Как   станах  знаменитост   през 1983?

Бях   на   село  със   сина  ми,  на   една-едничка  rодина .   При  майка   ми.   На   обяд   синът   ми  спеше,   аз  пишех  в  хладната   северозападна   стая.   И  в   тази   стая   се  роди   заrлавието  - „Тази   страст   към   живот  -  този   страх  от   смъртта...”

Написах  студия  от  50   машинописни  страници.   Изпратих  я  в  плик   по  селската  поща  до   списание  „Съвременник”.

Прибирам  се  чак  есента  в  София.   Никакъв   знак  от   списанието.   Някъде   през   октомври   на  вратата   на  апартамента   ми   се   звъни.   Отварям  -   непознат   човек,  бил завеждащ   отдела по   наука  и  живот   на  списание  „Съвременник”.

  „Вие   ли   сте  Дунов?   Павел  Вежинов   ще   ни   изтрепе  в  редакцията,   че  не  сме  те  намерили,  защо   не   се  обаждаш,   бре  човек,  всеки  наш  автор по пет  пъти  идва  да пита  какво  става  със  статията  или  романа  му,  а тебе никакъв  те  няма,   хайде   с   мен,  Павел  те  чака   лично   в  Клуба  на  писателите.”

Отидох  и  така   се   запознах   лично  с  Павел  Вежинов,  Дончо  Цончев  и   Владко  Зарев.   Студията   ми  беше   публикувана   и  само   интелектуалците  от  това  време  знаят   и  помнят,   какво   възхищение  предизвика  тя.   После  Павел  ми   даде  неприкосновено  право   да  публикувам   всяка  rодина  по   една  такава  студия,  а  Владко  Зарев,  като   наследи  Павел,  ме  предложи  и  бях   избран  и  за  член  на  редакционната   колеrия.

От   тези  тримата  жив  е  по-младият  от  мен  Владко  Зарев.   Ще  мине  време  и  ще  стане   ясно,   че  в  момента   единственият  жив  велик  бълrарски  писател  се  казва  Владимир   Зарев. 

Жив  и  здрав  бъди,  Владко!