Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.04.2011 16:58 - СТЕФАН СТАМБОЛОВ: СВИДЕТЕЛСТВА и РАЗМИСЛИ за НЕГОВИЯ ЖИВОТ и НЕГОВАТА ДЕЙНОСТ - 15.
Автор: gerbsenior Категория: Политика   
Прочетен: 3170 Коментари: 0 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
18.04.2011
понеделник
              

В първите дни след своето падане диктаторът все още мисли, че думата му се чува от княза. Не бил наясно и със ситуацията в държавата, с колосалната омраза, която будела неговата личност. Затова си позволява да разсъждава отвисоко, взискателно, сякаш продължава да е съдникът, а не се е превърнал в ненавиждан от всички подсъдим.

                      “София, 22 май 1894 г.

                                     лично

                                  Господарю,

…От 18 того насам в столицата стават работи, които…минаха всякаква граница и възмутиха всекий честен гражданин. Това, което става само в няколко дни пред очите на столичните граждани, не е ставало в цяла България през всичките минали години, взети в съвкупност от освобождението на България. Имахме преврат за пълномощията през 1881 година, Съединение и война през 1885 г., детрониране на княза и привременното правителство през 1886 година, бунтове, военна (…), комплоти и убиване на министри и високи сановници през 1887 до 1894 г., - но никога през тези трудни времена тогавашните правителства не са допущали да върлуват бесни тълпи, състоящи из разни малолетни ученици, улични безделници, които да малтретират мирните граждани и да посягат на имота, на живота и честта им.

Защо се върши всичко това?”

Както ясно проличава, Стамболов е шокиран и разгневен. Той с очите си вижда и с ушите си чува беснотията на хората, но в неговото съзнание тия хора продължават да бъдат тълпата, срещу която само преди десетина дена беше наредил да се стреля. Тълпа и толкоз! Той е прав, разбира се, че след Освобождението от турско владичество такова чудо в България не е ставало. И пита: защо се върши всичко това? Пита, но все още не му минава през ума, че и власт като неговата България не беше изтърпявала. Затова продължава:

“В. Ц. В. мене ме боли сърцето, като гледам всичко това, защото за съзиждането на това здание, което сега така безсмислено се събаря, съм положил огромни трудове и усилия и съм понесъл неизброими жертви.” Колкото и абсурдно да прозвучи, но Стамболов не разбира нито в каква държава е живял до вчера, нито в каква държава живее днес. Ако Тодор Икономов беше доживял да чуе канските му писъци против насилието и беззаконията, сигурно щеше да се побърка за втори път. Като всеки диктатор Стамболов е пребивавал в свят, напълно различен от света на народа. Нещо повече – напълно противоположен на него. Смятал е този свой свят за неприкосновен и свещен, затова сега му се чини, че е настъпило второто пришествие.

“В участъците и комендантското управление – оплаква се на Фердинанд Стамболов – сега има арестувани хора, на които едничката вина е, че са членове на либералната партия, а из града се правят обиски и разкопавания пред очите на хилядна публика, за да се търсят динамитни фишеци и трупове на обезчестени девици неща будто – би извършени от Вашите довчерашни съветници или от партизаните им.

Защо се нанася тоя позор и безчестие на България? Кой друг ще извлече от тях полза, освен нашите вънкашни врагове? Какъв ще бъде краят на всичката тая трагикомедия? Ще ми се отговори, че за тия всички работи има отговорни лица, които един ден ще отговарят за делата си. Това го знам и аз добре, каква полза от тая отговорност, за нас българите, когато благодарение на грешките на вашето правителство земята ни стане руска провинция?

                      Господарю,

От деня на приемането на конституцията аз заявих, че ще търся благоприятен случай да се оттегля от властта и това на 14 того го направих. Защо са прочее тези насилия и гонения срещу мене и партизаните ми? Какво зло съм направил на вас или на Отечеството, че да се оставят свободни едни малолетни деца, поддържани от разни багабонти и русофили да тероризират мирните български граждани и да оскърбяват името на тогоз, който под вашето ръководство е работил цели 7 години за това отечество и вътрешната и вънкашната политика на когото Вие винаги сте одобрявали и поддържали. Ако това, което аз съм създал под Ваше ръководство не е добро и не се обича от болшинството на българи, какво не съм дал на България и господаря й?…

В.Ц. Височество, от последните случки реална полза са извлякли само русофилите и те наедно с учениците и студентите са днес господари на положението в София. Това е печално и не е далече деня, когато ще видиме неговите лоши резултати.

Господарю! Най-покорно моля да не помислите, че Ви пиша това писмо за да подкопавам Вашия нов кабинет. Не! Далеч от подобна мисъл. Това Ви го пиша, защото ви обещах да Ви пиша щом видя, че в страната става нещо важно и за България опасно и за да го знаете и Вие…Г-н Стоилов може да има според обкръжението много добри идеи и намерения за управлението на страната, но като живя досега един осамотен и саможив живот, не познава никак хората и в това направление трябва да го направлява и осветлява В. Ц. В., което толкова милее за България и за династията й.

                                              С. Стамболов” /57, л. 52-58/

Аз бях просълзен заедно със Симеон Радев, когато четях, препрочитах и размишлявах върху описания от него процес и разстрел на офицерите в Русе. Но сега, когато проследявам факт след факт пътя на Стефан Стамболов към ятагана, който дебне сгодния момент да го съсече насред София, в душата ми е хаос от чувства. От една страна ми се иска заедно с Тодор Икономов да кажа и да повтарям, че каквото и престъпление да е извършил един гражданин на демократична и правова държава, той може и трябва да бъде съден и наказан единствено от законен съд. Но същевременно съм наясно, че когато в продължение на години са натрупани зли, отмъстителни сили в човешките души, когато един узурпатор и тиранин безскрупулно е налагал безумната си воля за власт, него често го достига не справедливата, макар и сурова присъда, а ятаганът на отмъстителя.

Стефан Стамболов е управлявал първо като регент, а после като министър-председател цели осем години. Двамата с Кобурга са се опознали достатъчно добре. Толкова добре, та както го ласкае и хвали без мярка, титулувайки го Царско Височество и Господарю, Стамболов прави следната характеристика на Височеството, записана от неговия приятел и съпартизанин Добри Петков: “Утринта на 1-й януари 1895 г. посетих Стамболова, за да му заява, че ставам открит негов политически приятел (до този ден Д. Петков е действуващ офицер – З. Д.)…През време на тая среща той ми говори цели два часа против княза…

“По-голем циник, по-неморален, по-капризен, по-неразбран, по-надменен, по-жесток, по-отмъстителен, по-голям присмехулник и по-безхарактерен човек, не познавам от него. За чуждата чест, за достойнството на човека, безразлично какво обществено положение заема, не само не държи сметка, но изпитва сатанинско удоволствие, когато обиди, наскърби и унижи някого. Ама ще кажеш, ти си го намерил и ти си го довел. Тъй е. И ако има защо Господ да ме наказва, то ще е затова, че натрапих на българския народ такъв княз. Признавам греха си. Но откъде можех да зная, че е бил такова цвете.”

Стамболов всичкото време ми говори крайно възбудено и с неудържимо възмущение. Очите му гореха, речта му беше буйна. Това беше реч на силно огорчен, отчаян и напълно разочарован от народа… Това беше наранен лъв в клетка с решетка.” /70, 122-125/

Документалното изучаване на фактите не създава у мен нагласа да вярвам на Стамболовите думи. Не затова, че той не казва истини, а затова, защото истината при него е нещо прекалено релационно; тя е функция на отношението към собствената му личност. Докато Фердинанд го държи на власт и отстъпва пред неговата воля, той става за княз. Нещо повече – Стамболов, хигро, безскрупулно и нарочно ласкателно го титулува “Ваше Царско Височество”. Макар всички тогава да са помнели, че Стамболов е първият човек  в България, който публично се обяви против обръщението “височество” към Батенберг и нарече това погазване на конституцията.

Два месеца след падането на тиранина обръчът около него се затяга. По улиците – омраза, зли погледи и зли думи, кънтящи от застрашителен смисъл. Известно е, че Кобургът издал нарочна заповед личността на бившия министър-председател строго да се охранява. Изпълнението на тази заповед от софийското градоначалство е свързано с големи неприятности и за двете страни. Не се охранява лесно по онова време човек, станал фокус на многостранна и дива омраза. Пък и Стамболов продължава да се изживява като персона, за живота на която князът трябва да знае всичко в подробности. На 1 август 1894 г. той пише второ голямо писмо на Фердинанд, в което с негодувание се оплаква от положението, в което е поставен.

                                  “Господарю,

Чест имам да съобщя на В. Ц. Височество следующето: От 28 юлий насам къщата ми, по заповед на Соф. Градоначалник, се нахожда под арест. Трите й врати се пазят от портни часови и часа от 10 след пладне до разсъмване на никому не се позволява нито да влиза, нито да излиза от дома ми…

Господарю! Наложената върху жилището ми мярка не само е запретена от чл. 73, 74 и 75 от Конституцията и тя още се преследва и наказва от чл. 203 от Отом. наказ. закон. Да турят българските граждани под какъвто и да е продължителен арест имат право само съдебните власти… Това, което се прави от градоначалника М. Радославов срещу мене и домашните ми, е такъв нечут и невидян произвол, щото не намирам  думи, как да го класифицирам. Аз счетох за моя длъжност да го донеса до сведението на В. Ц. Височество, за да видите как се незаконно и дивашки преследва в центъра на столицата Вашия бивш пръв министър, на когото едничкото престъпление е било това, че цели 20 години е работил и се е трудил за благото на своето отечество и че според силите си той е принесъл една малка полза на България и княза й.” /57, л. 60-61/

Странни, много странни са както мисленето, така и паметта на диктаторите. Особено пък на тези от категорията на Стефан Стамболов, които се изжвяват като персонализирано битие на собственото си отечество. Да разстрелваш чрез присъда, която е издадена още в заповедта, чрез която се назначава съдийския състав! Да поставиш под домашен арест дядо Славейков заради цитираното от мене писмо, обвинявайки го в злоупотреба с държавни средства и редовно да осведомяваш вестниците как напредва следствието срещу него като вътрешен министър! Оплют, унижен и политически низвергнат, П. Р. Славейков получава апоплектичен удар. Да позволиш на пияни офицери да бият с камшик Петко Каравелов, а след това да го осъдиш на 5 години затвор като вдъхновител на атентата срещу тебе! Да натискаш съдебната власт за измъчване и доживотна присъда и да оковеш в пранги бившия министър-председател и Търновски метрополит Климент! Да разгониш в емиграция хора като Вазов.

И всичко това Стамболов го вкарва в графата на всеотдайната си работа и грижа за отечеството. Диктаторът, чието преследване изцяло съсипва здравето и живота от последните години на Тодор Икономов, докато накрая той се умопобърква, та този диктатор в писмото си се гордее, че имал само заслуги към България. Но би ли могъл той да напише за себе си думите, които е отронил изтерзаният Икономов? “В делата на управление се мъчих да бъда безпристрастен и всякому отдавах дължимото. С партии не работих и никоги не пожъртвувах, поне съзнателно, един най-малък общ интерес за хатъра на партии и приятели. Законът за мене беше един и никакви влияния отстрана не можеха да го изменят в неговото приложение. Произволите и насилията съм строго преследувал. Правата на гражданите съм почитал и пазил неприкосновено. На нечисти хора никоги не подадох ръка и до нечисти и скрити средства никоги не прибягнах. Никоги не замълчавах и не си затварях очите пред злото и никоги не съм поискал да си купя име, приятелство и поддържка с устъпки на страстите и честолюбието. Одобренията на хората всякоги подлагах на одобрението на съвестта.” /39, 588/

И какво е получавал Тодор Икономов за живота, описан с цитираните думи? Заради неговото несъгласие с партиите и мъчителите на отечеството, отговаря сам той, обвиниха ме в мними злоупотребления, изхвърлиха ме от служба и ме лишиха от поминък по най-недостоен начин. “Трябваше да продавам украшенията на жена си, за да проживея. Във времена на мирно, не военно положение моите права и моята свобода се тъпчеха от самото правителство по най-недостоен и безчеловечен начин и на мене, стария гражданин на отечството…си позволяваха да ми обявяват в очите, че аз съм лишен от всякакво право и че разбойническата полиция можела да прави с нас, каквото искала. Боже мой, правили ли са турците по-лошаво от това? Усеща ли българинът унижението, в което го хвърга правителството на партизанството и на пристрастията? Клеветите: предател на отечеството, русофил и не знам още що, се въртяха постоянно в устата на управляющите…Затова ли се е добивало българско правителство?” /39, 590-591/

Две имена, две личности, два мирогледа, две съдби. Съдби на българи с ярки индивидуални качества, завършили живота си нещастно и трагично. Разликата между тях е в отношението им към народа, властта, тиранията, демокрацията и правовата държава. И тази разлика е изначална и коренна. “Отечественото управление – завършва мемоарите си Тодор Икономов – се обърна за мене на нужда и мъка и вярата ми в хората и в правдата на земята оскудяха. Животът стана несносен и само надеждата на правосъдие божие поддържа в мене желанието за продължението на земния мой живот. Неправдите на едни българи към други ме отчайват не само за днешното на отечеството, но и за бъдещето…

Изглежда, че под бремето на изпитваните тягости и нравствени теглила един ден, без да дочакам тук правда, ще напусна, като всеки смъртен, тоя безнадежден живот и ще отида там, гдето има налице приятно правосъдие. Там и от идните поколения ще чакам аз приговор какво зло съм направил за отечеството си и защо ме е толкова наказало.” /39, 592/

Това е изповед на първостроител на българската държава, който единствен от всички говори непрекъснато за правова държава, за нравственост и закон. И който е доведен до пълна безнадеждност и отчаяние от диктаторското управление на Стефан Стамболов. Сблъскал се, когато пада от власт, със собствените си закони и методи на управление, Стамболов, но вече като потърпевш, също се ужасява. И дори тогава не разбира къде са корените на злото, а продължава да се оплаква и да се гневи на княза. Когато цялата власт беше в ръцете му, той държи в Народното събрание реч, в която защитава режима на цензурата със следните думи: “Господа представители, повечето от вас съзнават, че като съм турил цензурата, направил съм може би една заслуга, за която историята ще даде на мен прилично почитание.” /38, 178/






Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gerbsenior
Категория: Политика
Прочетен: 1567510
Постинги: 610
Коментари: 1666
Гласове: 3890
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031