Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.02.2011 11:49 - АПОСТОЛЪТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ! МОЙ НАРОДЕ, ПОКЛОНИ СЕ!
Автор: gerbsenior Категория: Политика   
Прочетен: 1992 Коментари: 1 Гласове:
4



ИДЕЯТА: “АКО СПЕЧЕЛЯ,

ПЕЧЕЛЯ ЗА ЦЯЛ НАРОД – АКО ИЗГУБЯ,

ГУБЯ САМО МЕНЕ СИ

 

Когато изучава писаната история на българските борби от втората половина на деветнадесетия век, съвременният човек сякаш основателно се пита – не съществува ли някакво разминаване между безкрайното преклонение пред името и делото на Васил Левски, от една страна, и неговата автентична историческа личност, от друга? Размишлявайки върху Левски, аз почувствувах нужда да усетя каква е била истинската духовна атмосфера на тогавашното време, какво в действителност е било нашето народностно и национално самосъзнание. И мисля, че разбрах: днес ние просто трудно си даваме сметка за това, какво реално означава някъде около петнадесет поколения наред да живеят без собствена държава и дори без собствена самостоятелна църква. Загубено и сякаш безвъзвратно било потънало в недрата на безпаметността не само националното, но даже народностното ни самосъзнание.

Днес живеем в среда на планетарна глобализация и на тотално развитие на всички видове комуникации – като се почне от транспорта и се стигне до мобилната телефонизация. И ако сега създаването на една всенародна организация може да стане за седмици и дори за дни, Апостол Левски е живял и работил при съвършено различни условия. Затова гениална е на първо място неговата идея  изобщо за съществуването на такава организация. А лично аз стигнах до убеждението и твърдя, че знаменитата мисъл: “Ако спечеля, печеля за цял народ – ако изгубя, губя само мене си” е нещо много по-дълбоко от моралистичен афоризъм. Тя е словесен израз на промислената му гениална идея за модела на бъдещата  организация.

За първи път той разкрива своята идея в писмото си до войводата Панайот Хитов от пролетта (март или април) на 1868 г. “Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български – пише В. Левски на славния и достолепен тогава войвода -, да додете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, за което, ако спечеля, печеля за цял народ – ако изгубя, губя само мене си.” /50, 56/

Съдържанието на този текст от писмото ясно и недвусмислено показва, че гениалната идея на Левски като мисъл е предшествувана от едно “за което”, т. е. тя е имплицитен извод от съдържанието на това, което Левски дълбоко е промислил да направи и е решил да направи. Искам на това основание да кажа по категоричен начин, че “зад” идеята стои едно интелектуално откритие, което по-нататък ще бъде превърнато на практика в революционна, конспиративна, здрава, вътрешна и повсеместна организация в Българско. Господи, а едва ли не всички учини у нас продължават и до ден днешен да говорят, да пишат и вероятно да мислят, че Левски не бил мислител от гениално висок ранг. Сигурно затова, естествено, че не е имал много високо образование и не е писал книги като тях, включително и за самия себе си.

Начело на тази организация Левски изначално е мислил и виждал себе си, а в собствените си качества той е бил абсолютно уверен. Това също е черта на гения. Тъкмо върху основата на тази увереност той пише, че ако спечели, ще спечели целият народ; ако ли пък загуби, ще погуби единствено себе си. “Жертвата – казва Бешков – е наивно нещо. Тъкмо наивитетът я озарява с красота… И все пак – колкото крачки е направил този свят, направил ги е чрез наивниците, чрез фантазьорите. Та ако е с всичкия си, човек тръгва ли през тоя търнак, и то бос?… Бунтовниците победиха само със своята вяра, синовност и пълно отсъствие на чувство за съотношение. А нямаха елементарна представа за материалната сила на страшната Турска империя. Те дори и за себе си нямаха реална представа, защото тя се изгражда чрез дистанциите, съпоставките и логическите построения. Тези, които се жертвуват, са емоционална субстанция…Левски за мене винаги е бил най-ясната загадка. Той имаше съвсем различен морал от турците. Българите, с морал на турци, станаха техни съюзници. Господи, от какви тъмни подмоли, отде се взе това черно предателство, това ибрикчийство за едно “аферим”!… Нещо фатално се е разрушило в нас – разрушило се е непоправимо… Аз съм сигурен, че Левски се е борил за една България, която преди всичко да не бъде Турция.” /66, 333/

Апостолът прекрасно е разбирал, че неговата идея за всенародна, централизирана и тайна революционна организация изисква продължителна и къртовска работа сред народа. Това е именно будителска работа, защото чрез нея трябва да се пробуди както съзнанието за великата ценност на свободата, така и съзнанието за собствената отговорност на народа като цяло и на всеки българин поотделно за извоюването на тази свобода.

Будителството за свобода и национално освобождение би могло да изглежда лесна работа, чукане на отворена врата, ако ставаше дума просто за желанието на хората да бъдат свободни. Да, разбира се, всеки вътрешно желае да бъде свободен. Но проблемът е, че между желанието за свободност и практическото дело за извоюване на тази свободност лежи един колосален труд, едно грамадно усилие. Именно този труд и това усилие Апостолът поема върху себе си, върху собствената си глава, рамене и … крака.

 

ОТ ИДЕЯТА КЪМ ЦЕЛТА:

ЩЕ ИМАМЕ ЕДНО ЗНАМЕ, НА КОЕТО ЩЕ ПИШЕ:

“СВЯТА И ЧИСТА РЕПУБЛИКА

 

След разтурянето на Втората легия през пролетта на 1868 г. Васил Левски напуска Белград. Напуска го с ясната и твърда идея в гениалната си глава, че трябва да се работи за създаването на вътрешна революционна организация, която коренно да смени принципите на дотогавашните борби за освобождение. След разни скиталчества от Букурещ през Цариград до Българско, той отново се озовава в Букурещ. Там през 1869 г. се е установил и Любен Каравелов. В средите на авторитетните историци до ден днешен няма достоверно (основано върху безспорни факти) и единно становище кога точно е създаден Българския революционен централен комитет – БРЦК. Но този спор надхвърля равнището на моя историографски интерес, пък и аз ще анализирам само писмата на Левски, за да проследя собственото му израстване и развитие като будител – апостол.

През втората половина на 1870 година Апостолът е в Българско. Оттук той пише и изпраща на Любен Каравеловия вестник “Свобода” една знаменита статия, която не знам защо в историческата книжнина обикновено се нарича дописка. Именно в тази статия Левски преминава от идеята си за начина, по който трябва да се организира освободителната революционна борба (идея, родена от него в Белград), към своето разбиране за крайната цел на тази борба. Тази крайна цел Апостолътформулира така: “Ще имаме едно знаме, на което ще пише: свята и чиста република.” Искам обаче веднага да отбележа нещо много важно за тезата, която се опитвам да аргументирам в настоящето изследване.

“Бай Каравелов – пише Левски – само ни трябва още мъничко време да поработим (няколко) години. Но (само) тогава (след като поработим), бай Каравелов, както ви пиша с писмата с братя Марина (поп Луканов) и Иван (Драсов), с божия воля ще съсипем гнилата и страхлива държава, та да съзидаме друга, многотрайна по новото зидане. Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им.” /50, 35/ Този текст от писмото повече от ясно показва, че Апостолът е съвършено наясно – ще бъдат нужни години да се поработи сред народа съгласно неговата идея, за да се подготви революционната организация в Българско за успех на делото. Ето това е според мен будителска работа, основана върху далновидно историческо мислене.

Статията е писана през втората половина на 1870 г. Около края на същата и началото на 1871 г. Левски отново е в Букурещ, където се водят субективно честни, но безплодни нескончаеми препирни върху формите на борбата. За тези препирни няколко месеца по-късно (вече пак из Български) Левски ще напише в писмото си до Кършовски така: “Брате, тамошните ви работи, като ме смутиха и за мен друго нямаше какво защото аз там между всички Ви бях най-простият и с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да се върна в Българско и да си работим, както ни стига умът, че от Вас, комуто се харесва да върви с нас, той ще ни се обади и ние ще го приемем.” Като показва по този начин своята самостоятелност и нежелание да си губи ценното време в безплодни умувания, Апостолът продължава: “Приписвате ми, какво в очите си гредата не (виждам), пък косъма във Вашите очи виждам по-лесно… Не трябва таквоз бутане и заобикалки, но кажи това и това ти е грешката, та да се поправя, ако съм чист човек, както и аз не замълчавам Вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории. “За Отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все (за) едно да вървим, ако ще бъдем хора.” /50, 163-164/

Внимателният аналитичен прочит на почти всички писма  на Левски от Българско до Букурещ показва, че от там непрекъснато са правили опити да го съветват, наставляват и даже пряко да го ръководят. Категорично несъгласен с такова отношение към него, защото бил в непосредствен допир с народа, Левски отговаря по следния начин на войводата Панайот Хитов с писмо, датирано от 29. ІХ. 1871 г. “Казвате, че ако ние се забавим, боите се, че ще попаднем под друг, по-як господар. И тогава всичко щяло да бъде късно. На това ви отговаряме, че не трябва да бързаме. Защото от 8 месеца време сме се заловили да си работим по чисто български в Българско, (тъй като) всичко тяхно досега (е) било лъжи. Па и опитът ни показва, че бързата работа излиза ялова… Ние сто пъти по-много бързаме от вас, защото пътят ни из Българско (е) изпод баюнетите неприятелски… Но и (ние) сме твърдо убедени, че трябва поне толкова да се приготвим, колкото е нужно да се предвиди една добра сетнина за предприятието ни… И още… приказвали сме върху това и внимание не сте давали, че трябва всичките войводи да си бъдат в Българско, защото отвън носят вреда, а не полза.” /50, 99-100/

От цитираното писмо пределно ясно личат няколко важни нещ. И най-напред това, че своята истинска самостоятелна работа в Българско Левски започва към края на януари (преди осем месеца) 1871 г. Тогава е създаден и “Централния комитет в Българско”. Без разрешението (заповедта) на този вътрешен Централен комитет Левски не позволява да се предприемат каквито и да било действия както на българска територия, така и извън нея. Затова императивно продължава в писмото си до войводата Хитов, че “ако ще бъдете в работа с нас наедно, т. е. по заповедите на тукашния Централен комитет, то няма да правите вече никакви договори с (хора) от каквато и да е народност, докато не вземете препоръка от Централния комитет в Българско, който предварително ще Ви ограничи в думите.” /50, 100/

Какво основателно самочувствие си е изградил Апостолът, щом така авторитетно се отнася към прочутия войвода. Пред нашия взор вече не е образът на Левски от Белград. Васил Левски, байрактаринът с лъвския скок, се е превърнал в Апостолът Левски главно затова, защото е извършил огромна будителска работа сред народа и е усетил доверието и обичта към себе си. За него самите думи “народ”, “народен човек”, народна работа”, “народна воля” са свещени. “Ние насърчаваме – пише той в писмо до орханийци от 29. І. 1872 г. – всичките членове и съучастници в народната свята работа да бъдат верни и постоянни във всяко отношение към целта…чисто народният българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ…то за него няма страх, няма никакви извинения, а смъртта му е самата утеха и душеспасение.” /50, 42/

Чисто народният човек, казва Левски, се бори, доколкото може, за да избави своя си народ по-напред, а после може да помага и на други народи. Ако той не случи, той трябва да умре в народната работа. Световно забележителен е обаче фактът, че любовта на Апостола към собствения му български народ по никакъв начин не е насочена против други народи и народности. “Целта ни в Българско – пише той в писмо до Любен Каравелов от 25. VІІ. 1872 г. – е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка” /50, 49/ А в друго писмо директно и категорично заявява, че “Ние не гоним турския народ, ни(то) вярата му, а – царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами(те) тур(ци).

В Българско не ще има цар, а “народно управление” и “всекиму своето”. Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът. Свята и чиста република.” /50, 36/

Създавайки Централен комитет в Българско, Левски решително повдига самочувствието и разбужда самосъзнанието както на ръководните вътрешни деятели, така и на народа като цяло. Защото едно е главните ръководители на готвената революция да бъдат в емиграция, а съвсем друго нещо е народът да усеща и да разбира, че водачите му са тук, при него. Важна будителска роля е играло и обстоятелството, че хората от всички краища на Българско започнали да се чувстват като едно цяло, като единен народностен организъм. Това станало възможно благодарение на централизираната всенародна организация, създадена от Васил Левски. “Централният комитет – пише Апостолът в циркулярно писмо до местните комитети – свързва цяло Българско чрез няколко окръжни центъра… Вие, членовете на тоя окръжен център, ще нареждате способни работници да свързвате изкуствено (ловко) селата и по-малките градове на цялото окръжие с центъра.” /50, 108/

Без да възбужда никаква омраза към турския народ, Апостолът все пак има самочувствие на човек, който е син на един достоен народ. Затова по-скоро иронично, отколкото високомерно, той казва в статията си за вестник “Свобода”: “Срамно е ние да сравняваме силата си с такива гламавци, каквито са турците… Когато неприятелят ми е по-гламов от мене, той е в ръцете ми с всичкия си материал.

(Трябва) да се даде правото на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ние българите, отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата….На нашия прегракнал глас – никакъв отзив, отникъде помощ… И все тъй ли ще се оплакваме и ще се надяваме? Не, наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдния и на нашите мишци.” /50, 35-36/

 

ОТ ЦЕЛТА КЪМ СРЕДСТВАТА:

ПАРИ, ОРЪЖИЕ, ВОДАЧИ”

 

Целият исторически опит на народите в техните освободителни борби е показал, че когато един народ се разбужда за революция и национално освобождение, създаването на една здрава и ефективна организация е от решаващо значение. До тази идея Левски самостоятелно и гениално беше стигнал още в Белград през 1868 г. Организацията не е просто материален фактор, тя е и мощен духовен стимул за разпокъсания народ. Чрез организацията хората от народа усещат взаимно своята съпричастност към общото дело, дават си един на друг смелост и кураж, формират чувството си за съвместна отговорност.

Естествено, реалната подготовка на една революция изкарва на преден план преди всичко практически проблеми. Най-важни сред тях били снабдяването с оръжие и подготовката на водители. За купуване на оръжие обаче са нужни пари. “Насърчавам Ви – пише Левски до Данаил Попов на 5. ІІ. 1872 г. -, че работата ни засега в Българско е тая: да търсим средство да си купим от най-чистото (здраво) оръжие  пушки до четири - пет хиляди… А отде и как ще ги принесем? Но добър е господ, веднъж да се сдобием с пари. Като бъдем готови да купим нужните пушки, в същото време ще ни трябват хора, които познават що-годе военната тактика. Ще намерим войводи, но не учени, а юнаци за извън градовете, като за по планини, друмища, села и пр. А за в градовете трябват по-ученички, (които) що-годе да познават военната тактика и дисциплина.” /50, 62/

В много писма, разпратени до местните революционни комитети, Васил Левски непрекъснато и заклинателно повтаря: “Оръжие, оръжие и пак оръжие”. Но народът е беден, пари за оръжие трудно се намират и събират поне сред онази негова част, която с главите си е готова за революция. Апостолът, този несравняем безкористен идеалист, е принуден от великата си цел да пише така: “Парите са водител на всичко…Сега кажете ни отде по-скоро да намерим пари? Защото досега съм работил без пари и затова се едвам види работата ни. От днес ще ни е работата да търсим пари…та пари, пари!” /50, 64-68/

Но как различно, от земята до небето, звучат тези думи от устата на Левски в сравнение с алчните за пари хора. И все пак той е гениално прав даже в световен, в общочовешки мащаб. Дали е добре или зле, това е друг въпрос, но е безспорна истина, че парите движат световната история поне откъм нейната материално-практическа страна. Богатите народи, нации и държави са тези, на които се удава да осъществят собствените си интереси и цели.

В анализирания тук контекст ще се спра и на един исторически факт, ставал повод понякога за безумни твърдения относно личността на Апостола. Както местните революционни комитети, така и лично Васил Левски са искали (главно чрез писма) пари за оръжие от по-богатите българи. Не минавало и без заплахи в отделни случаи. Но по принцип писмата приличали на текста, който привеждам тук. Получателят е богат българин във Влашко.

“Централният революционен комитет счита за своя     длъжност да покани всеки българин, който и дето и да бъде той, да вземе участие в делото. Като има пред вид Вас и Вашите всекдневни пожертвования за милия си народ, (ЦК) има смелостта да Ви покани и да Ви помоли да му подадете братската си ръка, (за) да му помогнете, колкото сили Ви допускат, и нравствено, и материално…

Времето за помагане е сега, подир започване на общото въстание не ще имаме нужда от ничия помощ – вратата за родолюбците ще да се затвори. Останалите  и закъснелите не ще бъдат вече наши приятели, не ще да ги е раждала българка, не са хора.” /50, 96/

Парите стоят в основата и на единственото убийство, което Апостолът е принуден да извърши на един невинен човек. Сам той е описал това, което е станало в специално обяснително писмо до Любен Каравелов от 25. VІІІ. 1872 г. “Влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искали помощ за заточенците в Диарбекир. А това куче, (след) като не дал ни пара, напсувал ги и ги укорил, че били разваляли спокойствието му! – на шкембетата.Аз исках да го (убия) и (да взема) парите му, но както правих сметката си в къщи, на пазара не излезе така. Да видим каква (излезе). Ние (бяхме) скрити в къщата му. Фамилията му беше отишла на Троянския манастир, а той (бе останал) само с калфата си, 24-годишен момък. Според както изпитах, от дюкяна си дохождал всеки път един час и половина преди момчето, (но) то не беше така. Към 3 часа дохожда калфата му, отваря портата, която беше заключена отвън, и влиза…Ако бе дошъл той пръв, нямаше да стане никакъв шум, а то дойде първо момчето. Посреща го другарят ми. (Момчето) нададе вик: “Тичайте, хора!” Докато пристигна от мястото, дето бях на двора, то все вика и се бори с другаря ми. Пристигнах. Ръгнах го с камата на смърт, та дано народът да сбърка посоката на гласа му, (защото) улицата беше пълна с хора. Не умря изведнъж. Захвана да вика повече, което не можеше да се укрий повече. Ръгнах го още веднъж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били (нападателите). Жално за невинното момче. Но ако не беше така, бе оцапано на много страни. Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хорица.” /50, 71-72/

Както и да го мисли човек, революцията не е сватба, ни празнично народно веселие. И просто няма как революционерът да не попада в неспасяеми ситуации, когато му се налага със силата на абсолютна неизбежност да извърши дори убийство на невинен човек. Левски прекрасно е разбирал това, казал го е и в писмото си до Любен Каравелов. Трагична е както борбата, така е трагичен и пътят към свободата.

 

 

КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ БРЦК И ЦБРК

 

Трябва с вътрешна болка, но обективно да констатирам, че велокото дело на Апостола вътре в Българско не винаги е получбавало необходимото разбиране, подкрепа и даже достатъчно доверие от повечето членове на БРЦК в Букурещ. Този факт пределно ясно личи от неговиоте писма. Бидейки формално по-образовани, с по-добри официални и легални позиции във Влашко и сред емиграцията, някои членове на БРЦК се смятали в правото си както постоянно да проучват и съветват, така и да нареждат на Васил Левски относно целите, задачите, средствата, хората и сроковете за подготовка и извършване на революцията. Обикновено се преценява   , че тяхната главна беда е в това, че не са познавали достатъчно добре състоянието на нещата сред населението в Българско, смесвали са естественото желание на народа за свобода с реалната му готовност да се вдигне на практическа борба за нейното изволюване. Това е истина, но далеч – далеч не е цялата истина и, бих добавил, дори не е главната истина.

В “Наредба на работниците за освобождението на българския народ” Левски е написал така:

ПОДБУДА И ЦЕЛ

Подбуда. Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров.

Цел – с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска репубка (народно управление). На същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв откупили...в което днес владее правото на силата, да се подигне храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности. Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере.

За извърването на таквази революция са нужни: 1/ уреждане, 2/ пари, 3/ хора, 4/ оръжие и други бойни потреби.

За да се приготвят всичките тези и да се извърши самата революция, наредиха се хора, избрани по съгласието на по-голямата част от българския народ, (които) съставиха Централен български революционен комитет.

 

ЦЕНТРАЛЕН БЪЛГАРСКИ

РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ

Пребиваването на ЦБР комитет е в Българско, но именно в кой град е, няма да се знае – навсякъде и нийде.

БЦР комитет се състои от един председател и от един подпредседател, един писар и единпомощник, един касиер и още седем члена, между които е и един поп.

Председателят, писарят и техните помощници и касиеринът се избират от членовете на комитета, в нужда ще се променяват от същите и ще бъдат под надзора им.” /50, 202-203/

От Наредбата на Васил Левски е документално и безспорно ясно, че на практика Апостолът създава един самостоятелен Централен комитет в Българско. По разни причини обаче в българсктата историческа книжнина, особено що се отнася до учебниците и до популярната литература, не се разисква с необходимата задълбоченост конфликтът, който възниква между БРЦК в Букурещ начело с Любен Каравелов и ЦБРК в Българско начело с Левски. А писмата на Апостола неумолимо свидетелствуват за обективната историческа истина, че хората от Букурещкия комитет възразяват много рязко и остро срещу фактическото отделяне на Левски като самостоятелен предводител на революционните работи в Българско. В последена сметка може да се каже и така, че този конфликт, макар и по доста опосредован начин, довежда до предателството спрямо Левски и до провала на неговата революционна организация. Тук това е все още предварително допускане, което преадстои да бъде анализирано и аргументирано.

На 20. VІ. 1871 г. Левски пише две много важни писма до Букурещ, като и двете са предназначени да се четат от всички членове на БРЦК, понеже дават отговор на техни общи становища. Членовете на БРЦК начело с Любен Каравелов разбират или поне усещат, че работите в Българско се движат извън техния контрол, т. е. че Левски се чувствува и се държи като самостоятелен предводител и върши това, което той смята за добре. Този факт ги засяга, понеже те продължават да си мислят, че подготовката и едва ли не даже извършването на революцията може да се ръководи от тях, извън Българско. Тази проклета българска черта за водачество и лидерство, която разяжда народното единство и в сегашния ни ден, не е от вчера; имало я е и по време на Възраждането и на борбите за национално освобождение.

Що се отнася обаче до Апостола, дори да ни беше оставил като документ само писмото си до войводата Филип Тотю от 1. VІІ. 1871 г., пак щеше  да ни бъде безпределено ясно, че той се интересува единствено и абсолютно само от успеха на освободителното дело.

Приятелю и брате Филипереди Апостолът думите на знаменитото си писмо -, ние дейците сме си посветили живота на отечеството и да работим за толкова милиона народ... Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва, било, - добро или зло. Особено ние, които до смърт сме си решили и после освобождението ни да служим на отечеството.

Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Не е ли така? По мое мнение така е най-право и човешко. Аз не гледам на днешните ми страдания, оскъдности във всичко, нито всекидневното ми преследване от полицията от град на град, по селата и кърищата, па и от самите изроди български; нито пък казвам, че щом от началото на работите ни досега съм бил способен при такива страшни и мъчни времена, а сега защо да не съм на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово (да дойде)? Напротив, ако му сече  главата повече, трябва да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека (и) по-долна (служба). Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму...

Щял да дойде някой си по вишегласие да ми вземе онова, което съм заслужил – право или криво – да му е просто. Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Та(ка) е (и) нека съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.

Какво искам повече, като гледам отечеството си, че е свободно? Нали това ми е предначертанието днес за него? Не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко! На всеки български работник трябва да даваме такова предначертание. И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа... Защо всеки бърка, па не може (сам) да се съвземе. На драго сърце трябва да обичаме онзи, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел.” /50, 155-156/

Това е истинският образ на Апостола – може би по детински наивен във виждането си за предначертанието на революционера, но чист в помислите и делата си до кристалност. Не така стоят обаче нещата в Букурещ. Много дейци на БРЦК са колкото несъгласни, толкова и яростно недоволни от факта, че Левски е създал в Българско Централен български революционен комитет, който единствен е упълномощен от народа за ръководене на вътрешната революционна организация. И още през първата половина на 1871 г., когато Левски започва истинската си самостоятелна работа, към него се отправят тежки упреци. На тях Апостолът отговаря подробно и категорично в писмото си до Райчо в Букурещ от 20. VІ. 1871 г. “Приятелю – започва Левски -, питаш ме познавам ли те? Как не, и Вази, и г-н Панайота, Райнов, Живков, Кършовски, Д. Ценова, Каравелова и пр. и пр. Нали дойдох нарочно из Българско да Ви представя народното мнение на простия и учения ни народ в Българско, върху което цяла година мнения давахте? Нали сте вие горните? Помните ли всичките си думи, които аз ги имам и забелязани и срещу които съм противостоял? Като се поразгледате в миналото от началото на работата си и досега във Влашко, кой с кого се е турил на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар...Аз при тия комедии в година време донейде стоях да гледам и казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко, и станах, та си дойдох в Българско... Пък сега, дето ме викате – няма за какво да дойда. Според това, което гледам засега в писмото, вие нищо не знаете от работите ни в Българско до днес и (не знаете) какво работим, в което се заключава моето  и общото мнение в Българско. Но вие съидейниците слезте в Турну Магуреле при Дан. Хр. Попов, наш човек е. И разгледайте всичко, щото желаете да чуете от нас из Българско, и който обича, нека заповяда при нас и ние сме при него. Но всичко с внимание гледайте, като четете писмата ни, та да не гледаме на таквиз вече думи, като в това ви писмо – неврели и некипели, без да разгледате. Стига вече такива недоразумения, зависти и укори, че е срамота вече и от циганите...

Бележите ми в писмото си още: Как смея да правя програма и печат, с които да се разполагам в Българско, без да се споразумея с всичките членове в делото? Я кажете ми с две думи, че и ние сме готови да ви кажем отпосле из едно гърло с по-многото гласове из Българско – с кои членове в делото във Влашко, които днес се показвате, и колко ли сте души?...

Мисля и се надявам да вървите по народното ни вишегласие, което е назначено вече така:

БРЦК в България, който, докато не подпише – не вършим, разбрахте ли!” /55, 121-122/

Забележително, историческо писмо! С него Левски поне за година време напред си разчиства пътя за самостоятелна работа в Българско. “Левски – казва Бешков – вярваше в своето изповедание. И правеше комитети. За него работата беше толкова свято вътрешна, че я вмести под един български опушен таван, пред револвер и кама накръст. Неговият допир с реална и робска България бе толкова плътен и физически, че неминуемо следваше да се превърне в символ. Това е парадоксът на метаморфозите, които или овеществяват символиката, или превръщат опредметеното в символи...

Ботев с гения си хвана тъкмо това у Левски. Той безпогрешно усети, че целостта на България в съзнанието на Левски е всъщност собствената му цялост. И когато Дяконът увисна на бесилото, той изписа тъкмо това в най-хубавото си стихотворение: “И твой един син, Българийо!” Не единствен, а един. Това не е противопоставяне на единия срещу останалите, а обощена синовност; оназ – задължителната, като органично съответствие с единна и неделима в съзнанието България!...

Затова всички останали са герои и мъченици на изкуплението, а той – единственият Апостол. Не зная чия уста първа изрече тази дума, кой в божествено озарение с една дума каза всичко.” /66, 188-189/

Левски е коренно различен тип личност и революционер в нашето национално-освободително движение от всички останали. Той се ръководи от цялостен, стратегически замисъл, дело на собствената му глава. По тази причина неговата работа органично не търпи самоволни вмешателства отстрани, колкото и добронамерени да са те. Заедно с това на него му е пределно ясно, че водаческите амбиции на хората от Букурещ рано или късно пак ще припламнат. Това е конфликт, сблъсък между гледните точки, но и между личности,които в различен аспект стоят начело на национално-освободителното ни движение в началото на 70-те години на ХІХ-я век.

Лично аз възприемам изключително сериозно мащабите на този конфликт, замислям се върху всяка дума от писмата на Апостола. Той е човек с гениално промисляне на ситуацията, при това разсъдлив, уравновесен, сдържан, решителен. Но когато дейците от Букурещ си въобразяват, че могат те, няколко човека, да викат Левски от Българско, за да му налагат собствените си виждания и собствената си воля, той рязко и точно ги поставя на мястото им. Ако не беше постъпил така, той нямаше да бъде Левски. Ето писмото му до кръг дейци във Влашко:

Вижте и нашата песен по-долу, как пеем ние, пък как искате да пеете Вие, че накрай, както речат повечето игроводи, така ще играем.

Искате Вие там да се съберем и да видим по кой път, та да вървим всички наедно. И ние сме го казали, и хората, на които прилича да изберат работа, т. е. представителите ни из Българско, вече имаме ги от няколко градове и села готови. А нейде още ги избират...Като наредим на всяко място, както казвам по-горе, и сме вече готови, (то ще) се свикат всички представители, дето ще повикаме и Вази. И ако вие там сте истински патриоти, ще дойдете на нашето събрание в Българско. А къде ще бъде то? – (Това) никому няма да бъде известно до оня ден. И така: вие там, събрани 20 или 50 души, (а) ние да дойдем всички при вас от Българско! То и да искаме – не можем; и да можем – не е право така.... Намирате за добро с няколко души да се съберете тамкашни, дето викате и мене от Българско да гласоподавам. Чудя ви се на умовете и тъй са чудя, както сами се бележите за чудни пред всеки наш член на Централния ни комитет в Българско. Бележите в писмото си с една дума – “гламаво” захващане. А какво по-гламаво от това вие там да се съберете 20-50, нека и 500 души, пък от Българско, дето ще се пролива кръв, викате мен един, та да решаваме работи? Засега не давам глас, защото, както ви казах, приемаме и отговаряме по вишегласие.” /50, 123-124/

Гламаво захващане” – така хората от БРЦК в Букурещ наричат създадения от Левски Централен революц;ионен комитет в Българско, а така също изработването на Наредбата–закон и печата  на комитета. Трябват ли други думи за доказателство, за да се схване и разбере, че Букурещкият БРЦК е фатално и неспасяемо изостанал от мисленето, идеите и делата на Васил Левски? Апостолът е направил нов лъвски скок в собственото си саморазвитие като гениален народен водач, затова пък се е оказал в положението на самотник, разбиран само от обикновените български хора. Но все пак е оставен на мира за около година време, за да си върши работата. “Така както са вървели досега работите ни – разяснява той на Данаил Попов отношенията си с Букурещ -, все слепи не сме ли ги раждали! Във Влашко не са ли тези причините, гдето днес работят задружно, пък утре захващат да се нападат? Аз не съм съгласен с такова нещо. Съгласен съм (само) тогава, когато предварително сме разгледали, че висшегласието, като не одобри мнението ми, то тогава турям се да работя с всичките си сили с тях заедно. Но пак не подписвам, че аз съм го избрал така да бъде... Мене ме няма там, защото (аз) не подписвам, но и не развалям, като е (решение) на вишегласието. Длъжност ми е да работя и аз с него...

Поздравете ги още от мен, какво че ми е жал, загдето още не ни подават ръка в работата ни. Дали защото си работим чисто по български и не искаме вече  да се водим по никого извън Българско, както се е одобрило от вишегласието и пак по вишегласие, което ни се хареса отвън – приемаме го. Азисе, поздравете и Каравелова (и му кажете), ако съм жив, скоро ще го викнем да се провикне със “Свобода” с нас по нашето мнение в Българско.” /50, 126-127/

Оставен на спокойствие за известно време благодарение на острата му и твърда реакция спрямо намесата на работата му, през 1872 г. Апостолът постига нечувани успехи съгласно своя план в Българско. Но по зла ирония на съдбата българска, колкото повече нарастват добрите резултати, толкова повече растат и неразбориите. Левски е създал и продължава да разширява и укрепва една централизирана, тайна революционна организация, която не търпи неконтролируема намеса отвън в нея. И понеже опитите за такава наамеса от страна на БРЦК се възобновяват, той е принуден на 25. VІІ. 1872 г. да напише няколко много важни писма, първото от които е до Любен Каравелов.

                     Байо – рязко започва Апостолът -, да ти кажа едно като сто! Всичиките неразбории, зависти, укори, които произлизат повече от глупостта, са причина за разделянето на един народ на части и (тогава от него) не остава нищо. Това вие твърде добре познавате. Следователно у нас, за да не може да добие сила тая поразия, а да вземе силен вървеж работата ни, без да пропадне в неприятелски ръце нищичко, не трябва да давате подпора на глупци, а да ме поддържате, като кажете всекиму. “Ако вие с Левски не се разберете, за вас няма работа!” Това така трябва да направите, ако сте убедени в мене, и няма да (последва) нищо лошаво.” /50, 87/

Текстът на това кратко и остро писмо е изключително важен. Ако Любен Каравелов беше постъпил така, както настойчиво иска от него Апостолът, много неща биха могли занапред да се развият другояче. И то съдбовни, а не случайни неща. Защото става дума да бъде отстранен Димитър Общи, който по-късно е конкретната причина за всички нещастия. Той е човекът, който не може да се разбере с Левски. И не само не може да се разбере, но с глупашките си действия руши отвътре цялата революционна организация.

Понеже става дума за много важни факти, ще припомня следното. Димитър Общи напада турската хазна в Арабаконак на 22. ІХ. 1872 г. А една седмица по-рано, на 16. ІХ. 1872 г., Левски пише в писмото си до Данаил Попов в БРЦК: “Бай Димитър е заслужил с много неща (постъпки) за смърт,  така е, но му се прощава  досега поради простотията му ...Затова, ако вишегласието реши да продължавам работата си занапред, недей ми препоръчва работник като Д. Общи.” /50, 114/ По-нататък в писмото Левски припомня на Данаил Попов, че пълномощията и властта на БРЦК в Букурещ и на вътрешния Централен комитет в Българско са строго разграничени. Апостолът няма право да се разпорежда с хората и нещата извън Българско без Любен Каравелов, но точно по същия начин Каравелов и БРЦК не могат да предприемат каквото и да било действие вътре в страната без личното разпореждане на Левски. Недоволен и даже яростен от факта, че Левски не му гласува доверие и го държи настрана от контактите си с дейците на местните революционни комитети, Димитър Общи безочливо клеветял Апостола пред деятелите във Влашко и хората, които поддържат връзка с тях. На това основание различни хора почнали да му искат разяснения, затова той продължава писмото си до Данаил Попов така:

Каквото имате да ми казвате нещо ново или да Ви пишат за такива разправии отнейде, висчко трябва да мине през Каравелова, че той знае вече за по-нататък. И оттам трябва да ми се пише и пак там аз ще отговарям. Знай това занапред.... Защото, ако бай Димитър се оплачеше пред двайсет души и двайсетте души ми пишеха и ако аз всекиму разправях, тогава тежко ни и горко на булгура, който мелим.

Право да (си) кажа: Ако Вие мене не сте познали, който се търкалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани. Ако кажете, че нямате доверие в мене, то аз съм готов да докажа фактично (вашата неоснователност) не само за мен, но и за всекиго, който е влязъл макар два деня с мене в работа...

Ако ли пък кажете, че имате доверие, то аз Ви пък казвам, че донесените Ви думи са лъжа и дърти интриги... (На) Д. Общи е засега да му се каже: “Иди свърши еди-кое си”, па като (го) свърши, тогава да му се каже пък за друго (да свърши). Затова е Димитър, за друго не е! ... В Българско има работник, комуто съм дал пълномощно да работи и той на друга страна (Христо Иванов Книговезеца), каквото (съм дал) и на Д. (Общи). Той е с мене още от 62 г. в работа. Той най-добре може да каже за мене имам ли безумни работи, лъжи, интриги и привилегии, както казват бай С. и бай Анастас...” /50, 114-115/

 

Както се вижда, срещу личността и делото на Апостола са се плели доста яки интриги, в дъното на които неизменно стоят Димитър Общи и Анастас поп Хинов. Последният дори пише на Васил Левски едно оскърбително писмо и получава следният отговор: “Според писмото ти, както виждам, (Д. Общи) ти се оплаквал, дето не съм му бил уважавал работата и не съм му давал предница, а ми принасял пари, пък аз стоя по два-три месеца на едно място и ям готови пари! И казваш ми: “Няма яма!” Таквиз частни мръсотии, като говориш от себе си, който нямаш и право да питаш защо това (е) тъй, или онова инак освен местния к-т, на когото се е писало какво има да се прави. Инак ти частно не правиш друго освен интрига, която спира хода на народната работа.

Сега да прекъсна (да отговарям) на всичките твои бълвочи. Така казвам, защото са (нещо) беззаконно: не са по устава, когото аз почитам за най-свято и съм се заклел да го изпълнявам най-точно.

Когато всеки народен (деец) върви по волята народна и по устава, няма за какво да се пишат глупости, които докарват някого да пристъпи за смърт (да мине границата) и заслужи смъртно наказание/. Ето че ти не си народен: виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да стане по-голямо и да убие народа.” /50, 167-169/

Историческите факти свидетелствуват, че конфликтът между външния и вътрешния Централни комитети е бил дълбок и сложен както по идейната си същност, така и по личностните си измерения. За жалост, именно той в последна сметка е в дъното на бъдещото предателство.

 

 

ПРОРОЧЕСТВОТО НА АПОСТОЛА:

ПРОРОКУВАМ  ПРЕДАТЕЛСТВО – ПРЕДАТЕЛСТВО ИСТИНСКО И ПРЕДАТЕЛСТВО, БЕЗ ДА ЩЕ, ОТ СТРАХ

 

Наред с ежедневната си будителска, революционна и организаторска работа, през цялата есен на 1872 г. Левски зорко се оглежда за намирането на свой заместник, та да може да отиде при Любен Каравелов в Букурещ, където настойчиво го викат. Оттам му пращат даже нарочен човек, за да го извести да замине колкото се може по-бъро във Влашко. Намирането на подходящ и достоен заместник обаче се оказало страшно трудна работа. В този момент безусловно ясно проличало, че Левски е действително несравнима и гениална личност, която може със самочувствие да напише на Панайот Хитов. “Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме”. /5, 133/

Авторитетното ръководене на организацията, създадена от Васил Левски, далеч не било по силите на всекиго дори за кратко време. “Затова – съобщава той на Л. Каравелов на 16. ІХ. 1872 г. – още не съм поверил работата си другиму, защото, ако е в едно (годен), в друго го няма. Ако е решителен, то той ще бъде неразсъдителен, ако ли е разсъдителен, то страхът му го не пуска да прекрачи по-нататък...Водителите на тази работа трябва да са опознали до тънко хората, като кой е К-в, Петко, Стоян и пр., в какво са добри, в какво не, где стоят техните слабости, за да не им се дава да паднат в тях и се похабят, да се критикуват един друг, без да се увреждат в работата и пр. На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. Едно от тия (качества) да липсва на водача на тая свята работа, то той ще я улайневи, както и да е.

Длъжност ми е да (го) кажа, защото мога да умра. Внимавайте!” /5, 149-150/

Както вече припомних, Димитър Общи напада турската хазна в Арабаконак на 22. ІХ. 1872 г. Искам да отбележа, че турската полиция много бързо разкрива и залавя както непосредствените участници в обира на хазната, така и практически всички членове на местните революционни комитети в Орханийско и Етрополско, а така също и в Тетевенско. За около месец успява да се скрие Димитър Общи, след което също е арестуван. Мнозинството арестувани признават пред полицията всичко, което знаят. Те се оказват напълно изненадани от такъв провал.

Но най-голямото предателство е дело на Димитър Общи. Пред турските власти глупавият горделивец разкрива всичко и всички деятели, които познава. Затова тези, които са имали вземане – даване с него, съвсем основателно се уплашили. Апостолът обаче действува, проявявайки изключително хладнокръвие, решителност и разсъдливост. Точно така, както и трябва да се очаква от един апостол. В едно от последните си писма до Христо Иванов Книговезеца – Големия (първите дни на месец декември 1872 г.) той му казва: “Всичко, що си писал чрез Алилаа Салевли  (Ловеч), и писмото чрез дядо калугера, с когото се срещнах в Стара Загора, получих и разбрах. Вече сте разбрали вънкашното положение (настояването на ЦК за незабавна революция): Луди сме без друго (на всяка цена) да вървим на бой. (Това) мисля, че сте съобщили досега, дето вече знайте. Ако ли не сте, то ще съобщите навсякъде и ще прибавите също, че засега отложихме революцията за някой месец и друг... От днес ще ме познавате под името Ибриямаа Анадоллу.

Бъдете известени, че Д. Общи предава всичко, каквото знае. От София дойде нарочно човек да ми разправи за това. Който се познава с Д. Общи, да стои нащрек. В къщата си да не спи, а по приятели.”/50, 144/

От друга страна, Любен Каравелов продължава настоятелно да вика Левски в Букурещ. В отговор на тези настоявания още на 30 октомври 1872 г. Апостолът му пише, че “до 30-38 дена мога да дойда, (но) от 30 дена по-рано не мога да дойда, (и) то ако е такваз работата, щото всичко да оставя и да дойда... Много здраве от Вашите в Копривщица. Ходих (там). /50, 157-158/

Но преди да замине за Влашко, Левски е преценил за крайно необходимо да прибере архива на организацията, който се намирал в Ловешкия комитет, а така също и паричните средства, събрани за купуване на оръжие. В Ловеч нещата обаче никак не са били наред. Там царял както основателен страх от предателските разкрития на Димитър Общи, така и гузност на местните дейци пред Апостола, задето не са го послушали навремето какво им е казвал за Общи, ами дори са давали ухо на гнусните му клевети против Левски.

Още на 7. Х. 1872 г., т. е. две седмици след обира на турската хазна в Арабаконак, от Ловешкия комитет изпращат едно объркано и противоречиво писмо до Апостола. Мнозинството членове на комитета настоявали той “да не дохажда скоро” в града, понеже можело да стане опасно. Председателят на комитета обаче, поп Кръстьо Тодоров Недялков, бил на противополжното мнение. Той твърдял, че комитетските хора са се уплашили до такава степен, че “от кожите им цървули не ставали”. Затова Левски трябва да дойде в Ловеч, та да видят какво трябва да се върши. И Левски решил да отиде.

В този момент обаче лично верни нему хора му съобщили с писмо, че в Ловеч се върши предателство. В къщата, където бил скрит архивът на Левски, били подхвърлени няколко писма уж с подписа на Апостола – Ас. Дер. Кърджала. В тези писма се казвало: “Донесете ми тефтера на еди-коя си колиба, а всичко друго каквото има, да го изгорите.” И Левски се отказал от незабавното си тръгване за Ловеч, решил да изчака и да проучи по-изтънко сам каква е работата.

През времето на това изчакване, на 12. ХІІ. 1872 г., Апостолът е написал и изпратил в Ловеч своето историческо последно писмо до комитетските дейци. Признавам, че когато четях и многократно препрочитах последното писмо на Левски, в главата ми отнапред спонтанно, а после почти като условен рефлекс витаеше  датата 19. ІІ. 1873 г., черната дата на неговото обесване. На няколко пъти броях колко дни живот са му оставали на Апостола от момента, в който е седял надвесен над писмото в тежки и горчиви размишления. Мъка и спазми свиваха гърлото ми... Свиват го и в момента, когато изписвам тези редове.




Гласувай:
4
0



1. vmir - Изумителна сплав от характер, последователност, воля и разум!
21.02.2011 13:58
Поклон пред най-добрия измежду добрите!!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gerbsenior
Категория: Политика
Прочетен: 1567491
Постинги: 610
Коментари: 1666
Гласове: 3890
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031