1.      КОЙ РЕШАВА КАКВИ ДА БЪДАТ ПРИСЪДИТЕ,

ПРОИЗНАСЯНИ ОТ НАРОДНИЯ СЪД?

                         На 20 декември 1944 г. започват да провеждат заседания Първи и Втори върховни състави на Народния съд. Единият съди регентите, министър-председателите, министрите и царските съветници; другият съди депутатите от ХХV Обикновено народно събрание. А ден по-рано Спиридонов /псевдоним на Трайчо Костов/ изпраща на Дед /псевдоним на Георги Димитров/ в Москва следната шифрована радиограма, веднага последвана от втора, за разяснение.

                          “19.ХІІ. Утре почва Народният съд. Тодор /регентът Тодор Павлов – З.Д./   предлага министрите от Филовия и Божиловия кабинет да бъдат осъдени на смърт, Багрянов и компания /ама че изразяване! – З.Д./ - до живот, а от Муравиевия кабинет някои да бъдат евентуално даже оправдани. Ние още не сме решили окончателно, но сме склонни да бъдем по-строги. Багрянов, Драганов, Станишев, Сталийски и ген. Руси Русев – на смърт, останалите от тоя кабинет – на 15 години. Не ни се иска да освобождаваме когото и да било от Муравиевия кабинет, ОСВЕН АКО РЕШИМ, ЧЕ ГИЧЕВ НАПР. БИ НИ БИЛ НУЖЕН ЗА БОРБА СРЕЩУ ГЕМЕТО.../И разяснява чрез втората радиограма/  Все повече укрепва мисълта, че ще трябва ЧРЕЗ ГИЧЕВ ДА ДЪРЖИМ ГЕМЕТО винаги в шах. От това той най-много се страхува. Място за двама вождове в Земеделския съюз няма. Споразумението помежду им едва ли е възможно, защото Гемето мъчно ще се съгласи да свири втора цигулка. Ако това е така, тогава трябва да оправдаем Гичева или най-много условно да го осъдим, за да го пуснем, когато стане нужда. А заедно с Гичев трябва да оправдаем и други от Муравиевия кабинет. Съобщи срочно своето мнение, защото ТРЯБВА ДА ДАДЕМ ВЕЧЕ ЛИНИЯ НА СЪДА, който днес започва работа.” /1; ф. 146, оп. 2/

                         Дори да не беше останал нито един друг документ, с който се разкриват истинските определители на присъдите, режисьорите-палачи по процесите на Народния съд, пак щеше да бъде от ясно по-ясно – ТАКА НАРЕЧЕНИЯТ НАРОДЕН СЪД НИТО Е НАРОДЕН, НИТО Е СЪД! Какво значи всичко това, Господи? Събрали се комунистите в Политбюро, а с тях и регентът Тодор Павлов, събрали се и като в харамийска кръчма нареждат присъда след присъда – кой да бъде убит, кой до живот да гние по занданите, кой на 15 години затвор да пратят, а кой да пуснат, защото можел да им притрябва за долни политически машинации. Дед може и водка да си е пийвал, докато чете и пише радиограми на Спиридонов. Това е толкова отвратителен текст, че ми идваше да скъсам хартията, когато го четях. Трайчо Костов /Спиридонов/ след време ще разбере идиотизма си на собствен гръб, но сега това и през ум не му минава, та съди ли, съди...

                         А Дед /Георги Димитров/ отговаря от самата белокаменна Москва, от цитаделата на хуманизма и прогреса: “СПИРИДОНОВУ. Според мен НИКОЙ НЕ СЛЕДВА ДА БЪДЕ ОПРАВДАН! Всички те носят отговорност и следва да получат наказание. Разбира се, размерът на наказанието трябва да се определи в съответствие със степента на отговорност. /И светкавично Дед определя, като божествен съдия, тази степен – З.Д./ .  ПРИМЕРНО ЗА МИНИСТРИТЕ ОТ ПЪРВИТЕ ДВА КАБИНЕТА И ЗА ТЕЗИ ОТ ТРЕТИЯ КАБИНЕТ,  които непосредствено отговарят за палаческите действия против народа, за ограбването на страната – ВИСШ РАЗМЕР НА НАКАЗАНИЕ. За останалите от третия и четвъртия кабинет – доживотен затвор и от 15 г. до 1 г. Много е важно щото всичко това да бъде по съответния начин съгласувано с най-важните партньори и също така достатъчно обосновано в съдебната присъда. Дед.” /1; ф. 146, оп. 2/

                         Изпълнителната власт в България още от времето на Стефан Стамболов е правила опити, далеч не винаги безуспешни, да се бърка в работата на съда. Но чак дотам, да се диктуват точни присъди /главно смърт/ на десетки хора, при това най-високопоставени държавници, никой  не смеел дори да помисли, включително след двете национални катастрофи. И КАКВИ СА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ТЕЗИ ПЕРСОНИ В ДЪРЖАВАТА? Тодор Павлов, да речем, все пак е регент и, прав или крив, може официално да си каже мнението при консултация. НО КАКВИ СА ГЕОРГИ ДИМИТРОВ И ТРАЙЧО КОСТОВ В БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ през декември 1944 година? Първият е все още СЪВЕТСКИ ГРАЖДАНИН, гражданин на ЧУЖДА ДЪРЖАВА, ОБЯВИЛА НИ ВОЙНА,  депутат във Върховния съвет на тази държава от град Кострома /къде ли се намираше?/  Вторият е политически секретар  на БРП-комунисти, без никаква държавна длъжност. Как нормалният ум на днешния човек да възприеме, че такива персони могат да си разменят шифровани радиограми , в съдържанието на които се произнасят СМЪРТНИ ПРИСЪДИ над българските регенти и министри?  И КАКЪВ Е ТОЯ, С ИЗВИНЕНИЕ, СЪД,  щом действува под такава диктовка?

                         Ами ето какъв е бил тоя съд. Когато на 20 декември 1944 г. в Тържествената зала на Съдебната палата в София започват заседанията на Първи върховен състав на Народния съд, на съдийската маса са седнали: Председател на съда – Богдан Шулев. Подпредседател – Давид Николов /Софийски апелативен съд/. Членове: Йордан Шумков /Софийски апелативен съд/; Стефан Манов – адвокат; Мишо Димитров – бивш учител; Вера Начева – бивша учителка; Рада Тодорова – пенсионирана учителка; Димитър Митев – учител от село Турековци; Васил Христов – земеделец от Ботевград; Тодор Милев – работник, от село Долна Диканя; Крум Киров – миньор от Перник. Общият брой на тези съдии – пред които застават регенти, министри, царски съветници – съставлява единадесет човека. От тях първите трима са професионални съдии, четвъртият е адвокат, а останалите седем – бивши учителки, селски работник, земеделец, миньор. И да не помисли някой, подведен от днешните си представи, че това са съдебни заседатели; не, всички са с права на пълноправни съдии, като професионалистите са назначени, а бившите учителки и работниците са избрани от ОФ-комитетите.  

                        В началото регентите и десетина от министрите  отсъствуват от съдебната зала, понеже са отведени за разпити в Москва. Когато ги връщат, те нямат и представа какво се върши в България. Вкарват ги веднага в съдебната зала  без никаква предварителна информация. “Аз три месеца живея в гроб – изпъшкал Константин Муравиев. Не зная нищо какво е ставало вън и какво става.” /20; 88/  В Политбюро обаче знаят не само какво става, но и какво ще стане. И на 20 януари 1945 г. другарите се събират на заседание, за да определят какви точно да бъдат присъдите. В заседанието взимат участие Трайчо Костов, Георги Чанков, Антон Югов, д-р Минчо Нейчев и Петко Кунин. ТОВА Е ИСТИНСКИЯТ СЪСТАВ НА НАРОДНИЯТ СЪД; другите, както вече отбелязах, са марионетки за пред публиката. А главният съдия – Георги Димитров – като чужд гражданин си седи направо в Москва. Извикани са да докладват своето мнение главният народен обвинител Георги Петров и обвинителите по делата  срещу регентие, министрите и депутатите Никола Гаврилов, Владимир Димчев и Върбан Ангелов.

                       На мен ми беше във висша степен любопитно да прочета, че според впечатлението на главния народен обвинител княз Кирил, представете си, бил “пълен дегенерат”. Наистина, Георги Петров сякаш искал малко да  оневини принца със своя словесен идиотизъм, но дори това не минало пред бдителния Трайчо Костов. Въпреки казаната щуротия за княз Кирил, главният народен обвинител по-нататък се опитал да вкара някаква елементарна  логика в своя доклад. На смърт – само най-виновните; останалите – с по-ниски присъди.

                        Започнали с двата кабинета на Богдан Филов. От тях Георги Петров “пожалил” общо четирима човека, единият от които се бил вече самоубил /външният министър Иван Попов/. Следващият по ред е кабинетът на Добри Божилов. Тук главният народен обвинител пак се “смилил” над двама министри, но не защото са от знаменити фамилии, а защото единият прекратил изпращането на работници в Германия, а  другият пък давал сведения на земеделците от съюзника БЗНС какво се върши в правителството. Тези двама министри се казвали д-р Иван Вазов и д-р Иван Бешков.

                         За министрите от кабинетите на Иван Багрянов и Константин Муравиев докладвал народният обвинител Никола Гаврилов. Започнал и той с пикантерия, осведомявайки моралистите-членове на Политбюро, че на младини Иван Багрянов е бил в любовни отношения с княгиня Евдокия и дори станал неин годеник, прогонен като недостоен плебей от цар Фердинанд. След пикантерията обаче Никола Гаврилов направил общо взето единствената обективна преценка за бившия министър-председател. Отбелязал, че Багрянов преговарял както с представителя на БРП /к/ д-р Иван Пашов, така и с хора от съветското посолство за своите намерения и състава на правителството. С нарочно Постановление от 14 юни 1944 г. войската била отстранена от борбата с партизаните, която останала задължение само на жандармерията. Отбелязват се и положителни за комунистите прояви на вътрешния министър професор Александър Станишев, комуто дошла идеята “партизаните да се оставят в известни гори и села, там, където пожелаят, и да мируват, докато дадем амнистия и провъзгласим с това наедно и неутралитета на България.” /5; ф. 1, оп. 5, 6, 7/

                         Обобщавайки доклада си за Багряновото правителство, обвинителят Никола Гаврилов предложил само военният министър генерал-лейтенант Руси Хр. Русев да получи смъртна присъда, и то главно понеже бил член и на предишния кабинет на Добри Божилов, издал Постановление № 30 за използване на войската срещу партизаните. Що се отнася до правителството на Константин Муравиев, просъществувало всичко на всичко една седмица /2.ІХ. – 9.ІХ. 1944 г./, народният обвинител Никола Гаврилов смятал, че няма основания министрите да бъдат осъждани. Подкрепил го и Георги Петров, като завил: “Този кабинет може да бъде осъден само политически. Отложили са обявяването на войната с Германия само за да може да се изтегли българската армия при Битоля.” /5; ф. 1, оп. 6/ Между впрочем, обвинителите  си нямат понятие за голямата игра, в която бил включен генерал Маринов – военен министър при Константин Муравиев. Изпълнявайки указанията на съветски представители, генералът забавил обявяването на война на Германия от страна на Царство България, за да може Сталин пръв да ни обяви война и да влезе в страната с права на окупатор.

                          Както се вижда, обвинителите предлагат смъртни присъди за огромната част от министрите в първите три кабинета /два на Богдан Филов и един на Добри Божилов/, но все пак не стигат абсолютно докрай, не искат избиването на всички до крак. Те предлагат да се запази живота /решаващо важното в този момент/  на генерал Теодоси Даскалов /внук на Бачо Киро, но не по тази причина/, на бившите членове на БЗНС Димитър Кушев и Христо Петров, а така също на д-р Иван Вазов и д-р Иван Бешков. А от следващите ги две правителства имат само едно предложение за смъртна присъда – на генерал Руси Хр. Русев, който пък е бил министър и в кабинета на Добри Божилов.

                         Когато за първи път четях текстовете на документите, аз имах очакването, че понеже смъртните присъди са прекалено много, те ще предизвикат политическия разум на членовете на Политбюро на БРП /к/. Та нали са висшите ръководители на най-прогресивната партия в световната история, която се ръководи от единствната научна и хуманна идеология! Останах обаче изумен веднага, щом продължих четенето на протокола от заседанието на Политбюро. Пръв с недоволен и агресивен тон се изказва  правосъдният министър д-р Минчо Нейчев. “Другарите народни обвинители – отсича той – постъпват съвършено неправилно. Търси се най-тежкото престъпление и се започва от там градация надолу. Със смърт искат да се накажат само най-виновните /такава е споменатата от мен логика на главния народен обвинител Георги Петров – З.Д./, а за по-малко виновните /в сравнение с тях/ предвиждат по-малки наказания.  Не се търси дали е извършено достатъчно престъпление, заслужаващо само по себе си смъртно наказание, а се гледа има ли други, извършили по-големи престъпления... Например: Вазов е подписал Постановление № 30 – това е достатъчно, за да бъде осъден на смърт, макар че Филов в сравнение с него е още по-виновен.” /5; ф. 1, оп. 6/

                         И по-нататък се изсипва колективна политбюровска критика спрямо народните обвинители, сякаш те са предложили само 5-6 смъртни присъди, а не точно обратното – поискали са да запазят живота на толкова на брой министри. Взирайки се в протокола, аз се опитвах да си предствя обстановката и антропологичния вид на лицата, провеждащи това кошмарно заседание. В някакъв кабинет, разположен в сградата на бившата Германо-българска търговска камара, намираща се на улица “Врабча” № 10, по-малко от десетина човека, изолирани от света, само не и от Дед, произнасят смъртни присъди със самочувствието на вселенски съдници.

                         По някое време усетих неясна празнота, усетих, че нещо ми липсва в текста на този Протокол. В началото не схващах рационално какво е това липсващо ми нещо, а после внезапно прозрях. Липсваше дори една единствена думичка, един единствен намек за възможността така наречените народни съдии да изразят собствено мнение и да не се съобразят с решението на Политбюро. Това е то комунистическата партия и комунистическата дисциплина. Учителките и работниците, поставени на съдийската маса в тези съдбовни за нацията исторически процеси, ще постановят точно такива присъди, каквито поискат от тях обвинителите уж в името на народа. Обвинителите пък са извикани лично в Политбюро, за да им се набие в главите какви присъди да наложат на съдебните състави. В Политбюро ще обобщи директивите Трайчо Костов /Спиридонов/, които дума по дума, име по име, смърт по смърт ще съгласува с другаря Георги Димитров /Дед/.

                         “С линията на другарите обвинители – започва обобщителното изказване-нареждане на Трайчо Костов – по никакъв начин не можем да се съгласим. Никой не може да бъде оправдан. ЗА РЕГЕНТИТЕ – СМЪРТ И ЗА ТРИМАТА. ДЕГЕНЕРАТСТВОТО НА КИРИЛ НЕ Е СМЕКЧАВАЩО ВИНАТА ОБСТОЯТЕЛСТВО...ЗА КАБИНЕТИТЕ НА БОГДАН ФИЛОВ ВЪПРОСЪТ Е ЯСЕН – СМЪРТ...СМЪРТ И ЗА ВСИЧКИ МИНИСТРИ ОТ ПРАВИТЕЛСТВОТО  НА ДОБРИ БОЖИЛОВ, КОИТО СА ПОДПИСАЛИ ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 30...СЪС СМЪРТ ТРЯБВА ДА БЪДАТ НАКАЗАНИ МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ ИВАН БАГРЯНОВ, МИНИСТЪРЪТ НА ПРАВОСЪДИЕТО АЛ. СТАЛИЙСКИ, МИНИСТЪРЪТ НА ВОЙНАТА ГЕН. РУСИ ХР. РУСЕВ, МИНИСТЪРЪТ НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ  ПЪРВАН ДРАГАНОВ И МИНИСТЪРЪТ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ ПРОФ. АЛ. СТАНИШЕВ.” /5; ф. 1, оп. 6/

                          Това е, читателю! Със своето лично изказване-нареждане , съгласувано предварително буква по буква с Георги Димитров, Трайчо Костов праща при смъртниците и министрите, които народните обвинители НЕ СА предлагали  за смъртно наказание. Тези министри, чиято смърт е ИЗЦЯЛО РЕЗУЛТАТ НА ЛИЧНАТА ДОГОВОРЕНОСТ  между Дед и Спиридонов /Георги Димитров и Трайчо Костов/, реализирана чрез шифровани радиограми, са: ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ТЕОДОСИ ДАСКАЛОВ, Д-Р ИВАН ВАЗОВ, Д-Р ИВАН БЕШКОВ, ИВАН БАГРЯНОВ, ПРОФЕСОР АЛЕКСАНДЪР СТАНИШЕВ, ПЪРВАН ДРАГАНОВ И Д-Р АЛЕКСАНДЪР СТАЛИЙСКИ. И когато днес някои хора оплакват и скърбят за личната трагедия, сполетяла по-късно самия Трайчо Костов, нека си припомнят факта, КОГО И КАКВИ ЧОВЕЦИ ТОЙ СОБСТВЕНОРЪЧНО, с един подпис на Протокол от заседание на Политбюро на БРП /к/, изпрати на смърт.

                         Втори върховен състав на Народния съд започва също да работи на 20 декември 1944 г., само че не в Съдебната палата, а в аулата на Софийския университет. Имената на съдиите от Втори върховен състав са: Председател – Светослав Кираджиев. Членове: Кирил Григоров, Гаврил Чочов, Милан Ангелов, Васил Цветков, Марин Гешков, Кирил Божански, Васил Модев, Йордан Пергамов, Димитрина Йосифова, Катя Ботушева, Стоян Митов. Процесът тук се води срещу 127 /сто двадесет и седем/ бивши депутати от ХХV Обикновено народно събрание. Народни обвинители по този процес са Владимир Димчев, Г. Керемидчиев и Върбан Ангелов.

                         Съдебните разпити продължават до 23 януари, а на 28 и 29 януари 1945 г. обвинителите произнасят своите речи. Депутатите са разделени на три групи; всяка група със свой обвинител. Недоволен – както вече стана ясно – от първоначалните доклади на обвинителите пред Политбюро, Трайчо Костов в отделна среща дава директива и на комунистите, които са членове на съда. Така се стига до един абсурд, необяснен членоразделно никога и от никого. Тримата обвинители към Втори върховен състав поискали смъртна присъда общо за 25 /двадесет и пет/ народни представители, а съдебният състав раздал цели... 67 /шестдесет и седем/ смъртни присъди. Здраво е сработил и тук другарят Трайчо Костов, дума да няма! А цели десетилетия след това се произнасяха милиони думи и се написаха хиляди страници по “героичната  история” на БКП, за да се доказва, че не друг, а именно народът е този, който чрез своите съдии е осъдил на смърт неговите предатели. Разстрелът на депутатите се извършва веднага – през нощта на 1 срещу 2 февруари.

                         Произнасянето на присъдите по двата централни процеси на Народния съд, а след това и незабавното им изпълнение, практически съвпада по време с откриването на Ялтенската конференция на Рузвелт, Чърчил и Сталин, която започва на 4 февруари 1945 г. и продължава до 11 февруари. Приета е Декларация за освободена Европа, според текста на която великите държави заедно ще помагат на народите “да създават временни правителствени власти, представляващи широко всички демократични елементи от населението и задължени колкото се може по-скоро да образуват чрез свободни избори правителства...” Светът обаче не знае какви точно договорености за сферите на влияние са постигнати. Съюзниците на БРП /к/ в Отечествения фронт изтълкували декларацията  като сдържащ елемент спрямо експанзията на комунистите към доминация в управлението и се активизирали, поставяйки под съмнение ужасяващите присъди на Народния съд.

                         Смут настъпва и сред населението. Усетили това, комунистите чрез устата на Антон Югов реагират незабавно. “Ние подценихме – казва той – че нашият народ е доста наивен, съжалителен и политически незрял.” /4; мф. 430/ Започва настъпателна попаганда, придружена с тежки заплахи. “Отношението към Народния съд – директивно продължава Югов – да се счита като показател за вярност към отечественофронтовската власт. Кметовете, проявили колебания или попаднали под влиянието на нездрави елементи в комитетите /подчертавам – В КОМИТЕТИТЕ – З.Д./  на ОФ,  да се освобождават.  Не могат да бъдат освобождавани от принудителна работа  членовете на ОФ комитети, дръзнали открито да заявят несъгласие, и то пред населението, от присъдите на народния съд над враговете на народа, гадовете и пр.” /4; мф. 430/                       

                         В противоположност на мълчаливото стъписване сред народа, възникнало в резултат на беззаконните и законни убийства, извършени през есента на 1944 г. и началните месеци на 1945 г., сред комунистите имало даже недоволство и се твърдяло, че смъртните присъди са малко. Стигнало се дотам, че главният народен обвинител Георги Петров започнал публично да се защитава от обвиненията в милосърдие към враговете чрез хвалебствени сравнения, според които Народният съд в България по резултатите си далеч надхвърля всичко, което се прави в Европа. “Народният съд в Унгария – пише той – издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд... В Румъния Народният съд  остава само на книга – резултати никакви!... Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира  като една гавра над революционния французки народ.” /20; 156/

                         За превелико българско съжаление Георги Петров е абсолютно прав. Няма никакво съмнение, че нашите родни комунисти са ненадминати по своята жестокост и по количеството на ликвидираните от тях граждани. Но също така няма съмнение и в обстоятелството, че беззаконните и законни убийства са мотивирани не толкова от доказаната престъпност на извършените деяния, колкото от целенасочения, преднамерен стремеж  на българските комунисти да унищожат физически всички, които биха пречили на бъдещата им тоталитарна власт. Разчистването на политическия терен в България се извършва по указанията и под ръководството на човек,  научил всичко по въпроса директно от Сталин. Този човек се казва Георги Димитров, световно известният победител над Гьоринг в Лайпцигския процес.