Прочетен: 4068 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 12.09.2011 15:07
Къде си ти през това време, провокаторе и
драскачо Едвине?
Повече от две десетилетия Едвин Суrарев перманентно дивее и беснее на публичната сцена на живота. Беше сред най-влиятелните политици като член на НКС на СДС, беше депутат, беше посланик, беше председател на какви ли не сдружения..., издаваше вестник, написа хиляди клеветнически страници срещу Жельо Желев, срещу Петко Симеонов, срещу Иван Костов, срещу Никола Филчев, срещу кой ли не...
Запали публично книrата “ФАШИЗМЪТ” на д-р Жельо Желев пред Президентството в идиотския момент след самоубийството на дъщерята на Президента Желев, като поиска ИЛИ Президентът д-р Желев да подаде оставка, ИЛИ Едвин обявявал „rладна стачка до оставка или смърт на стачкуващият Едвин”...
В оня момент се отвратих от Едвин и моментално чрез радио „Хоризонт” и вестник „24 часа” обявих контраrладна стачка пак до смърт против мръснишкото му публично беснуване...
Дойде при мен Златко Стоянов, мой състудент и приятел, съветник на Президента Желев и ме пита сериозно ли правя всичко, защото Желев вече се чудел да плаче ли, да се смее ли...
Казах на Златко, че моментално след като обявих по радиото и във вестника за моята стачка, при мен дотича пратеник на Председателя на Народното събрание Стефан Савов и вечерта ме заведе на среща със Стефан Савов в Южния парк.
Бай Стефан, земляк от Северозапада и познат още от Съюза на преводачите, се намираше в ужасно стресово състояние. Моята стачка осуетяваше замисъла на Едвин за обикновена мръсна провокация срещу Президента Жельо Желев, понеже щеше да доведе до неизбежен публичен контрол върху спазването на условията на стачката както от мен, така и от Едвин.
А Едвин, естествено, нямаше намерение нито да мре, нито да не яде; мислеше да кара на сокова и чаена диета няколко дена, докато медиите съсипят нервите и моралния авторитет на Президента Желев, който въпреки всичко не възнамеряваше да подава оставка.
Как ли не ме увещаваше Стефан Савов, как ли не се молеше да спра моята стачка, СЛЕД КОЕТО щял да прекрати стачката си и Едвин.
Бях съвършено неотстъпчив – един от нас двамата с Едвин ще мре, Стефане, толкоз по въпроса, да е мислил този мръсен провокатор като е палил и обявявал стачка, този път провокацията няма да му се размине.
Моята неотстъпчивост и твърдост доведе до измислянето на варианта с втората стачка на Едвиновия приятел поета Биньо Иванов, който също обяви стачка до смърт вече в подкрепа на Едвин, след което Едвин вече намери морално основание да спре своята стачка, за да спасял от смърт своя приятел поета Биньо Иванов...
Та ето този провокатор и драскач Едвин пък в момента какво драска в един, между впрочем, отлично спонсориран личен сайт на самият Едвин:
„Може би вече е време да осъзнаем тъжната истина за днешния български живот: зациклихме, държавата върти на празни обороти и произвежда пародии и абсурди. В България има много дефицити: няма пари, няма правосъдие, няма култура, няма съпричастност, няма любов – но един от тях е особено важен и чрез него ставаме други, различни от общностите, в които по силата на суматохата сме попаднали – няма нормалност. Сиреч: няма го онзи фундамент, върху който се надгражда и подредеността на общото живеене, и неговата ценностна мяра, и неговото достойнство, и неговата нравствена устойчивост.
Това общо живеене, или иначе казано – тази заедност, която ни прави народ, има смисъл само ако подрежда хаоса и произвежда качество на живот. В България тъкмо това го няма – общото живеене не подрежда нищо, то произвежда хаос и произвол. Българският преход се оказа до такава степен неуспешен, че ерозира дори основанията ни да бъдем заедно. Заедността се превърна в разбягване – милион и половина българи просто си тръгнаха, отидоха другаде, където, ако не друго, то поне животът е систематичен и предвидим. Останаха тези, които нямат къде да отидат, защото нямат и какво да предложат на евентуалната нова родина, за да си намерят място под нейната стряха. Останаха старите, неуките, потрошените от разни житейски и социални превратности; останаха неврастениците и юродивите; останаха и онези, които се страхуват от промените, а също и от свободата. Които и досега – вече две десетилетия – чакат някой да ги поведе нанякъде, някой да предпише мярата на тяхното живуркане, някой да им каже кое е добро и кое зло, някой да награди и да накаже.
Това очакване произвежда уродите на нашия живот. То е удобното за яхване стреме – и гегата, с която въпросните уроди завръщат стадото накъдето си поискат. Не казвам, разбира се, че няма едно малцинство от свестни люде, които не искат това да е така. Казвам, че това очакване надделява. И че това очакване предизвиква национален колапс.”
:) Да. Те нашите политици са много сериозни...
12.09.2011 23:57
Този отговор се нуждае от непредубедена мисъл.
:) Да. Те нашите политици са много сериозни...
Тоталното отрицание е израз на безразличие или безсилие. За да има движение, трябва да има и разграничение. Нещата не стават от самосебе си. Стига сме си съсипвали държавата на едро, да съсипваме, но не всичко наред, а само онова, което най-ни пречи, или се опитва да съсипе нас самите. Едвин може да е писал и правил щуротии, но няма как да е бил измежду най-големите и злостни вредители.