Отвратително ми беше да чета какво е записал в дневника си Стефан Стамболов за омразата, която изпитвал към владиката Климент. Ето целия текст: “12. І. 87 г.

Вчера има голямо тържество по повод на юбилея в памят на братя Миладинови. Ние отидохме на черкова, дето кешишите и поповете около 10-15 пъти повтаряха и славословяха името на русския император. Това нещо като че нарочно са правяше от Климента и братята му. Страшно ми докривя и пот ма побиваше при всяко споменуване на името на императора, когото величаят с титлата “Благодетел” и “Покровител”.Подобно святотатство в сегашните особни обстоятелства могат да направят само такива знаменити и патентовани подлеци, като Климента. Като го гледах тоя безобразник, идеше ми да отида и да му измъкна гръцмуля.” /71, 137-138/

Това се казва регентско мислене и словесно изразяване! Никакви историографски дитирамби за Стамболов не струват пет пари пред отчаяната изповед на Тодор Икономов, писана в 1889 г. “Наместо правосъдие на мене, който не зная да мълча пред партиите и пред страстите, (над) мене от страна на правителството и на неговите привърженици, не се забавиха да се появят хиляди гонения…

На мене се отрекоха и гражданските, и политическите, и най-естествените права. Законът престана да ми бъде защита и с мене и правителството, и привържениците му наченаха да си играят най-безчестно и безчеловечно. Най-напред отблъскваха ме от изборите с викове предател и грабител, после кметът на Шумен в цяло събрание обяви в училището, че аз и другарите ми не сме граждани и нямаме право да се месим в никакви обществени и политически въпроси.

Така аз бидох похулен, оклеветен, разсипан, изгонван и безчестин не вследствие на сторена и доказана вина, а вследствие на партизанствата, които у нас заменяват и законите, и правдата, и човещината, и истинската отечествена полза. Множество други хора станаха не по-малка играчка на ненавистното партизанство…За изменение на туй злочесто положение аз указах на причините му и с общи думи натякнах на всички българи и най-много на правителството, че на нас лежи голяма отговорност за злочестините, които сме извикали и извикваме върху главата на отечеството, и че с партизанства и голи претенции нито страна се нарежда, нито порядъкът  се утвърждава, но че, напротив, от партизанските пристрастия и ослепления за отечеството излизат само безпорядък и развала. С това съм искал да посоча на някои коренни недостатъци в нашите погледи и дохватки.” /39, 491-96/