Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.05.2012 14:12 - Христо Ботев и Априлското въстание - 2.
Автор: gerbsenior Категория: Политика   
Прочетен: 1729 Коментари: 0 Гласове:
0



01.05.2012

Ботевото “Знаме” тръгва ентусиазирано, уверено и настъпателно. За разлика от по-раншните си опити в редакторството /”Дума…” и “Будилник”/ поетът този път е общо взето сдържан и дори самокритичен поне в частните си мнения. “Брате Драсов! – пише той. Учителството съм оставил още от ноември и на мое място е брат ми Стефан; това е добро, от една страна, защото сме тука три гърла, които трябва да ядат. Брат ми дойде с намерение да замине за Прага и си свърши науките, но принуди се да остане учител! Аз криво-ляво следвам вестника и както виждам, приема се добре от нашата емиграция. Не зная само аз отговарям ли на нейните надежди.” /77, 180/ Тези последни думи са от ново по ново нещо за Ботев. Зрелостта очевидно е настъпила; мисленето му продължава да си бъде обагрено с емоции и страсти, но в него са налице и строго рационални самопреценки.

Три месеца и кусур вестникът се печати редовно и се разпространява в достатъчен тираж, за да се издържа при безплатното му отпечатване. След 16 март 1875 г. обаче настъпва скарването между Ботев и Каравелов. Няма други документални сведения за точните причини на това скарване, освен писмата на Ботев. Затова ще приведа извадки от тези безценни във всяко отношение писма.

                     Брате Драсов!

На лятното събрание, на което беше и ти, помниш ли, че аз предложих да се викат някои и други от тукашните младежи, но Каравелов въстана против това, защото те му били потребни, за да състави с тях своето “Дружество за разпространение полезни знания” и да ги убеди, че на българския народ не трябва вече свобода, защото неговият предводител е вече богат човек? Тъй си е играл г. Каравелова всякога с доверието, с любовта и надеждите на милиони хора!…

Струната между мене и Каравелова се скъса вече окончателно. Затова защото аз го имах като брат по дела и по помишления, той и хората му щяха да ме изпроводят тия дни във влашките рудници за сол, но не успяха. Сега той се грижи да убие Знамето и да ме дискредитира пред ония, които го още не познават, но не зная дали ще успее… Драсов! Аз съм обиден зле от Каравелова и аз няма да му простя нито една от неговите политически подлости. Аз събирам сила и материал и вярвам, че брошурата ми или политическата рубрика на “Знаме” ще да направи епоха в живота на емиграцията ни. Това не е лична омраза или жажда за отмъщение. Ако и отмъщението да е такава също добродетел, както и благодарността, но аз ще да постъпя съвсем другояче, защото между мене и него има въпроси, които не са вече частни, а общи…

                                                 Букур. 16 март 1875 г.”

 

             “Брате Драсов!

… Преди три деня пристигна тука един момък из Одеса, под име Петков (Панайот Семерджиев, обесен в Търново през 1876 г. – З. Д.) …Два деня стои това момче у Каравелова, без да му дадат възможност да намери нито мене, нито Ангелова. В разстояние на това време г-н Л. К. не забравил да ме опише с най-черните бои и да каже, че той писал навсякъде, за да ми убие съществуването (т. е. на вестника).

Най-после това момче дохожда при мене и в два часа разговор се разбрахме помежду си. Петков е изпроводен от Стамболов, за да заеме мястото му като апостол в България, и заслужава пълно доверие и уважение. “С Каравелов ние не можем да имаме нищо, защото той е изгубил доверието на народа – казваше нашият приятел. – Всеки счита Каравелов за спекулант и за човек, който при смъртта си трябва да повтаря думите на Августа: “Добре ли изиграх ролята?” Ние трябва да го оставим настрана и на мира, а ако той пожелае да ни препятствува, то да го унищожим и нравствено, и материално”…

Тук аз прибрах пак хъшовете около мене. Добри души, съчувствуват на оживяването на емиграцията. Едно само ме бърка сега, че вестникът не може да излиза още редовно: Пари няма, бе братко! Но отсега ще се оправи...

Новост. Руските социалисти в Лондон и в Цюрих ме викат да отида при тях или да им стана комисионер. Те искат да влязат в сношение с нашите революционери. Аз отговорих, че се вземам да им бъда комисионер на книгите, а за повече – ще да чакам да реши събранието.

По празниците ще да стане събрание в Търново.

                                     Букурещ, 12 априлий 1875 г.”

 

             “Брате Драсов!

…Безпаричието ще да ме принуди да се оженя, за да можа да работя, но недей мисли, че моята шея влиза в хомота. Само един хомот съм можал да нося, и то е хомотът на Каравелова, с убеждение, че аз принасям някаква полза на народа. А то…пази боже!

Тая неделя гладувах два деня, а печатница вече имам; но не казвай никому. Днес съм добре. Такъв живот ми убива способностите, но дано не се продължи дълго време. Дано се даде храна на сърцето ми и на душата ми, т. е. дано влезе в друга фаза нашият политически въпрос. Сега трепнеш, а крилцата ти подрязани. Всичко принуждено, без въодушевление” иде ти и да плачеш, и да псуваш… Но аз не се отчайвам: скоро ще да запея по-весело! Дей гиди хайдутлук, че пак хайдутлук? Где го Раковски, за да станем другари и да преобърнем всичкото хорско злато на олово и на желязо! А сега прави сметка на гологани, които даже и на хляб не стават. Драсов! Аз съм готов за целта да употребя всичките страшни средства освен подлостта и лъжата, защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти.

                                                 Букурещ, 26 юни 1875 г.”

 

             Бай Данаиле,

…Откровено да ви кажа, вие минувате за привърженец на Каравелова (писмото е до постоянния кореспондент на Апостола Левски в Турну Мъгуреле Данаил Попов) и мнозина от новите ви считат за съучастник във всичките негови подвиги. Ако не бях се отделил от него, то и аз щях да си пострадам. Знаете ли, че той – дордето бях у него и без да зная аз – е искал 150 жълтици от сръбското правителство за редакцията на “Знаме”? Той предвиждал, че аз ще да зачеша неговите патрони, и искал да налее злато в устата ми, като глътне и той, разбира се, половината за мисътлик. Това ми пише Панайот. Какво искате от подобен човек? Но той е потребен, защото служи за добър оригинал на своите повести. Характерът на Нено чорбаджи има много общо с неговия характер.

                                                 Букурещ, 28 юни 1875 г.”

 

От текстовете на писмата е видно, че Ботев се е чувствувал страшно оскърбен и предаден от Каравелов. Не разбирам обаче защо Захари Стоянов смята, че тук има някаква толкова дълбоко скрита загадка. Между Каравелов и Ботев изначално са съществували характерологични, светогледни, а така също и нравствено-интелектуални несъвместимости. А в конкретния случай се прибавя обстоятелството, че се е получила много сериозна грешка (именно грешка) с револверите, които Любен Каравелов изпратил в Гюргево. Пари за тези револвери донесъл и оставил Панайот Волов. Каравелов уредил закупуването им в Букурещ, сложил ги в някакво дървено сандъче и казал на Ботев да напише върху сандъчето името и адреса на Димитър Горов в Гюргево.

Цялото участие на поета в описваната оръжейно-търговска процедура се състояло именно в надписването на сандъчето-колет. Като съдържание на пратката било отбелязано – свещи. А на получателя Д. Горов се съобщавало, че при него ще дойдат хора от “руското консулато”, за да си вземат сандъчето със “свещите”. Полицията в Гюргево се усъмнила в съдържанието на колета, отворила го и конфискувала револверите. Извиканият в полицията Димитър Горов обяснил, че той е само посредник между Каравелов и руския консул, който е краен получател на пратката. И показал на полицията две писма – едното от Каравелов, другото от руския консул. Само че авторът на “консулското” писмо се бил подписал с името на… Стефан Стамболов.

Елементарен конспиративен провал. След няколко дена в Каравеловата печатница отишъл прокурорът на Букурещ. Прокурорът стреснал Каравелов, който дотогава не е имал никакво вземане-даване нито с хора от правителството, нито с полицията; не знаел и едно изречение да каже на румънски език. Затова се объркал, притеснил се и помолил Ботев да оправя възникналата бъркотия. Поетът гладиаторски се изстъпил пред прокурора и му дръпнал една огнена реч. Заявил му, че той се намира пред хора, на които румънската земя е дала прибежище, за да защитават седем милиона робове! После заминал за Гюргево, за да си иска от полицията револверите. От Гюргево пратили депеша на министъра и казали на поета да си търси оръжието в Букурещ. “Тука като дойдох (в Букурещ – З. Д.) – пише Ботев на Иван Драсов -, генералният прокурор ми каза, че мене ще ме съдят. Кога ли ще бъде тоя ден? Аз би отишел при министъра и работата би се свършила без гласност, но няма с кого. Каравелов се извинява, че не знае влашки и че той не се меси в политика; Цанков (Кириак), редакторът на в. “Балкан” и един от членовете на революционната комисия, не ще, защото нямал известия от тая работа, главно защото не желае да се компрометира пред румънското правителство. А Адженов... О, това златно теле, което се вмъкна от Каравелова в работите само за да покаже, че и зайците ходят на война, не дава да му се спомене за тая работа. Сега аз чакам да дойде братовчед ми д-р Чобанов из Плоещ (той е на правителствена служба) и ще отида при министъра.” /11, 187/

Такава е историята, за която Ботев на друго място пише, че Каравелов и неговите хора са искали да го изпроводят във влашките рудници да вади сол като каторжник. Оставен малодушно от Каравелов да се оправя сам в тая история, Ботев първо възненавидял неговото малодушие и, второ – сериозно допуснал, че могат да го пратят в затвора в най-неподходящия за него момент. Възпроизведох подробно тази история, защото именно тя е конкретната причина за драматичния конфликт между двамата. Веднага след нея идва разправията за печатницата, която окончателно ги разделя и противопоставя един на друг чак до смъртта на поета.

Според проучванията на Захари Стоянов конфликтът придобил публичност в емигрантските среди във връзка с въпроса за печатницата. Оттеглил се от непосредствено участие в революционните планове и борба, Любен Каравелов се отдал изцяло на литературна дейност. По това време той издавал списанието “Знание”, написал своите “Записки за България и за българете”, превеждал и печатал книги от руски език. И след като видял, че вестник “Знаме” си е стъпил на краката, поискал редакторът Христо Ботев да си плаща за неговото печатане. Поетът му възразил, че печатницата е народна, принадлежи на Централния революционен комитет, неговият вестник “Знаме” се явява наследник на “Независимост”, следователно трябва да се отпечатва безплатно. До разбирателство и потушаване на конфликта обаче не се стигнало.

Подгонен за сетен път от немотията и глада, поетът спял на тавана в Каравеловата квартира. Между впрочем, самият Каравелов също държал само една стаичка, която му служела за всичко, но все пак връзвал двата края. Веднъж пристигналият във ваканция от Прага Стефан, брат на Ботев, не издържал на гледката с таванската спалня и страшно се ядосал. За да унижи поета заради факта, че търпи такова положение, той му купил пакет тютюн и му го дал. Ботев си запушил без придиряне, а Стефан язвително му рекъл: “Не ти ли е криво, че аз, сиромах ученик, купувам тютюн на Ботйова списателя?” /77, 182-183/

Ситуацията се слагала така, че виновен както за трудното финансово положение на вестник “Знаме”, така и за беднотията на поета младите сочели Любен Каравелов. Това ги ожесточило и те предприели било реални действия, било само закани срещу Каравелов, които не им правят чест откъдето и да ги погледнеш. Стоян Заимов (тогава коректор на “Знание”) разказва, че Стефан Стамболов един път се втурнал при Каравелов с револвер в ръка, зада му държи сметка. Уплашен и разплакан, всепризнатият до вчера водач на емиграцията избягал от печатницата в тежка покруса. Захари Стоянов дори пише, че Христо Ботев отишъл още по-далеч. “Подкоркал някои от хъшлаците, правят, струват – да убият Любена. Нашият Бенковски имал злочестината да вземе на себе си тая рол. Хляб продавал той по онова време в Букурещ и бил един от редовните посетители в редакцията на “Знаме”, гдето Ботйов всяка вечер, заобиколен от 25-30 хъшове, държал лекции по разни въпроси, в това число и за Каравелова, че е човек опасен. Наговорил той Бенковски, че ако иска да заслужи на своя народ, то трябва да убие своя копривщенски съотечественик.” /77, 183/

Първоначално Г. Бенковски обещал, но по-късно размислил и се разколебал. За да не се изложи пред Ботев, неистовият бъдещ апостол на Априлското въстание обаче все пак имитирал опит за убийство. Той отишъл в Каравеловата печатница уж да си купи някакъв вестник или книжка. Но когато си бъркал в джобовете, доста явно насочвал вниманието към затъкнатия под палтото му револвер. Хората на Каравелов бързо изтичали да го предупредят за страшния хъшлак и “Сиромах Любен, както пишел на масата си, гологлав изхвъркнал през прозореца.” /77, 184/

След години Захари Стоянов горестно ще напише за тая отвратителна история: “Не останаха живи нито Ботев, нито Каравелов, за да разяснят сами причината на своята вражда, но ония, които са участвували към едната или другата страна, живеят и до днес. На Стефан Стамболов му е неприятно даже да се споменава за тая вражда против Любена, с когото той отпосле се сдобри и му беше приятел до живот. Стоян Заимов говори, че той е писал в своя вестник “Михал” глупости; а братът на Ботйова, Стефан Ботйов, се признава чистосърдечно, че направил някакви си интриги пред брата си с цел да го отдели от Каравелова, за когото мислел, че той страшно го експлоатира, (че) то е причината, загдето брат му ходи като просяк и не може да свърже две на едно. После видял, че се лъже, когато и сам захванал да гладува около му.” /77, 184-185/

Конфликтът между Ботев и Каравелов се разразил във времето между 20 януари 1875 г. и 16 март 1875 г. Това са датите на двете Ботеви писма до Иван Драсов. От първото е ясно, че отношенията между тях са все още нормални; второто вече разказва за историята с револверите и съдържа твърдението на поета, че “струната между мене и Каравелова се скъса вече окончателно.” Напуснал тавана на Каравеловата квартира, Христо Ботев заживял в самостоятелна стаичка. Тя му служела за всичко, включително и за печатницата, която купил. Тази малка стаичка била постоянно пълна с хъшове, пред които поетът вечер държал речи, разказвал им житейски истории, убеждавал ги в своята изключителност. Само за няколко месеца той се прочул и станал неофициален предводител на емиграцията.

Освен това през месец юни 1875 г. Христо Ботев се оженил. Избраница на сърцето и съпруга му станала Венета, млада търновска вдовица и племенница на Букурещкия български владика Панайот Рашев. Този достопочтен владика наричал Каравелова магаре, а Ботев – пущ! Венета се отказала от голямото си наследство, към 60 000 франка, и заживяла в квартирата на Ботев заедно с момчето й от починалия съпруг, двамата братя на Ботев, а после и майка му. Старецът – владика пък се произнесъл така: “Язък за труда ми, за името ми, за богатството ми! – На инат, против волята ми, като напук, само да ме косиш, отиваш да се жениш за оня вагабонтин, за най-големия ми душманин! Ще да видиш от него хаир и берекет? Не, той ще да те държи гладна по три деня, ще те заколи някоя вечер, или пък той сам ще да пукне в затвора.” /77, 216/

Ботев запушил комин, но годината била 1875. Против Турция се надигнала Босна и Херцеговина, което предизвикало мощно оживление сред българската емиграция във Влашко. Съставен бил революционен комитет, в състава на който влезли: Христо Ботев, Димитър Ценович, Иван Драсов, Драгой Шопов и доктор Чобанов. От Българско в Букурещ бил извикан Стефан Стамболов, дошли войводи отвсякъде. Под председателството на панайот Хитов на 12 август се провело събрание, което единогласно решило да се върви на революция. Самият Ботев на 20 август заминал за Одеса. Там той трябвало за втори път (след 1868 г.) да търси митичните 3 000 пушки на Тошкович, а същевременно да доведе в Букурещ и войводата Филип Тотю.

Като апостоли за Българско отпътували Стефан Стамболов – в Стара Загора, Никола Обретенов – в Шумен, Панайот Волов – в Троян. Панайот Хитов тръгнал за преговори с Белград, а Стоян Заимов и Георги Бенковски – да палят Цариград. Всички те подписали разписки за доста големи суми пари, което било доказателство, че българите оказват материална подкрепа на революцията. Резултатът бил неуспешният опит за въстание в Стара Загора, потушен набързо и жестоко от турците. Самият Христо Ботев също претърпял тежко крушение, което накърнило неговата репутация и го отдалечило от революционните среди. За какво става дума?

Както вече споменах, у касиера на революционния комитет Драгой Шопов била събрана значителна сума народни пари. Част от тях той раздал срещу разписки на Христо Ботев (100 австрийски жълтици), на Стефан Стамболов (40 автстрийски жълтици), на Панайот Хитов (100 турски лири), на Панайот Волов (30 австрийски жълтици), на Никола Обретенов (50 минца) и Стоян Заимов (15 турски лири). Около 2000-3000 франка обаче първоначално се намирали у Христо Ботев. Преди да замине за Одеса на 20 август 1875 г., той ги предал на касиера Драгой Шопов. Последният – с тайното лично съгласие на Ботев – ги употребил временно за лична полза, като ги изпратил на любовницата си в Париж.

След посещението на поета в Одеса, което завършило напълно безрезултатно, се пуснал слух, че в Русия той бил събрал много хиляди рубли, които злоупотребил и не отчел пред касиера. Слухът първом стигнал до ушите на водачите на Чирпанското въстание Иван Андонов и Стою Филипов, които, вече избягали във Влашко след погрома, минали през Одеса. Там българите им били казали за много пари, задигнати уж от Ботев и Филип Тотю. От прочутия войвода чирпанлиите се страхували, но Ботев дори се наканили да убият.

Този слух се отразил много тежко на поета. И понеже на всичкото отгоре касиерът Драгой Шопов с негово знание отклонил временно за лична полза народни пари, работата действително ставала опасна. С револвер в ръката Ботев поискал парите от касиера Д. Шопов. Но понеже нямало физически начин да възстанови парите незабавно, от притеснение честният касиер полудял и скоро умрял. Покрусен, изпаднал отново в пълна хъшовска беднотия, със старата си майка, която лежала гладна в квартирата му, с просрочени дългове, Ботев изживявал едни от най-тежките дни през живота си. На 30. ІХ. 1875 г. той дал и оставката си от петчленния Български революционен комитет в Букурещ с мотива, че “моите убеждения се не посрещнаха в много отношения с убежденията на останалите членове на Бълг. револ. комитет в Букурещ.”

През есента на 1875 г. в Гюргево се формира нов ръководен център на освободителното движение начело със Стефан Стамболов. Той взема решение до пролетта на следващата, 1876 г., да се организира всенародно въстание. Комитетът разделя Българско на четири революционни окръга, а така също определя главните апостоли и техните помощници за всеки окръг поотделно. Първи революционен окръг е Търновският с главен апостол Стефан Стамболов и помощници Христо Караминков и Георги Измирлиев. Втори революционен окръг е Сливенският с главен апостол Иларион Драгостинов и помощници Стоил войвода и Георги Обретенов. Трети революционен окръг е Врачанският с главен апостол Стоян Заимов и помощници Никола Обретенов и Никола Славков. Четвърти революционен окръг е Пловдивският с главен апостол Панайот Волов и помощник Георги Бенковски, като допълнително за помощници били привлечени Георги Икономов и Захари Стоянов.

Апостолите се заклели, че всичко, което обсъждат и решават, ще остане в тайна само между тях. Христо Ботев се почувствал унизен, отритнат, с жестоко наранена гордост. Живнал едва когато през месец март 1876 г. двама помощник-апостоли на Врачанския революционен окръг – Никола Славков и Георги Апостолов – се завърнали в Букурещ, където станало събрание в дома на Димитър Ценович. На събранието присъствували Ботев, Каравелов, Киряк Цанков и други. Апостолов и Славков с огън разказвали, че народът е готов да зъстане като един човек. На казаното от тях Каравелов се изсмял, докато Ботев едва не подхвъркнал от радост. И сякаш напълно забравил за проклетите си житейски несгоди.

“Жена му Венета разказва – свидетелствува Захари Стоянов -, че един път не били яли цял ден, а той ходи, та се лута да вземе назаем от някого два-три франка. Като влязъл в стаята, майка му се била свила върху една постелчица със сгърнати ръце, потопена в грижи и в страх за бъдещето – да не умре в чуждата земя от глад.” /77, 249) Любимата майка на Ботев пристигнала в Букурещ по негова молба, след като не го била виждала цели осем години. Според Калоферската си представа за живота тя се надявала, че нейният първороден, красив и умен син вече е станал човек солиден и улегнал. Наложило се обаче да живее в тясна многолюдна квартира и да гладува по няколко дена – нещо, което тя не била виждала даже в Турско, където върлували кърседари, чорбаджии и фаизчии. А Ботев пък най-много се плашел от това, че страдалната му майка ще се оплаче на роднината си Евлоги Георгиев, че може да отиде и да живее у него. Последното, между впрочем, все пак станало.

Парадокси на историята! Поетът-войвода ненавиждал роднината си Евлоги Георгиев като чорбаджия-изедник, а същият този чорбаджия заедно с брат си Христо Георгиев е помогнал толкова много за българската наука и просвета! Ботев е могъл да стане наследник на Евлоги Георгиев, но този късмет се пада на Иван Евстатиев Гешов по женска линия, тъй като се оженил за племенничката на братята Георгиеви. И с полученото като зестра богатство Иван Е. Гешов се издига сред най-богатите следосвобожденски българи, играе и важна политическа роля.

До началото на месец май 1876 г. Христо Ботев сигурно е мечтал, но реално изобщо не се е виждал като войвода. Във Влашко царяло голямо оживление, погледите на всички били обърнати към старите изпитани войводи Панайот Хитов,  Филип Тотю и дядо Жельо. От Българско пък Стефан Стамболов съобщавал, че нужда от хора-емигранти там нямат. Ето какво пише той на приятели си Янко Ангелов в Гюргево:

         “Г. Оряховица, 18 априлий 1876 г.

                     Брат Янко!

Не остана време за чакане и, мисля, пишеш ми, че ти трябвали още 25-30 наполеона, за да допълниш спицарията. Чорт возми, отгде толкова пари, за което ти сам ми каза, че трябват само 10 наполеона? Къде са 10, къде са 30?

Хора да не ни изпращате, защото  нямаме сега нужда от тях, че освен това и парите ни са малко, пък още и твърде мъчно се събират, че не ни се ще да ги пръскаме, гдето трябва и гдето не трябва. Никой няма право да ни праща хора, ако ние не ги викаме. Това трябвало да знае тоя, който ги е повикал. Място и за тях ще да се намери: България е широка – и ние имаме где да се крием. Но не можем само да се съгласим да се пръскат народните кръвни пари!

                                    С. Стамболов” /77, 257-258/

           

Стефан Стамболов пише това писмо на 18 април, а на 20 април пушките вече гърмят в Копривщица и Панагюрище. На десетина часа път извън тези села, отбелязва Захари Стоянов, обаче нищо не се е знаело за събитията в тях. Намирайки се в град Браила, даже на 30 април Тодор Пеев пише следното писмо на Стамболовия приятел Янко Ангелов в Гюргево.

                                 Побратиме Ангелов!

                     Гюргево

Разни слухове се раздават за движението в нашето отечество, но аз нищо положително от наш източник и досега не можах да науча. Мене ми е нужно да зная и положително работата, за да мога да я представя в полза на народа ни на някои лица в Русия и другаде, които ме питат и които трябва да я знаят! Мисля още да направя съобщение за европейския печат… Поради тия причини аз ви мола да побързате и да ми доставите всички положителни сведения, които имате за народното ни движение. Братски ви поздравявам.

                                                             Ваш Т. Пеев

             Браила, 30 априлий 1876 г.”

За същия този ден, петък, 30 априлий 1876 г., Захари Стоянов казва в “Записки по българските въстания”. “После пладне на южната страна от Еледжик, между голите върхове на Средна гора се издигна тъмносив стълб от дим, който вървеше стремително нагоре да подаде ръка на облаците…

- Панагюрище гори! – се изтръгна болезнен вик от гърдите на всички ония панагюрци, които се намираха в нашата чета…

Бенковски онемя; неговият глас, който със своето гърмение събуждаше где щото е имало заспало до вчера, сега захвана да се чува по-малко.

- Всичко е вече свършено – говореше той с наведена глава пред мене и пред няколко далматинци, в края на ближната гора, гдето се бяхме оттеглили. – Загина хубавата Тракия заедно със своето население! Нас, а не другиго ще да кълне потомството за това страшно клане и опустошение…Кой знае дали в същото това положение не се намират и останалите три окръга, дали и там не са потънали в огън българските села! Но аз не вярвам в това. Там агитацията беше по-силна, народът е вече повече приготвен още с време; а освен това там са пристигнали още на помощ части и чети от българските емигранти в Румъния, които, щом са чули, че в отечеството им е пламнал бунт, по пладне трябва да са прецапали Дунава!” /75, 349-350/

Та така стоял въпросът с времето…

Разгромен и смазан душевно, войводата Георги Бенковски въпреки всичко се надявал, че в другите революционни окръзи положението е много по-добро. Пък и четите щели да прецапат Дунава за ден до пладне! Отвъд Дунава обаче нищо положително и конкретно не знаели. А това, което под формата на слухове все пак достигало до тях, нямало почти нищо общо с истината. Дори на 6 май 1876 г. Христо Ботев получил следната депеша, изпратена от Русе на 2 май, т. е. в ден и момент, когато въстанието било напълно потушено.

Русе, 2 май 1876 г.

   Бекет – Букурещ, 6 май

  Шербан вода № 117 – Ботйов

(депеша) Urgent

Огънят пламнал в нашето отечество, София обградена, Враца гори, боят се продължава. Какво правим?

                                                 П. Юрданов”

Огънят на 2 май 1876 г. действително горял, само че в пламъците на този огън догаряли въстаналите села на Българско. А даже на 9 май поетът-войвода все още не е бил войвода. В списъка с разходите за формиращата се чета, направен на 9 май, като войводи били написани Филип Тотю и офицера от румънската жандармерия Кекеров. На последния с народни пари били купени пушка, чизми, мушама, чанта, телеметър, компас и церове. Не се появил обаче нито Филип Тотю, нито фамозният жандармерийски офицер Кекеров. И чак след тази дата, смутен от липсата на определените войводи, но и здравата въодушевен от ентусиазма на младите хъшове, Ботев изрекъл:

“ – Аз!… Аз ще бъда ваш войвода, аз ще да ви поведа! – извикал една вечер нашият герой посред едно множество хъшове, които се били събрали и си пукали главите за войводи.

- Да живей нашият войвода Христо Ботйов! – радостно извикали момчетата. – Гдето умреш ти, там ще да умреме и ние!” 877, 266/

Естествено, не можело да има никакво съмнение, че поетът ще премине с четата в Българско. Но тежката роля на войвода той поел едва тогава, когато се разбрало, че “войводите, кекеровци и тотювци, които си накупили с народни пари всичко, безчестно изменили, отказали да вървят. Един предложил и поискал невъзможно нещо, друг искал няколко хиляди франка гаранция и т. н. Най-после и двамата тия господиновци – Тотю и Кекеров – една вечер, когато момчетата щели да тръгват за Дунава, те се качили на железницата и избягали за Сърбия. Това се случило в Крайова. Тогава прогласил той себе си за войвода, защото между всички нямало лица с по-авторитетно име.” /77, 266/

От този момент съдбата на Ботев и неговата чета била предрешена. Въстанието в Четвърти революционен окръг е вече потушено, а другаде то изобщо не е избухвало, нито пък е щяло да избухне в сериозни мащаби. В Румъния обаче това никак не се знаело. Последното сведение, на което във Влашко са вярвали напълно, се съдържало в писмото на Стоян Заимов. А ето какво пишел апостолът на Врачанския революционен окръг:

                     Братия във Влашко!

Новината е голяма. От голяма важност! Бунтът пламна в Панагюрище. Бенковски и Волов се уловили (на хорото на бунта – З. Д.); народът напада на правителството, избива чиновниците, разсипва правителството и ги изваждат. До днес бунтовниците казват да са до 6 000 души. Един табор от 600 души, от София, е отишел на бунта. Само 600 души са били в голяма София и тях са пратили там. Телеграфите и железниците са пречупени, пътищата са строго завардени от бунтовниците.

Тия сведения са взети от вярно място. Очевидец на отиването на табора, слушал за бунта в Панагюрище. Човекът, който ни съобщи новината, бил е в София. Човекът е от първенците ни.

Нам не остава друго нищо, освен да дигаме и ние. Братия! Скоро, че скоро стоката (оръжието – З. Д.) проводете. Тука всичките до един, и до един наистина, от богатите вземаха живо участие в работите ни. Проводихме хора за стоката, молим ви скоро им я предайте, няма да чакаме повече от 5-7 май, ако и да бяхме се обещали до 11. Чакаме! Хора без оръжие не провождайте, такива юнаци се намират в народа.

                                                         С. Заимов

                                 Комисията

                                 26 априлий 1876 г.”

Поетът-войвода извършил трескава подготовка и заедно със своите помощници направили план за преминаване на четата в Българско. Писмото на Стоян Заимов било главният аргумент, за да избере Козлодуйския бряг за пресичане на Дунава с цел да се стигне до Враца. Решено било да се завладее австрийския параход “Радецки” при неговото връщане обратно към Будапеща и Виена. Понеже параходът се движел по строго разписание, трябвало да се действува светкавично и точно.

Късно вечерта на 12 май 1876 г. пред Букурещкия палат на Евлоги Георгиев се спрял закрит файтон. От него скочили двамата братя Христо и Стефан Ботеви. Поетът дошъл да се сбогува с майка си, преместила се да живее при богатия си роднина.

“ – Аз тръгвам утре. Защо трябва да тръгна, кой ме вика да ви оставя и отида там, защо не можа да се откажа, това са работи стари, които ти знаеш много добре…Бързам, дай да ти целуна ръка, прости ми като майка всичките погрешки, които съм ти неволно сторил…

Баба Ботйовица се впила около кръста на своя най-голям син, а после се повалила на земята. Като се свестила малко, захвърлила настрана портрета, който й бил осталвил Христо за спомен, т. е. искала да каже, че няма нужда от сянката, когато отива синът й.

- Кирила!… Да не ти е простено, ако вземеш Кирила!… Той ми е надеждата в тая чужда земя – говорила в несвяст почти старата жена, когато Христо се затулил вече из вратата.

- Тогава да дойда и аз с тебе, та да стане чиста работа - говорел по пътя Стефан на по-големия си брат. – А майка, нека я късат кучетата из Букурещ.

- Какво да правя, иска да дойде, не съм му чорбаджия – отговарял с половин уста Христо.” /77, 277-278/

Денят е сряда, 12 май 1876 г. Това, че е било сряда, аз прочетох на друго място – прочетох го в “Записки…” Защото в същата тази сряда, когато Ботев се прощавал с ридаещата си майка, за да помогне на въстанието, е убит след долно предателство Георги Бенковски. А няколко часа по-рано апостолът на Четвърти революционен окръг говорел пред другарите си (Захари Стоянов, поп Кирил и далматинецът Сава) тихо и унило:

“ – Какво ли тегли сега старата ми майка от неприятелите, която навярно са хванали да изплаща моите грехове…

Господ знае какво е щял да прави Христо Ботев, ако е имал верни сведения за положението на нещата в Българско. Панагюрище било хвърлено на огъня от турците още на 30 април; на 8 май през нощта, както след време проучил Захари Стоянов, Средна гора и Стара планина от Жеруна до Дряновския манастир са били пълни с разбити отвсякъде въстаници. Перущица паднала на 2 май, клането в Батак се извършило на 3 май, Брацигово паднало на 6 май. А на 12 май, в тази черна сряда, когато Ботев се прощавал с майка си, турците застреляли от засада Георги Бенковски. Жестока Гергьовденска жътва!

Така че от историческа гледна точка е повече от ясно – Христо Ботев и неговата чета тръгвали на вярна смърт. По принцип те си знаели това, смъртта в името на свободата не ги плашела. Но Илия Бешков е прав: поетът-войвода все пак не е прекосил Дунава, за да доказва единството между своята поезия и своята личност. “Заченат от словото – казва Бешков -, човек се осъществява чрез него и то е второто му раждане – по-реално от физическата му реалност. Та Ботев не възкликна ли: “… Какви съм думи изрекъл?…”

Спорят за факта: зачеването и възкресението! Но когато се родят поетическите образи, кой пита поета за тяхната вещественост и достоверност? Възкресението – независимо дали е физически факт или не е – стана факт в словото. Чрез него то вече е нова ралност и се осмисля. Реалността на словото е по-вярна и трайна от веществената и обективна реалност. Това ми е единственото основание да предпочета първата реалност. Оттук и изкуството има възкресенски смисъл…

Геният на Ботев с интуицията си прозря това нещо.Тези, които не знаеха възкресенския смисъл на словото, той отпрати да търсят черните му кръви по скали и орляци… Той излетя в небитието и като комета остави една огнена следа. Гробът му, костите му щяха да го опредметят, а сега той е чисто слово, дух и следа от комета въз българското небе. В Ботев, както в никой друг, е зашифрована възкресенската същност на словото – изкуство и аз не зная дали без това той би бил Ботев. Всички приказват – и аз съм го приказвал: величието на Ботев било в сливането на поезията с подвига му. Това е привлекателно за изричане, но то е и малко грозно. Излиза, че Ботев е написал поезията си, пък тръгнал да умира, та като се слее слово с дело, да се докаже пред нас – същите, които заради три шилета го разплакаха на Околчица… Не! Чрез него проговори пророкът. Той изрече всичко, което щеше да стане; това винаги ще властвува над нас с хипнотична сила…” /66, 353-354/

Днес, когато сме изтънко запознати със събитията, разиграли се между 20 април и 20 май 1876 г., на нас ни е повече от ясно каква ще е съдбата на Ботев и неговата чета в Българско. И вероятно е основателно да се запитаме:  Защо емиграцията във Влашко, която десетина години фактически ръководи цялото ни освободително движение, се е оказала толкова неподготвена и напълно неосведомена за степента на организираност, началото и хода на Априлското въстание? Аз не мисля, че отговорът на така поставения въпрос е от съдбовна важност за оценка на въстанието като цяло. Дори да действуваше в пълен времеви синхрон с ритъма на вътрешните бунтове, емиграцията не би могла да промени хода и изхода на въстанието. Що се отнася обаче до конкретната съдба на поета-войвода и неговата чета, то работата стои по съвършено друг начин.

През 1868 г. Христо Ботев не се включва в похода на Хаджи Димитър и Стефан Караджа по силата на обективната за него причина, че отпътувал за Одеса да търси оръжие и пари. Дядо Жельо, чиито писар бил той, смятал да въоръжава самостоятелна чета. И така се спасил от практически неизбежната за човек като него смърт заедно с Хаджията и Караджата. Ако не беше се самообявил за войвода през 1876 г., то поради бягството на Филип Тотю и на офицера Кекеров чета нямало как да бъде сформирана. Именно решението на Ботев да се провъзгласи за войвода е историческият факт, който прави възможно преминаването на Дунава.

Основателно и мотивирано ли е било това решение? От обективно-фактическа гледна точка – не, разбира се. Но проблемът е там, че Ботев смятал за истина твърденията, съдържащи се в писмото на Стоян Заимов от 26 април и в телеграмата на П. Юрданов до него, която поетът получил на 6 май 1876 г. Така че не само във Влашко не са знаели реалното положение на нещата отвъд Дунава, но и повечето апостоли в Българско горчиво са се самозаблуждавали.

Изобщо аз съм длъжен да кажа, че българската революционно настроена емиграция в нито един момент не е била достатъчно наясно за действителните мисли, чувства, настроения и нагласи на българския народ. Васил Левски отлично беше разбрал това,  върна се в Българско и започна дълбинна будителско-апостолска работа, прекъсната от предателството и смъртта му. По-нататък аз подробно ще се спра на този въпрос, а тук само ще маркирам становището на Тодор Икономов, което е пряко противоположно на Ботевото и Стамболовото.

“Движенията за освобождение – пише Т. Икономов в своите мемоари – не ме ни възхищаваха, ни увличаха. Аз се боях от тях, защото съглеждах в тях поспешност и предивременност. Право ли, или погрешно беше моето мнение, аз не ще решавам, но от тия предивременни движения аз не предвиждах за България (освен) само зло и опасности, само препятствия към правилно и широко приготвяне на свободата… Народът не съзнаваше още потребността за свобода, сам не можеше ни да я добие, ни да я защити, а водачите за това му липсваха съвършено.” /39, 584-585/

Ние, българите, сме хора на крайностите. Затова много от нас искрено обичат и се възхищават от Ботев. Но нима тъкмо на Ботев не беше съдено да се сблъска от жестоко по-жестоко с една съвършено непредвидена от него реалност? През целия кървав път на четата от Козлодуй до Околчица към нея се присъединяват всичко на всичко …двама души – младият козлодуйски учител Младен Павлов и един кръчмарин в село Бутан. Можем колкото си щем да приписваме на Тодор Икономов назадничавост и закъсняло просветителство, но обречената самотност на Ботевия подвиг потвърди тъкмо думите на Икономов, а не Ботевата революционна фантазия. Че е фантазия, проличава драстично даже от следния нихилистичен факт. Четниците прибрали торбата с жълтиците на козлодуйския чорбаджия и я дали на Никола Обретенов, касиера на четата. Научавайки за това, Ботев рекъл:

“ – Е, защо ви са тия пари? На панаир ли отивате? Махвайте ги на дяволите! – казал той и Обретенов, като развързва торбата и я хваща за едното кьоше, изтърсил на поляната съблазнителния материал.” /77, 521/

Искам да бъда пределно ясен. Аз може да се изумява




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gerbsenior
Категория: Политика
Прочетен: 1810792
Постинги: 610
Коментари: 1666
Гласове: 3891
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031