КОЙ е КРИТЕРИЯТ

за ДОСТАТЪЧНОСТ или НЕДОСТАТЪЧНОСТ на

                       ДОКАЗАТЕЛСТВАТА

                                          в

                      СЪДЕБНИЯ  ПРОЦЕС?

Чл. 14. (1) Съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона.

(2) Доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила.

Във всички наказателно-процесуални кодекси на правови държави по света е записано, че юридическият субект, било то съдия, съдебен състав или колегия от съдебни заседатели, който дава отговор на въпроса "ВИНОВЕН" или "НЕВИНЕН" е ОБВИНЯЕМИЯТ, взема своето решение за характера на отговора в съответствие със своето ВЪТРЕШНО УБЕЖДЕНИЕ, формирано в процеса на съдебното производство.
             Представените в съдебния процес ДОКАЗАТЕЛСТВА от обвинението се квалифицират като  ДОСТАТЪЧНИ или НЕДОСТАТЪЧНИ в зависимост от това, какво вътрешно убеждение  са формирали тези доказателства  у членовете на съдебния състав или на колегията от съдебни заседатели.

         В българския наказателно-процесуален кодекс обаче въпросът за формирането на вътрешно убеждение у съдията е текстуално рационализиран така, че приоритет се отдава не толкова на вътрешното съдийско убеждение, колкото на една стопроцентова марксистко-ленинска формулировка на категорията "ОБЕКТИВНА ИСТИНА"  при положение, че такава категория даже изобщо не се признава в съвременната европейска и северо-американска философия на правото. Защото в предния член 13 е записано така:

          Чл. 13. (1) Съдът, прокурорът и разследващите органи в пределите на своята компетентност са длъжни да вземат всички мерки, за да осигурят разкриването на обективната истина.

(2) Обективната истина се разкрива по реда и със средствата, предвидени в този кодекс.

             Следователно, българският съдия преценява дали представените от обвинението доказателства са ДОСТАТЪЧНИ или пък са НЕДОСТАТЪЧНИ  в зависимост от това, дали тези доказателства постигат някаква ПЪЛНА, ВСЕСТРАННА и ЦЯЛОСТНА ОБЕКТИВНА ИСТИНА... При това да я постигнат и разкрият „по реда и със средствата, предвидени в този кодекс.”

        И какво тогава остава за ролята на ВЪТРЕШНОТО УБЕЖДЕНИЕ на съдията? УБЕЖДЕНИЕТО е понятие, което не принадлежи към сферата на НАУЧНОТО ПОЗНАНИЕ; нещо повече – хората имат ПРАВО, СВОБОДНИ са да притежават и да се ръководят от собствените си, суверенни вътрешни убеждения, без да дават никому сметка защо имат точно такива, а не други убеждения.

            ЕТО ЗАЩО ИМЕННО ПРАВОТО НА СЪДИЯТА ДА ВЗЕМА СВОИТЕ РЕШЕНИЯ ПО ВЪТРЕШНО УБЕЖДЕНИЕ ИЗРАЗЯВА НЕГОВАТА ИНСТИТУЦИОНАЛНА, ГРАЖДАНСКА И ЛИЧНОСТНА СВОБОДА. ТОВА ПРАВО НА СЪДИЯТА Е ЗАПИСАНО В ЗАКОНА.

            ТУК Е И ФИЛОСОФСКАТА ОСНОВА НА ДВУИНСТАНЦИОННОТО или ТРИИНСТАЦИОННОТО  СЪДЕБНО ПРОИЗВОДСТВО, ПОСРЕДСТВОМ КОЕТО СЕ ПРЕОДОЛЯВАТ ИЛИ ПОНЕ СВЕЖДАТ ДО ЕДИН ПРИЕМЛИВ МИНИМУМ НЕИЗБЕЖНИТЕ РИСКОВЕ ОТ СЪДЕБНИ ГРЕШКИ ПРИ ВЗЕМАНЕ НА СЪДИЙСКИТЕ РЕШЕНИЯ ПО ВЪТРЕШНОТО УБЕЖДЕНИЕ НА СЪДИЯТА.

           СЪДИЯТА Е СВОБОДЕН И НЕЗАВИСИМ В СВОИТЕ ПРЕЦЕНКИ И СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ ЕДИНСТВЕНО ТОГАВА, КОГАТО ПРИТЕЖАВА ЗАКОНОВО ЗАПИСАНОТО ПРАВО ДА РЕШАВА ДЕЛАТА ПО СИЛАТА НА ИЗГРАДЕНОТО СИ ВЪТРЕШНО УБЕЖДЕНИЕ за ВИНОВНОСТТА или НЕВИННОСТТА на ОБВИНЯЕМИЯТ.

            НО ТЪМО ЗАЩОТО ВЗЕМА СВОИТЕ РЕШЕНИЯ КАТО СВОБОДЕН ЧОВЕК, СЪДИЯТА Е И ОТГОВОРЕН ЗА ВЗЕТИТЕ ОТ НЕГО РЕШЕНИЯ ПО ДЕЛОТО. ТОЙ НЕ ПРОИЗНАСЯ ПРИСЪДАТА СИ ОТ СВОЕ ЛИЧНО ИМЕ, А ОТ ИМЕТО НА ЗАКОНА. А ЗАКОНЪТ ИЗРАЗЯВА И ТРЯБВА ДА ИЗРАЗЯВА ИНТЕРЕСИТЕ НА ОБЩЕСТВОТО, НА НАЦИЯТА В НЕЙНАТА ЦЯЛОСТНОСТ, НА НАРОДА. /следва.../