизики. Ти и без тия физики ще се научиш да мериш сиренето и да спрягаш воловете. Аз те съветвам да научиш разни божествени неща и да изпедепцаш турския език. Да ти кажа право, много учените хора са глупави добичета. Погледнете на Найден Герова и ушийте му аба… Седя в Русия толкова годин, изхарчи толкова пари, остаря под даскалската тояга, а донесе празна кошница… Написал там някаква си книга и учи света как да спряга воловете и как да си прави паници.” /45, 26/
               

Отец Паисий Хилендарски е действително, безспорно гениален син на своя народ. Неговата душа е вулканична, затова от нея с такава сила изригва гневът и мъката му по изчезналото в небитието етнонационално самосъзнание на българина. Поробен политико-икономически от турците, а духовно – от гърците, българския народ като народ е бил почти загубил своята идентичност. “По мало снедаше ме ревност и жалост по рода болгарскога” – издумва Отеца.

Имало е защо. Цели стотина години по-късно такава ревност и жалост изпитва и Григор Пърличев. Когато този даровит охридчанин, след като е изучил добре гръцки език в родния си град, през 1849 г. отива да следва медицина в Атинския университет, другарите му гърци се надсмивали на лошото му произношение и на бедното му облекло. Те не смятали скромния и свит свой състудент за нещо повече от костурските майстори, които говорели помежду си на прост български език. С поглед към тези трудолюбиви хора от народа, при минаването им край Университета, гръцките младежи казвали презрително: “Ето, минават воловете.” Григор Пърличев отбелязва по този повод в биографията си: “Късаше ми се сърцето. Оскърбен в народното си честолюбие, тлеех от гняв и не можех да го излея.” /4, 83-84/

Историческа истина е, че апологети на гръцката идея е имало както между българите, така и между другите народности на Балканите, които били изостанали в своето културно и национално развитие. Поп Данил, аромънин (цинцарин) от Битолско, който около 1760 г. съставя едно сравнително речниче – разговорник на гръцки, албански, български и аромъно-влашки, за да улесни научаването на гръцки език, отпечатва в речника си следния “поетически” призив към читателите на гръцки език:

          Албанци, власи, чуждеезичници, възрадвайте се

           и се пригответе всички гърци да станете.

           Отхвърлете варварския си език и нрави,

           та след време те на вашите поколения

           да се струват басня.”

                                                                      /4, 84-85/

Поп Данил обаче си има и български гръкомански еквивалент. Пак сто години след Паисий, по времето на Григор Пърличев и Любен Каравелов, прочутия търновски елинист д-р Никола Пиколо най-сериозно поддържал идеята за сливане или съюзяване на българите с гърците под пълната културно-политическа егида на последните. Затова Илия Бешков е прав в своето дълбочинно прозрение, че главният патос на Хилендарския монах е насочен към защитата на българския език и на българското слово. “О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой язик и не думаеш?” Това предисловие, казва Бешков, “Не е просто пролог, а слово, изписано с живата кръв на едно сърце…

Но трябва да отбележа, разбира се, че за да се чете и мисли на български, най-напред е необходимо да има какво да се чете. И тук възниква резонният въпрос: Защо България, която притежава славянска писменост още от времето на светите братя Кирил и Методий, е попаднала под турско робство без собствена историческа и друга литература на български език? Всички големи български мислители, па било то историци, философи, писатели, художници, психолози, социолози и т. н., размишлявайки върху българската етнонационална съдба, са повече или по-малко единодушни – българинът е особена порода човек, а неговата история – странна и нелогична върволица от събития, лишени от дълбок вътрешен континюитет. При това събития, останали в голямата си част безпаметни за летописите на историографията, а оттам и за съвременната българска мисъл. “Между съвременните народи – пише големият историк и философ на историята Петър Мутафчиев – рядко има такъв, чието минало да е прошарено с тъй много неизвестни събития и страни като нашето… В мрак, който едва ли някога ще бъде разсеян, лежат цели периоди от средновковината ни история… Редица събития, някои навярно съдбоносни за нашия живот, са отминали, без да оставят какъвто и да било помен…” /53, 2/ /следва.../

Само че странностите в средновековното минало на българите, продължава констатациите си професор Мутафчиев, не се ограничават “само с явленита из държавното ни битие. С не по-малка яснота те се открояват и в техния духовен живот и неговия израз – литературното творчество.” /55, 29/ Известно е, че до втората половина на ІХ век ние сме безкнижен народ. Но идват учениците на Кирил и Методий и в средата на току-що покръстеното общество започва една изумителна по интензивност литературна дейност. При Симеон тази дейност превръща България в първо и най-влиятелно литературно огнище всред православния славянски свят. Този грандиозен разцвет обаче трае твърде късо време – до смъртта на Симеон – и спира също тъй неочаквано, както бе и почнал.

Разбира се, би могло да се каже, че това е нещо нормално; в живота на всички народи, нации и държави се редуват периоди на възход, застой и даже упадък. При нас обаче не е точно така. Защото дори значително по-късно, при Асеновци, а и през целия период на Второто българско царство, на българския литературен хоризонт не изгрява нито едно значително име; българите продължават да живеят с литературното наследство от “златния век” на Симеоновото време. И чак в края на ХІV век, когато българското общество било обзето от всестранно разложение, а масите се увличат от сектантски учения, отричащи държава, ред и закони, съвсем неочаквано се издига вълната на едно литературно движение, чието влияние прескача далеч зад границите на българските земи.

  С изключение на някои многообещаващи наченки, появили се веднага след покръстването, пише професор Петър  Мутафчиев, всичко в книжовния живот на българите бе заето от Византия. С преводен или с явно подражателен характер се отличава почти цялата литература на Симеоновото време, а в още по-висока степен тази черта характеризира литературното движение през ХІV век начело с Патриарх Евтимий. “Няма през средновековието друга литература тъй много откъсната от народния живот, както това бе с литературата на тогавашна България. Въпросът не е за нейния предимно черковен и богословски характер. Увлечените от блясъка на чуждия живот образовани българи задоволяваха даже и своите исторически интереси с произведения, които бяха създадени във Византия. Затова в България се явиха преводи на много от византийските хроники, но никой българин не се сети да изложи на книга битието и преживяванията на своя народ, както никой от владетелите на християнска България не почувствува нужда да кодифицира нейното обичайно право.” /55, 36/

В последна сметка начинът, по който християнството бе въведено (наложено със сила), а така също и нахлулият с него византинизъм доведоха нещата дотам, че “в дълбините на своята душа народът ни си остана завинаги езичник. Но езичник, който бе загубил вече най-ценното от себе си – безусловното упование във всякакъв бог… духовният анархизъм и липсата на достатъчни морални устои или задръжки си останаха едни от най-характерните наши черти.” /56, 2/ Ето това е фундаменталният извод на професор Петър Мутафчиев, върху който е необходимо да се замислим изключително сериозно.

Отец Паисий Хилендарски се срамува от и се гневи на един утробен български грях. Още като самостоятелна средновековна държава ние не сме имали развита собствена историческа книжнина и литература, в която да е пресъздаден живота на български народ. Така че гръцкото духовно и църковно влияние у нас е наследник на византинизма, който прониква заедно с християнството. А без автентична собствена култура, водещо място сред формите на която заема книжнината и литературата, никой народ или нация не могат да оцелеят духовно, защото остават разединени.

 

 

 

                                               /следва.../






Гласувай:
6



1. chalgaria - Глупости
16.07.2011 18:15
Глупости. Държава няма след византийско робство
цитирай
2. raders - Византия е мъртва. И да се плюе по нея ...
16.07.2011 19:03
Византия е мъртва. И да се плюе по нея е долно. Защото сме нейни наследници. Езикът не определя националността /американците не са англичани, нито швейцарците - немци/. Но в културно отношение сме наследили всичко от нея. Доколкото, изобщо, е допустима при нас думата култура.
Що се отнася до историята, Паисий не е първият. Паисий е просто един лозунг. Преди него /100 г/ е друг човек /българин/, който написва достоверната българска история и, за когото почти нищо не се говори - Петър Богдан.
цитирай
3. d3bep - Колегата отново малко е омешал в...
16.07.2011 20:03
Колегата отново малко е омешал връзки и понятия, които не са му много ясни, ама нейсе.
Всъщност е очевидно че в много отношения т.нар. ПБД е чисто сепаративна византийска държава, също както е ясно че "гръцкият" е езикът и на траките. Изобщо името византия произхожда от БИЗАНТИОН което е тракийско и почива на сттокартано повтореният в района топоним БИЗА, като най открояваящ се в това отношение е столицата на Астите - Биза, кояот се намирала на "тракийски Херсонес", разбирай по крайбрежието на европейската част на полуострова, на който е константинопол.

При таквиа обяснения за Херсонес от страна на гърците едва ли колегата може да даде смислено обяснение как те изведнъж се оказват с основно "гръцко население" - при положение че за гърците нясотот е чуждо и в исторически план едвам се добират до някоя колония, ПОДАРЕНА ИМ ОТ ТРАКИЙСКИ ЦАР, а ако откраднат някоя, до "няколко часа" траките си вземат две... Как тъй водим тракийския град Византион, у центъра първо на астите, и второ на витините, и двете тракийски племена, и никога на "елините" изведнъж там разцъфте гръцко население, което масово "зарази" Византия след като е ясно описано, че то гръцкото население е размазано тотално от келтите, след като е размазано от римляните??? А некой викат, че и славяните зели па го размазали. Не знам

Що се отнася д опаисии, нямам мнение. Принципно е ясно че в историята пропагандата е почти толкова, колкото в ГЕРБ преди избори... Че едва ли е бил популярен преди да го популяризират, макар че е бил достъпен, сигурно. Ама въобще кой ти вярва на интерпретациите за последните дни на османската империя? Съвсем ясн ое, че в идеите за "възраждане" лапаме прозападната "ренесансова" пропаганда.
цитирай
4. chalgaria - стига родолюбничество
16.07.2011 20:14
Глупости. Спрете с тази тема родолюбие и как нашите са повелики от... Никой досега не епобедил от това. Напротив, хората ви вярват и се подтискат да ви стоят в глупавата държава. Никоя нация не е велика. Това са глупости. Ако някоя нация е велика то вие сте на последно място по величие. Ми как така всеки път когато нещо се окаже че е "измислено от българин" светът не ви го признава. И все чакате българските политици развиеш ли да помогнели. Глупака търси за какво да се гордее, и като не виждате на какво отгоре, си измисляте небивалици.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gerbsenior
Категория: Политика
Прочетен: 1860820
Постинги: 610
Коментари: 1666
Гласове: 3891
Календар
«  Октомври, 2024  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031