Стефан Стамболов и Васил Радославов са хората, които с диктаторските си действия са най-активната причина за русофилския бунт на офицерите в Силистра и Русе. И те не пропускат случая да се разправят жестоко не само с тях, но и с опозицията в София. “Опозицията в София имаше ли някакво участие в заговора на северните гарнизони? – реторично пита Симеон Радев. Посветени ли бяха те поне в неговата тайна? Това не се знае…Правителството обаче бе убедено, че водителите на опозицията не само са причастни в революцията, но даже са вдъхновители. Особено силни бяха подозренията му по отношение Каравелова. Бившите сътрудници на Каравелова – всички освен Стамболова – не можеха да допуснат нито за миг, че той е можел да стои далече от решителните събития на тоя момент.” /64, 592-593/

Симеон Радев за кой ли път се стреми да оправдае и да оневини Стамболов. Прави го съзнателно и по принцип, но за случая има и особена причина името на диктатора да бъде държано чисто. Защото в това време, докато регентът Стамболов си почивал от тежкия ден, прекаран на телеграфната станция за новини от Русе, “случи се това ужасно и срамно нещо, което остави петно върху епопеята на тази велика епоха: побоят на Каравелова.” /64, 593-594/

Иван Стоянович разказва за нещата малко преди побоя така: “Заедно (с поручик Фичев) стигнахме в Джамията. Беше вече тъмно, по големия двор на затвора се мяркаха безшумно хора, прилични на призраци. Между другите познах Каравелова, изправен до една стена. На няколко крачки по-нататък крачеше Паница, възбуден, и псуваше. Той бе пиян; пиян бе и Фичев. Когато те се събраха да приказват насаме, мина ми през ума, че те готвят за тази нощ нещо страшно. Понеже моята власт не стигаше, за да преотвратя злото, аз се затекох при регентите. Те живееха на улица “Московска”. В една стая заварих тук Захария Стоянова и Д. Петкова, които чакаха, щото регентите да свършат вечерята. Аз им съобщих своите лоши предчувствия; Петков скочи веднага и каза, че Паница е наистина голям вагабонтин и може да извърши някоя непоправима пакост; Захари възрази, че нямало да бъде голямо чудо и че ако осъмнем с няколко предатели по-малко, от това България не може освен да спечели: той изказа това със свойствения му циничен хумор на пелтек. Петков и аз обаче решихме да обадим на регентите и да искаме тяхната намеса. Когато Стамболов ме изслуша видях, че е развълнуван. Той ми каза, че арестите станали мимо него, по настояването на Радославова и Николаева, и че до тях трябва да се отнеса, за да дадат нужните заповеди. Аз тръгнах да диря Радославова, но беше вече късно: скандалът бе станал.” /64, 595/

С камшик в ръка пияният поручик Фичев обикалял арестуваните и ги шибал един по един, но най-много Каравелов. А Стефан Стамболов, вместо лично и веднага да се намеси, праща Иван Стоянович да търси Радославов. Същото “въплътено зло” Радославов, от името на когото (и на регента Стамболов, естествено, който е главнокомандващ) военният министър полковник Николаев изпраща следната телеграма до майор Рачо Петров.

                      “Майору Петрову.

Вие се назначавате главнокомандующ на Възточния отдел с права на главнокомандующего. Щом стигнете в Русе, назначете полевой военен съд от трима офицери, за да осъдят всички мятежници и разстрелят в 24 часа. Вам ви се дава право да потвърдявате присъдите. На мнение съм унтерофицерите от пионерни полк да се разстрелят до един, а от войниците на 5 един.

                                  Полковник  Николаев.” /64, 597-598/

Ужасна телеграма! Създава се съд, но в заповедта за неговото създаване биват определени смъртните присъди, които той е длъжен да произнесе. Подполковник Филов бил на смъртно легло; на гърдите му зеела грозна рана. Оставили го без помощ, да си умре без присъда. Но майор Узунов внесли в съдебната зала на носилка, премъкната по улиците на града. Разстреляни били майор Олимпий Панов, майор Узунов, капитан Зеленогоров, поручик Кръстеняков, подпоручиците Кожухарски, Трамбешки, Данев и гражданите Тома Кърджиев и Александър Цветков.

Понеже заповедта на военния министър била изменена, смъртните присъди трябвало да се утвърждават от Регентството. Загрижен за репутацията на своя вдъхновител, Симеон Радев ни съобщава: “Цялата нощ, види се, Стамболов не бе можал да заспи, терзан от мисълта, че в тая минута смъртта витае над няколко злочести и заблудени синове на България, някои от които му бяха сподвижници в миналото и другари… Стамболов искаше да спаси поне Панова, най-милият му приятел от младини, и не успяваше… Докато тоя спор се водеше с горещо и развълнувано слово от страна на Стамболова, с известно раздразнение от страна на партизаните на строгостта: Радославов, Николаев и др., Муткуров режеше късове от хартия и правеше от тях гълъбчета. На няколко пъти само той със своя муден глас на флегматик пресече Стамболова и му каза лаконически: “Няма разстрелване, има оставка.” /64, 603/

С оставка заплашва Муткуров, страхотия някаква. Една оставка срещу главата на Олипий Панов! И после ще се носят легенди, на които Илия Бешков също се е поддал, за голямата лична мъка и драма на Стефан Стамболов, преживяна заради Олимпий Панов! Не вярвам в никакви дълбоки душевни терзания на диктатора; няма факти, които биха ги доказали. Той е неспасяем властолюбец, подчинил целия си стремителен живот на диктаторските си амбиции.

Разбира се, майор Олимпий Панов му е бил приятел, особено силно обичан от майка му. Но нима действително не е могъл да го спаси? Какво е налагало с такава светкавична бързина да се предопределят и заповядват смъртни присъди, да не би да се е разбушувала тотална гражданска война? Знаел е Стамболов, разбира се, че ако действува по законния ред, Русия и европейските сили са щели да предотвратят разстрелите. Руското правителство пробвало, намесил се и германският консул в Русчук, предупреждавайки Мантов, че може да последва окупация. На неговото предупреждение окръжният управител, разбеснелият се Димитър Мантов, самонадеяно рекъл: “Не се боим от никаква окупация. Нека заповядат русите, ако им отърва.”

Стефан Стамболов не спаси нито офицерите начело с Олимпий Панов от смърт, нито Петко Каравелов от зверски побой в Джамията. Каравелов обаче намира сили достойно да отговори на чуждите кореспонденти, когато го питали дали е вярно, че е бит, като им отговаря гордо и просто: “В моето отечество такива работи не стават.” А Симеон Радев бил с просълзени очи, когато документирал за историята разстрела на офицерите. "Един млад писател ми каза преди една година - споделя той -, че като чел тези страници, се  разплакал. Просълзен бях и аз, когато ги пишех. Това бяха противници на моите идеи и аз осъждах техните действия. Но хора, осияни от миналото си: Олимпий Панов, секретар на революционния комитет в Букурещ, офицер в Опълчението на Шипка, увенчан със слава на Сливница; Атанас Узунов, героичният защитник на Видин; Тома Кърджиев…Това е една от фаталностите в българската история: да гинат подобни хора, и аз, като пишех за трагичната им смърт, оплаквах и тях, и своя народ.” /64, 655/.