ОТ ЦЕЛТА КЪМ СРЕДСТВАТА:
“ПАРИ, ОРЪЖИЕ, ВОДАЧИ”
Целият исторически опит на народите в техните освободителни борби е показал, че когато един народ се разбужда за революция и национално освобождение, създаването на една здрава и ефективна организация е от решаващо значение. До тази идея Левски самостоятелно и гениално беше стигнал още в Белград през 1868 г. Организацията не е просто материален фактор, тя е и мощен духовен стимул за разпокъсания народ. Чрез организацията хората от народа усещат взаимно своята съпричастност към общото дело, дават си един на друг смелост и кураж, формират чувството си за съвместна отговорност.
Естествено, реалната подготовка на една революция изкарва на преден план преди всичко практически проблеми. Най-важни сред тях били снабдяването с оръжие и подготовката на водители. За купуване на оръжие обаче са нужни пари. “Насърчавам Ви – пише Левски до Данаил Попов на 5. ІІ. 1872 г. -, че работата ни засега в Българско е тая: да търсим средство да си купим от най-чистото (здраво) оръжие пушки до четири - пет хиляди… А отде и как ще ги принесем? Но добър е господ, веднъж да се сдобием с пари. Като бъдем готови да купим нужните пушки, в същото време ще ни трябват хора, които познават що-годе военната тактика. Ще намерим войводи, но не учени, а юнаци за извън градовете, като за по планини, друмища, села и пр. А за в градовете трябват по-ученички, (които) що-годе да познават военната тактика и дисциплина.” /50, 62/
В много писма, разпратени до местните революционни комитети, Васил Левски непрекъснато и заклинателно повтаря: “Оръжие, оръжие и пак оръжие”. Но народът е беден, пари за оръжие трудно се намират и събират поне сред онази негова част, която с главите си е готова за революция. Апостолът, този несравняем безкористен идеалист, е принуден от великата си цел да пише така: “Парите са водител на всичко…Сега кажете ни отде по-скоро да намерим пари? Защото досега съм работил без пари и затова се едвам види работата ни. От днес ще ни е работата да търсим пари…та пари, пари!” /50, 64-68/
Но как различно, от земята до небето, звучат тези думи от устата на Левски в сравнение с алчните за пари хора. И все пак той е гениално прав даже в световен, в общочовешки мащаб. Дали е добре или зле, това е друг въпрос, но е безспорна истина, че парите движат световната история поне откъм нейната материално-практическа страна. Богатите народи, нации и държави са тези, на които се удава да осъществят собствените си интереси и цели.
В анализирания тук контекст ще се спра и на един исторически факт, ставал повод понякога за безумни твърдения относно личността на Апостола. Както местните революционни комитети, така и лично Васил Левски са искали (главно чрез писма) пари за оръжие от по-богатите българи. Не минавало и без заплахи в отделни случаи. Но по принцип писмата приличали на текста, който привеждам тук. Получателят е богат българин във Влашко.
“Централният революционен комитет счита за своя длъжност да покани всеки българин, който и дето и да бъде той, да вземе участие в делото. Като има пред вид Вас и Вашите всекдневни пожертвования за милия си народ, (ЦК) има смелостта да Ви покани и да Ви помоли да му подадете братската си ръка, (за) да му помогнете, колкото сили Ви допускат, и нравствено, и материално…
Времето за помагане е сега, подир започване на общото въстание не ще имаме нужда от ничия помощ – вратата за родолюбците ще да се затвори. Останалите и закъснелите не ще бъдат вече наши приятели, не ще да ги е раждала българка, не са хора.” /50, 96/
Парите стоят в основата и на единственото убийство, което Апостолът е принуден да извърши на един невинен човек. Сам той е описал това, което е станало в специално обяснително писмо до Любен Каравелов от 25. VІІІ. 1872 г. “Влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искали помощ за заточенците в Диарбекир. А това куче, (след) като не дал ни пара, напсувал ги и ги укорил, че били разваляли спокойствието му! – на шкембетата.Аз исках да го (убия) и (да взема) парите му, но както правих сметката си в къщи, на пазара не излезе така. Да видим каква (излезе). Ние (бяхме) скрити в къщата му. Фамилията му беше отишла на Троянския манастир, а той (бе останал) само с калфата си, 24-годишен момък. Според както изпитах, от дюкяна си дохождал всеки път един час и половина преди момчето, (но) то не беше така. Към 3 часа дохожда калфата му, отваря портата, която беше заключена отвън, и влиза…Ако бе дошъл той пръв, нямаше да стане никакъв шум, а то дойде първо момчето. Посреща го другарят ми. (Момчето) нададе вик: “Тичайте, хора!” Докато пристигна от мястото, дето бях на двора, то все вика и се бори с другаря ми. Пристигнах. Ръгнах го с камата на смърт, та дано народът да сбърка посоката на гласа му, (защото) улицата беше пълна с хора. Не умря изведнъж. Захвана да вика повече, което не можеше да се укрий повече. Ръгнах го още веднъж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били (нападателите). Жално за невинното момче. Но ако не беше така, бе оцапано на много страни. Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хорица.” /50, 71-72/
Както и да го мисли човек, революцията не е сватба, ни празнично народно веселие. И просто няма как революционерът да не попада в неспасяеми ситуации, когато му се налага със силата на абсолютна неизбежност да извърши дори убийство на невинен човек. Левски прекрасно е разбирал това, казал го е и в писмото си до Любен Каравелов. Трагична е както борбата, така е трагичен и пътят към свободата.
КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ БРЦК И ЦБРК
Трябва с вътрешна болка, но обективно да констатирам, че велокото дело на Апостола вътре в Българско не винаги е получбавало необходимото разбиране, подкрепа и даже достатъчно доверие от повечето членове на БРЦК в Букурещ. Този факт пределно ясно личи от неговиоте писма. Бидейки формално по-образовани, с по-добри официални и легални позиции във Влашко и сред емиграцията, някои членове на БРЦК се смятали в правото си както постоянно да проучват и съветват, така и да нареждат на Васил Левски относно целите, задачите, средствата, хората и сроковете за подготовка и извършване на революцията. Обикновено се преценява , че тяхната главна беда е в това, че не са познавали достатъчно добре състоянието на нещата сред населението в Българско, смесвали са естественото желание на народа за свобода с реалната му готовност да се вдигне на практическа борба за нейното изволюване. Това е истина, но далеч – далеч не е цялата истина и, бих добавил, дори не е главната истина.
В “Наредба на работниците за освобождението на българския народ” Левски е написал така:
“ПОДБУДА И ЦЕЛ
Подбуда. Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров.
Цел – с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска репубка (народно управление). На същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв откупили...в което днес владее правото на силата, да се подигне храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности. Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере.
За извърването на таквази революция са нужни: 1/ уреждане, 2/ пари, 3/ хора, 4/ оръжие и други бойни потреби.
За да се приготвят всичките тези и да се извърши самата революция, наредиха се хора, избрани по съгласието на по-голямата част от българския народ, (които) съставиха Централен български революционен комитет.
ЦЕНТРАЛЕН БЪЛГАРСКИ
РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ
Пребиваването на ЦБР комитет е в Българско, но именно в кой град е, няма да се знае – навсякъде и нийде.
БЦР комитет се състои от един председател и от един подпредседател, един писар и единпомощник, един касиер и още седем члена, между които е и един поп.
Председателят, писарят и техните помощници и касиеринът се избират от членовете на комитета, в нужда ще се променяват от същите и ще бъдат под надзора им.” /50, 202-203/
От Наредбата на Васил Левски е документално и безспорно ясно, че на практика Апостолът създава един самостоятелен Централен комитет в Българско. По разни причини обаче в българсктата историческа книжнина, особено що се отнася до учебниците и до популярната литература, не се разисква с необходимата задълбоченост конфликтът, който възниква между БРЦК в Букурещ начело с Любен Каравелов и ЦБРК в Българско начело с Левски. А писмата на Апостола неумолимо свидетелствуват за обективната историческа истина, че хората от Букурещкия комитет възразяват много рязко и остро срещу фактическото отделяне на Левски като самостоятелен предводител на революционните работи в Българско. В последена сметка може да се каже и така, че този конфликт, макар и по доста опосредован начин, довежда до предателството спрямо Левски и до провала на неговата революционна организация. Тук това е все още предварително допускане, което преадстои да бъде анализирано и аргументирано.
На 20. VІ. 1871 г. Левски пише две много важни писма до Букурещ, като и двете са предназначени да се четат от всички членове на БРЦК, понеже дават отговор на техни общи становища. Членовете на БРЦК начело с Любен Каравелов разбират или поне усещат, че работите в Българско се движат извън техния контрол, т. е. че Левски се чувствува и се държи като самостоятелен предводител и върши това, което той смята за добре. Този факт ги засяга, понеже те продължават да си мислят, че подготовката и едва ли не даже извършването на революцията може да се ръководи от тях, извън Българско. Тази проклета българска черта за водачество и лидерство, която разяжда народното единство и в сегашния ни ден, не е от вчера; имало я е и по време на Възраждането и на борбите за национално освобождение.
Що се отнася обаче до Апостола, дори да ни беше оставил като документ само писмото си до войводата Филип Тотю от 1. VІІ. 1871 г., пак щеше да ни бъде безпределено ясно, че той се интересува единствено и абсолютно само от успеха на освободителното дело.
“Приятелю и брате Филипе – реди Апостолът думите на знаменитото си писмо -, ние дейците сме си посветили живота на отечеството и да работим за толкова милиона народ... Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва, било, - добро или зло. Особено ние, които до смърт сме си решили и после освобождението ни да служим на отечеството.
Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Не е ли така? По мое мнение така е най-право и човешко. Аз не гледам на днешните ми страдания, оскъдности във всичко, нито всекидневното ми преследване от полицията от град на град, по селата и кърищата, па и от самите изроди български; нито пък казвам, че щом от началото на работите ни досега съм бил способен при такива страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово (да дойде)? Напротив, ако му сече главата повече, трябва да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека (и) по-долна (служба). Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму...
Щял да дойде някой си по вишегласие да ми вземе онова, което съм заслужил – право или криво – да му е просто. Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Та(ка) е (и) нека съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.
Какво искам повече, като гледам отечеството си, че е свободно? Нали това ми е предначертанието днес за него? Не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко! На всеки български работник трябва да даваме такова предначертание. И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа... Защо всеки бърка, па не може (сам) да се съвземе. На драго сърце трябва да обичаме онзи, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел.” /50, 155-156/
Това е истинският образ на Апостола – може би по детински наивен във виждането си за предначертанието на революционера, но чист в помислите и делата си до кристалност. Не така стоят обаче нещата в Букурещ. Много дейци на БРЦК са колкото несъгласни, толкова и яростно недоволни от факта, че Левски е създал в Българско Централен български революционен комитет, който единствен е упълномощен от народа за ръководене на вътрешната революционна организация. И още през първата половина на 1871 г., когато Левски започва истинската си самостоятелна работа, към него се отправят тежки упреци. На тях Апостолът отговаря подробно и категорично в писмото си до Райчо в Букурещ от 20. VІ. 1871 г. “Приятелю – започва Левски -, питаш ме познавам ли те? Как не, и Вази, и г-н Панайота, Райнов, Живков, Кършовски, Д. Ценова, Каравелова и пр. и пр. Нали дойдох нарочно из Българско да Ви представя народното мнение на простия и учения ни народ в Българско, върху което цяла година мнения давахте? Нали сте вие горните? Помните ли всичките си думи, които аз ги имам и забелязани и срещу които съм противостоял? Като се поразгледате в миналото от началото на работата си и досега във Влашко, кой с кого се е турил на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар...Аз при тия комедии в година време донейде стоях да гледам и казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко, и станах, та си дойдох в Българско... Пък сега, дето ме викате – няма за какво да дойда. Според това, което гледам засега в писмото, вие нищо не знаете от работите ни в Българско до днес и (не знаете) какво работим, в което се заключава моето и общото мнение в Българско. Но вие съидейниците слезте в Турну Магуреле при Дан. Хр. Попов, наш човек е. И разгледайте всичко, щото желаете да чуете от нас из Българско, и който обича, нека заповяда при нас и ние сме при него. Но всичко с внимание гледайте, като четете писмата ни, та да не гледаме на таквиз вече думи, като в това ви писмо – неврели и некипели, без да разгледате. Стига вече такива недоразумения, зависти и укори, че е срамота вече и от циганите...
Бележите ми в писмото си още: Как смея да правя програма и печат, с които да се разполагам в Българско, без да се споразумея с всичките членове в делото? Я кажете ми с две думи, че и ние сме готови да ви кажем отпосле из едно гърло с по-многото гласове из Българско – с кои членове в делото във Влашко, които днес се показвате, и колко ли сте души?...
Мисля и се надявам да вървите по народното ни вишегласие, което е назначено вече така:
БРЦК в България, който, докато не подпише – не вършим, разбрахте ли!” /55, 121-122/
Забележително, историческо писмо! С него Левски поне за година време напред си разчиства пътя за самостоятелна работа в Българско. “Левски – казва Бешков – вярваше в своето изповедание. И правеше комитети. За него работата беше толкова свято вътрешна, че я вмести под един български опушен таван, пред револвер и кама накръст. Неговият допир с реална и робска България бе толкова плътен и физически, че неминуемо следваше да се превърне в символ. Това е парадоксът на метаморфозите, които или овеществяват символиката, или превръщат опредметеното в символи...
Ботев с гения си хвана тъкмо това у Левски. Той безпогрешно усети, че целостта на България в съзнанието на Левски е всъщност собствената му цялост. И когато Дяконът увисна на бесилото, той изписа тъкмо това в най-хубавото си стихотворение: “И твой един син, Българийо!” Не единствен, а един. Това не е противопоставяне на единия срещу останалите, а обощена синовност; оназ – задължителната, като органично съответствие с единна и неделима в съзнанието България!...
Затова всички останали са герои и мъченици на изкуплението, а той – единственият Апостол. Не зная чия уста първа изрече тази дума, кой в божествено озарение с една дума каза всичко.” /66, 188-189/
Левски е коренно различен тип личност и революционер в нашето национално-освободително движение от всички останали. Той се ръководи от цялостен, стратегически замисъл, дело на собствената му глава. По тази причина неговата работа органично не търпи самоволни вмешателства отстрани, колкото и добронамерени да са те. Заедно с това на него му е пределно ясно, че водаческите амбиции на хората от Букурещ рано или късно пак ще припламнат. Това е конфликт, сблъсък между гледните точки, но и между личности,които в различен аспект стоят начело на национално-освободителното ни движение в началото на 70-те години на ХІХ-я век.
Лично аз възприемам изключително сериозно мащабите на този конфликт, замислям се върху всяка дума от писмата на Апостола. Той е човек с гениално промисляне на ситуацията, при това разсъдлив, уравновесен, сдържан, решителен. Но когато дейците от Букурещ си въобразяват, че могат те, няколко човека, да викат Левски от Българско, за да му налагат собствените си виждания и собствената си воля, той рязко и точно ги поставя на мястото им. Ако не беше постъпил така, той нямаше да бъде Левски. Ето писмото му до кръг дейци във Влашко:
“Вижте и нашата песен по-долу, как пеем ние, пък как искате да пеете Вие, че накрай, както речат повечето игроводи, така ще играем.
Искате Вие там да се съберем и да видим по кой път, та да вървим всички наедно. И ние сме го казали, и хората, на които прилича да изберат работа, т. е. представителите ни из Българско, вече имаме ги от няколко градове и села готови. А нейде още ги избират...Като наредим на всяко място, както казвам по-горе, и сме вече готови, (то ще) се свикат всички представители, дето ще повикаме и Вази. И ако вие там сте истински патриоти, ще дойдете на нашето събрание в Българско. А къде ще бъде то? – (Това) никому няма да бъде известно до оня ден. И така: вие там, събрани 20 или 50 души, (а) ние да дойдем всички при вас от Българско! То и да искаме – не можем; и да можем – не е право така.... Намирате за добро с няколко души да се съберете тамкашни, дето викате и мене от Българско да гласоподавам. Чудя ви се на умовете и тъй са чудя, както сами се бележите за чудни пред всеки наш член на Централния ни комитет в Българско. Бележите в писмото си с една дума – “гламаво” захващане. А какво по-гламаво от това вие там да се съберете 20-50, нека и 500 души, пък от Българско, дето ще се пролива кръв, викате мен един, та да решаваме работи? Засега не давам глас, защото, както ви казах, приемаме и отговаряме по вишегласие.” /50, 123-124/
“Гламаво захващане” – така хората от БРЦК в Букурещ наричат създадения от Левски Централен революц;ионен комитет в Българско, а така също изработването на Наредбата–закон и печата на комитета. Трябват ли други думи за доказателство, за да се схване и разбере, че Букурещкият БРЦК е фатално и неспасяемо изостанал от мисленето, идеите и делата на Васил Левски? Апостолът е направил нов лъвски скок в собственото си саморазвитие като гениален народен водач, затова пък се е оказал в положението на самотник, разбиран само от обикновените български хора. Но все пак е оставен на мира за около година време, за да си върши работата. “Така както са вървели досега работите ни – разяснява той на Данаил Попов отношенията си с Букурещ -, все слепи не сме ли ги раждали! Във Влашко не са ли тези причините, гдето днес работят задружно, пък утре захващат да се нападат? Аз не съм съгласен с такова нещо. Съгласен съм (само) тогава, когато предварително сме разгледали, че висшегласието, като не одобри мнението ми, то тогава турям се да работя с всичките си сили с тях заедно. Но пак не подписвам, че аз съм го избрал така да бъде... Мене ме няма там, защото (аз) не подписвам, но и не развалям, като е (решение) на вишегласието. Длъжност ми е да работя и аз с него...
Поздравете ги още от мен, какво че ми е жал, загдето още не ни подават ръка в работата ни. Дали защото си работим чисто по български и не искаме вече да се водим по никого извън Българско, както се е одобрило от вишегласието и пак по вишегласие, което ни се хареса отвън – приемаме го. Азисе, поздравете и Каравелова (и му кажете), ако съм жив, скоро ще го викнем да се провикне със “Свобода” с нас по нашето мнение в Българско.” /50, 126-127/
Оставен на спокойствие за известно време благодарение на острата му и твърда реакция спрямо намесата на работата му, през 1872 г. Апостолът постига нечувани успехи съгласно своя план в Българско. Но по зла ирония на съдбата българска, колкото повече нарастват добрите резултати, толкова повече растат и неразбориите. Левски е създал и продължава да разширява и укрепва една централизирана, тайна революционна организация, която не търпи неконтролируема намеса отвън в нея. И понеже опитите за такава наамеса от страна на БРЦК се възобновяват, той е принуден на 25. VІІ. 1872 г. да напише няколко много важни писма, първото от които е до Любен Каравелов.
“Байо – рязко започва Апостолът -, да ти кажа едно като сто! Всичиките неразбории, зависти, укори, които произлизат повече от глупостта, са причина за разделянето на един народ на части и (тогава от него) не остава нищо. Това вие твърде добре познавате. Следователно у нас, за да не може да добие сила тая поразия, а да вземе силен вървеж работата ни, без да пропадне в неприятелски ръце нищичко, не трябва да давате подпора на глупци, а да ме поддържате, като кажете всекиму. “Ако вие с Левски не се разберете, за вас няма работа!” Това така трябва да направите, ако сте убедени в мене, и няма да (последва) нищо лошаво.” /50, 87/
Текстът на това кратко и остро писмо е изключително важен. Ако Любен Каравелов беше постъпил така, както настойчиво иска от него Апостолът, много неща биха могли занапред да се развият другояче. И то съдбовни, а не случайни неща. Защото става дума да бъде отстранен Димитър Общи, който по-късно е конкретната причина за всички нещастия. Той е човекът, който не може да се разбере с Левски. И не само не може да се разбере, но с глупашките си действия руши отвътре цялата революционна организация.
Понеже става дума за много важни факти, ще припомня следното. Димитър Общи напада турската хазна в Арабаконак на 22. ІХ. 1872 г. А една седмица по-рано, на 16. ІХ. 1872 г., Левски пише в писмото си до Данаил Попов в БРЦК: “Бай Димитър е заслужил с много неща (постъпки) за смърт, така е, но му се прощава досега поради простотията му ...Затова, ако вишегласието реши да продължавам работата си занапред, недей ми препоръчва работник като Д. Общи.” /50, 114/ По-нататък в писмото Левски припомня на Данаил Попов, че пълномощията и властта на БРЦК в Букурещ и на вътрешния Централен комитет в Българско са строго разграничени. Апостолът няма право да се разпорежда с хората и нещата извън Българско без Любен Каравелов, но точно по същия начин Каравелов и БРЦК не могат да предприемат каквото и да било действие вътре в страната без личното разпореждане на Левски. Недоволен и даже яростен от факта, че Левски не му гласува доверие и го държи настрана от контактите си с дейците на местните революционни комитети, Димитър Общи безочливо клеветял Апостола пред деятелите във Влашко и хората, които поддържат връзка с тях. На това основание различни хора почнали да му искат разяснения, затова той продължава писмото си до Данаил Попов така:
“Каквото имате да ми казвате нещо ново или да Ви пишат за такива разправии отнейде, висчко трябва да мине през Каравелова, че той знае вече за по-нататък. И оттам трябва да ми се пише и пак там аз ще отговарям. Знай това занапред.... Защото, ако бай Димитър се оплачеше пред двайсет души и двайсетте души ми пишеха и ако аз всекиму разправях, тогава тежко ни и горко на булгура, който мелим.
Право да (си) кажа: Ако Вие мене не сте познали, който се търкалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани. Ако кажете, че нямате доверие в мене, то аз съм готов да докажа фактично (вашата неоснователност) не само за мен, но и за всекиго, който е влязъл макар два деня с мене в работа...
Ако ли пък кажете, че имате доверие, то аз Ви пък казвам, че донесените Ви думи са лъжа и дърти интриги... (На) Д. Общи е засега да му се каже: “Иди свърши еди-кое си”, па като (го) свърши, тогава да му се каже пък за друго (да свърши). Затова е Димитър, за друго не е! ... В Българско има работник, комуто съм дал пълномощно да работи и той на друга страна (Христо Иванов Книговезеца), каквото (съм дал) и на Д. (Общи). Той е с мене още от 62 г. в работа. Той най-добре може да каже за мене имам ли безумни работи, лъжи, интриги и привилегии, както казват бай С. и бай Анастас...” /50, 114-115/
Както се вижда, срещу личността и делото на Апостола са се плели доста яки интриги, в дъното на които неизменно стоят Димитър Общи и Анастас поп Хинов. Последният дори пише на Васил Левски едно оскърбително писмо и получава следният отговор: “Според писмото ти, както виждам, (Д. Общи) ти се оплаквал, дето не съм му бил уважавал работата и не съм му давал предница, а ми принасял пари, пък аз стоя по два-три месеца на едно място и ям готови пари! И казваш ми: “Няма яма!” Таквиз частни мръсотии, като говориш от себе си, който нямаш и право да питаш защо това (е) тъй, или онова инак освен местния к-т, на когото се е писало какво има да се прави. Инак ти частно не правиш друго освен интрига, която спира хода на народната работа.
Сега да прекъсна (да отговарям) на всичките твои бълвочи. Така казвам, защото са (нещо) беззаконно: не са по устава, когото аз почитам за най-свято и съм се заклел да го изпълнявам най-точно.
Когато всеки народен (деец) върви по волята народна и по устава, няма за какво да се пишат глупости, които докарват някого да пристъпи за смърт (да мине границата) и заслужи смъртно наказание/. Ето че ти не си народен: виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да стане по-голямо и да убие народа.” /50, 167-169/
Историческите факти свидетелствуват, че конфликтът между външния и вътрешния Централни комитети е бил дълбок и сложен както по идейната си същност, така и по личностните си измерения. За жалост, именно той в последна сметка е в дъното на бъдещото предателство.
