ПОЕТЪТ-ВОЙВОДА ХРИСТО БОТЕВ:
“ПРЕДИ ВСИЧКО ТРЯБВА ДА СМЕ ЧОВЕЦИ, ПОСЛЕ ВЕЧЕ БЪЛГАРИ И ПАТРИОТИ...”
ДУХЪТ НА БОТЕВ – НЕБЕ НА БЪЛГАРИЯ!
През 1939 г. Илия Бешков е в Париж. Оттам той е написал няколко писма до свои близки в България, включително и знаменитото писмо до Константин Петканов. Но този период ще бъде запомнен преди всичко с неговото гениално есе за Христо Ботев. Текстът на есето е кратък и аз ще го възпроизведа изцяло. Донякъде и затова, защото то е почти неизвестно; кой ли днес чете “Словото на Бешков”?
“ БОТЕВ
И днес българският дух стои завързан в един възел, брулен от времето и стихите, глозган от покварата и скептицизма! И е неразвързан! Това е Ботев, който дойде да ни освободи, а направи от всички ни свои роби.
Любовта му, пълната му саможертва за народа и земята го направиха чуден, невероятен. По примера на Караджата и Левски, които пламенно възлюби и последва, той пожела да бъде между самодивите, орлите и милостивите вълци. Сега може би той е там!...
Той видя народа, земята си – видя майка си и либето си, но вече беше много късно да се спре при тях – той само ни ги посочи, отмина ги и “умря”. Защото времето му се беше изпълнило, а смъртта беше победена приживе.
Зощо го понесохме в душите и сърцата си? Защо пеем песните му и тръпки лазят по тялото ни? Какво получихме от слабите му ръце, та благодарността ни към него стана толкова огромна и ние толкова немощни за нея?
Нима смъртта е приятна и гробът – удобен за почивка!
Та не са ли по-приятни парковете на Париж и по-удобни хотелските легла? Кое от Ботевите желания е осъществено, за да се убедим в разума и ползата на делото му?
Тоя луд син всели в нас божествената си лудост и тялото му се сви като спаружена ябълка върху пръстта, която той целуна, а ние нито го потърсихме, нито го намерихме.
Неговият дух обаче се понесе с песен и тревога над страната ни и стана небе на България.
В нея пеят същите робини и жънат същите жетварки – песните им се предават по радиото, а потта им се стича на същата земя. Слънцето изпича хляба на нивите, жари наведените гърбове – тънка пара се издига и от тях, и от разораната пръст. Като дъждовния облак тоя син в най-чистия порив я напои с алената си кръв и върху нея ведно с вятъра прошумя неговият стих, затрептя като копие, забито в жива плът.
Стенанията, воплите, радостта и глъчката се носят като чучулигите и орлите на земята; като вълци бродят и вият, а хорската безнадеждност се търкаля като тръне от вятъра в полето. Земята е населена, земята е жива, земята пее и проклина...
Какво ти даде тоя син, от кого искаше той да те защити и кой му подшушна тоя подвиг – да умре, както всичките ти синове издъхват прави върху тебе? Сигурно е умрял от любов към теб и от гняв към тия, които не те обичат. Най-простата и велика любов!
Той опозна своя наарод чрез сърцето си; и него даде, за да го запази от безсърдечните. Той даде на земята ни своето име, а нас назова “свои братя невръстни” – да помним и знаем и като него да мрем за тая чудно хубава и вечна майка-земя.
Ех, майко, ти ни раждаш и пак ни прибираш! Какво ще правиш ти без песента, воплите и бунта на децата си? Ти би онемяла! Пощади децата си, които те обичат!
Ще догорят ли запалените от поета надежди и ще стихне ли огънят на пламналия дух, обхванал простите народни души? Та какво са робството или свободата пред тоя огън и тая любов, които нямат начало, нито край? Но без тях смъртта и пустотата ще се вселят в сърцата ни, ще ни сковат и изпепелят, а ние ще обеднеем, па макар и сред най-тлъсто благоденствие.
Ботев прие онемялата и заглъхнала земя от дедите ни, насели я и я ожени за вековете, изяви българския човек, даде му път за изминаване, определи съдбата му и мястото му в света и историята, с това го направи смислен за самия него и задължителен за другите народи.
Без Ботев няма България! “На тая робска земя” той стана небе, което я огрява и оплодява – самата нея и свободният дух на тия, които я работят.
Той не пожела да направи повече, защото наистина няма по-велико от това – да оплодиш народа си, да превърнеш въздишките му в стих, плача му – в песен и страданието му – в подвиг и саможертва!
И в най-облачните и бурни дни българската земя ще има слънце – Ботев!” /10, 40-42/
Надявам се, читателят е разбрал защо Емилиян Станев с професионално облекчение казвал: “Добре, че Бешков не стана писател; иначе не знам какво щяхме да правим и как да се мерим с него.” Не мисля, че ще бъде пресилено, ако кажа така: след Захари Стоянов няма друго българско перо, изпод което да са излезли такива размисли и думи за Ботев.
Христо Ботев е роден в Калофер на Рождество Христово, 25. ХІІ. 1847 г. Бил първото от седемте деца на даскал Ботьо Петков и съпругата му Иванка Стайкова (Христо, Анна, Петър, Стефан, Кирил, Тота и Боян/. Учил в Калоферското училище при баща си, проявявал се като умно и буйно момче. Много обичал да разказва на съучениците си “характеристики из целия Калофер: за чорбаджиите, за поповете, за бабичките, за игуменицата от женския манастир, за учителите, в това число и за баща си.” /74, 293/
Изучил науките, които се преподавали в Калоферското училище, на 17-годишна възраст той бил пратен в Одеса и постъпил в ІІІ клас на класическата гимназия. В началото – добре; дошъл умен, красив младеж, при това син на даскал Ботьо Петков. Ботев обаче си е Ботев от младини! Редът и условията в класическата гимназия съвсем не били подходящи за неговата натура. Около 1865 г. той пише в писмо до баща си: “Невъзможно е да се търпи и стои. Тукашните учители и наредби не са човешки, но зверски. Трябва да бъде човек от камък, та да може да ги изтърпи...” /77, 33/
Учителите и членовете на училищното настоятелство били на същото мнение, само че с обратен знак; те пък смятали за нетърпим ученика Христо Петков. И го изключили от гимназията. Нямал нито пари, нито паспорт. Взел (даден му бил) паспорта на доктор Брадел и тайно заминал от Одеса. Скоро се чуло, че той е станал учител в бесарабското село Задунайка.
Младият Христо Петков (така се наричал тогава) бил нетърпим и невъзможен ученик, но същевременно в Одеса той неимоверно израстнал като личност. Четял Тургенев, Херцен, Белински, Добролюбов, Чернишевски. Научил наизуст и разпалено декламирал много стихотворения от Пушкин и Лермонтов. “Възприел и се влюбил той – пише Захари Стоянов – в руската борба и литература, първо, като човек, а, второ, и като българин. Като човек той взел страната на руските честни патриоти по своята висока, поетическа и справедлива натура, която се възмутявала от всяко тиранство, било то турско, руско, немско и пр... А като българин и бъдещ войвода той срещнал и намерил в борбите на русите нещо свое, нещо еднакво и ближно с потребностите на своето отечество.” /77, 40/
Нещо повече. Налице са основания да се твърди, че благодарение на своята висока поетическа и човешка натура Христо Ботев се издигнал дори по-високо от руските писатели и патриоти. Той горещо подкрепил въстанието в Полша против руското царско господство, другарувал с младите поляци в Одеса. Отбелязвайки тези факти от поетическата, революционната и човешката биография на Ботев, Захари Стоянов прави едно собствено прозрение, което според мен е изключителен белег за гениалност. “Когато смелият полски народ – пише той – издигнал своите знамена във Варшава и другаде, то руските патриоти и свободолюбци не само че не подадоха ръка на поляците, но ги още и осъдиха косвено. Вижда се работата, че руският народ е бил зад девет планини далеч от културата и интелигентността на поляците. Водителите на свободното течение в Русия, увлечени съзнателно или безсъзнателно от идеите на Запад, искали и мислели да прескочат една епоха от съвременния политически институт. Те готвели за Русия социалдемократическо управление, републиканска форма с комунистически равноправности. Не сравнили, че Русия не е Франция, нито Германия, гдето пролетариатът имал вече своята история. Забравили и не взели предвид, че конституционната форма, която в Русия се е считала за Астраханска чума, била се одъвкала и остаряла вече на Запад.” /77, 44-45/
В Одеса Ботев написал поемата си “Хайдути”, в която изгрял поетическият му гений. Затова, когато постъпил като учител в Задунайка, той веече притежавал както висока за времето си култура, така и самочувствието на поет. И когато след около година и половина се върнал в Калофер, той демонстрирал самочувствието си пред даскал Ботьо Петков по следния начин:
“ – Не бой се, тате, ти гледаш и съдиш на работите по старата школа и понятие. На твоето време хората гълтали и зобали всяка глупост, която излазвала из устата на педанта учител и на още по-педантичния учебник. Тия идиотски времена се минаха, няма ги вече в Одеса и другаде, както това е било по твоето време. Аз не зная катехизиса, много аритметически правила и други сухи дати от историята и пр., но можа да се бори с всеки професор и учен.” /77, 56/
В Калофер през 1867 г. Ботев няколко месеца учителствувал, замествайки болния си баща. Но повечето време другарувал с младите хора, разказвал им разни истории от пребиваването си в Русия, разбунвал душите им против турците и чорбаджите. Последните въздъхнали с облекчение, когато се разбрало, че той заминава да стане студент в Московския университет. Щастлив се чувствал и даскал Ботьо Петков, без въобще да подозира какво бъдеще очаква великия му син. Но в този момент му било ясно – в Калофер за Христо живот няма, защото вече бил чул неговите думи:
“ – Ти ме прости най-напред, тате, че аз съм принуден да не мисля като тебе... Ти си човек умен и достатъчно развит, за да можеш да разбереш, че епохата, в която си живял ти, е била друга, а днешната е съвсем противното. Ти бе верен служител на тая епоха! Позволи и на мен да бъда верен на своята, да си изпълня дълга, да не правя престъпление. Всички ония, които са те съдили и натяквали за мене, са идиоти. Аз съм длъжен да изповядам пред тебе като пред достоен баща, че никога няма да преклоня глава, да стана верен поданик на султана и покорен роб на калоферските чорбаджии. Знай го това за положително, че синът на Ботя Петкова никога през живота си няма да унижи своето човеческо достойнство, никога няма да отстъпи пред своите свети убеждения, които ти сам си ценил и уважавал за всеки малко-много развит човек...” /77, 66/
Сложен, противоречив наниз от падения и възходи е животът на Христо Ботев след второто и последно напускане на Калофер. Мисля си, че той е почти огледален личностен образ на съдбата, която била отредена да имат целият български народ и българската нация. Едва ли някога е имало, има и ще има друг българин, който за изживените 28 години да бъде субект на толкова драматични падения и възходи.
На път уж за Москва поетът се озовава най-напред в Гюргево, при това с 35 (тридесет и пет) златни турски лири в джоба си. Румъния му била съвършено непозната. Поогледал се няколко дена, поразпитал този-онзи, докато една вечер кракът му стъпил в кръчмата на Дочо Царски. В тази кръчмица било седалището на хъшовете начело с баш-войводата Хаджи Димитър. Ботев послушал приказките и песните им, накрая събрал кураж и се представил:
“ – Ваш покорен Христо Петков, родом от Калофер, бивши ученик в Одеса, да ви се препоръчам – казал той. – Господине! Бъдете уверени, че през целия си живот едвам тая вечер аз усетих, че съм българин, че има защо да живея и да се гордея на тоя свят! Да ви е живо името, да живей славната ви дружина, да живеят народните хайдути! Оттук нататък аз съм ваш верен и неразделен другар, ако ме приемете, разбира се.” /77, 86/
Трогнат от възторженото интелигентно слово, Хаджията му подал десница и го поканил на общата трапеза. Ботев се провикнал към кръчмаря:
“ – Слушай, байо! Всичкият масраф, който е направен тая вечер от почтената дружина, да го минеш на моя сметка. Сега дай две-три оки вино да се почерпим и запознаем.”
И тупнал на масата две златни лири от приготвените за Москва. Тази вечер се оказала съдбовна за бъдещето на поета. Дотук, макар и да буйствувал навсякъде, където се намирал, Ботев живял морален и законен живот. А от този момент навлязъл в дебрите на хъшовското битие, в което безпределната обич към народа и отечеството някак дивно се съчетавала с непризнаването на никакъв закон и морал, които били в противоречие с главната хъшовска цел – освобождението на отечеството от турско робство. Хъшът е особена порода човек; той никак не е просто българин-емигрант в Румъния. Към хъшовското братство не принадалежат нито Любен Каравелов, нито Васил Левски, нито Данаил Попов, нито Димитър Ценович, нито Добри Войников и т. н. Самият Х. Ботев в брой първи на своя вестник “Дума на българските емигранти” пише така: “Думата “хъш” беше станала дума за укор, за презрение, за недоверие, и тези, що имаха злочестината да я носят, теглеха крайни нужди, като не намираха нийде място за работа, или ако и да намираха, то със сигуранца, че трудът им ще е изяден...” /77, 123/
Христо Ботев обаче безрезервно се сродява с хъшовете. Простил се завинаги с мисълта за Московския университет, той двадесетина дена в Гюргево е като манна небесна за гладните и жадни хъшове. Така че 35-те лири, събрани с мъка от даскал Ботьо Петков, бързо се стопили наполовина. Заминал за Букурещ заедно с Хаджи Димитър, той юнашката продължил по същия начин. И когато златните лири били на привършване, поетът се преместил в Браила, един почти български град в Румъния. Там се запознал с дядо Жельо войвода и станал негов писар, понеже войводата бил безкнижен. Запознал се и с Браилската интелигенция, но избягвал срещите с хората от нейните среди. “Чудели се и се маяли браилските интелигенти – пише Захари Стоянов – как е възможно и мислимо, щото човек като Ботйова, млад, красив, умен, деликат и учен, да отбягва подобните нему, а да ходи с голите и простите хайдути, на които никой светски човек не би си унизил достойнството да им подаде ръка публично?... Той бил най-честит, когато яде и пие, ходи и разговаря с тия хора.” /77, 91/
Следва да отбележа и обстоятелството, че тогава никой не подозирал какъв талант е Ботев. Щом парите свършили, а северният вятър задухал и Дунавът замръзнал, браилските хъшове се пръснали кой където може да изкарат зимата. Позавъртял се и обеднелият Ботев в печатницата на дядо Паничка, но не била тази работа за него. Тогава се присъединил към театралната трупа на учителя Добри Войников, изиграл няколко впечатляващи роли и си спечелил име сред емиграцията. Задал се обаче новият хъшовски сезон – пролетта и лятото на съдбовната за българските чети 1968 г. Хаджи Димитър и Караджата прехвърлили Дунава и потеглили към Балкана. В този момент дядо Жельо войвода и неговият писар – Христо Ботев, били в Одеса да търсят пушките на Николай Ташкович и да съставят голяма чета от 500 юнаци. Мисията им обаче пропаднала; те се върнали с празни ръце и с убит кураж. В този период Ботев написал гениалната си песен “На прощаване в 1868 година”.
Когато четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа била разбита, единият войвода – убит, а другият – обесен, последвала реакция на униние сред хъшовете. Останал безпаричен и гладен в Браила, Ботев наново се присъединил към трупата на Добри Войников и заминал с нея на гостуващо представление в Букурещ. Но не се върнал обратно, а от месец октомври 1868 г. до месец февруари 1869 г. изкарал най-гладната си и студена зима в една изоставена вятърна мелница близо до Букурещ. Живял там заедно с Христо Карловецът, който не издържал и полудял от стреса на постоянното гладуване и студуване. В тази мелница му гостувал известно време и дяконът Васил Левски, дошъл от Белград. Двамата си допаднали, но Левски все пак го посъветвал:
“ – Вие сте учени хора, постъпвайте така, щото да произвеждате почит на другите ни братя. Учете ги с перо и с думи какво значи свобода, отечество, човещина, честност, постоянство и любов един към другиго. А ти си се затворил във воденицата като изпаднал търговец. Вземи пример от Раковски. Ако Хаджията умре със сто и двадесет души, ние трябва да умреме с хиляди!...” /77, 114/
Както се вижда, Левски не одобрявал хъшовския живот на Х. Ботев. Поетът се вслушал в съветите на по-опитния си велик другар, запознал се с някои българи от читалището “Братска любов” и, разбира се, веднага им направил подобаващо за личността му впечатление. Скоро на входа на читалището се появило известие: “Идущата неделя ще се държи сказка от младия българин Христо Петков.” Пак през тези дни той пише писмо до Киро Тулешков в Браила: “Пиша ти, приятелю, че аз останах тука (Букурещ) с намерение да стана учител на българското училище; но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрехите, които имах, се съдраха и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край в Букурещ, в една вятърничава мелница, заедно с моя съотечественик Васил Дяконът. За препитанието не ни питай, защото едвам на два-три деня намираме хляб да си уталожим глада... Тия дни мисля да държа сказка в читалището “Братска любов”, но как ще да се явя, не зная! При всичкото това критическо положение аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово... Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три дене, а той все пее и все весел... Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с такива личности!!!” /77, 115/
Сказката в читалището минала блестящо; на нея, приседнал скромно, присъствувал и Дяконът. Предлагат на Ботев да стане библиотекар. И тази работа не е за него. Будните и по-заможни емигранти обаче не го оставят; на сказката те се убедили в неговите способности. Записват го в медицинското училище на разноски на правителството. Уж всичко се уредило и хората около него са доволни – особено даскал Ботьо Петков и Васил Левски. Но Ботев и ученик? Програми, изпити, дисциплина... не, това не било по вкуса на поета-войвода. Пък и май много време се задържал на едно и също място – цели седем месеца.
И през пролетта, месец май на 1869 г., той тръгнал за румънския град Александрия, където имало свободно място за учител в българското училище. Няма данни как е протекло неговото учителствуване там, но се знае със сигурност, че през следващото лято, на 1870 г., той се оказал на малко дунавско островче между Измаил и Тулча. Заедно със своя тайнствен приятел, малорусина и руски офицер Иван Иванович, Ботев ловял риба и мечтаел да го направят цар на циганите, като царството му се разположи тъкмо на този остров.
Есента, през септември, той постъпил на длъжността учител в Измаилското българско училище. “Направил си черни салонни дрехи – сякаш с почуда пише Захари Стоянов -, наконтил се... Запознал се с началници, съдници, аристократи и учени, между които може би той е бил най-развитият. Посетил много семейства, вземал участие в балове и други увеселителни събрания. Счесан, умит и наконтен, със своето класическо чело и къдрава глава,, със своите орлови очи и маниери, Ботйов бил идол между женския свят.” /77, 120/
Всичко можел Ботев, стига да го поиска. Но Измайлското еднообразие също започнало да му омръзва. Българската община обаче не му изплащала заплатата цели шест месеца подред, така че нямал пари да замине. И какво направил той? Като наближил празникът на Светите братя Кирил и Методий, Измаилските българи намислили да празнуват. И понеже за празнуването трябвали пари, те събрали помежду си 20-30 жълтици. Събирал ги, естествено, даскал Христо Петков. Преценявайки, че тези жълтици горе-долу съвпадат с шестмесечната му неизплатена заплата, даскалът замръкнал, но не осъмнал в град Измаил.
Оттам отишъл право в Браила. Добропорядъчният му живот през последната година и жълтиците в джоба подсетили Ботев, че може да захване истинска и честна работа, която да отговаря на неговия характер и способности. И ето че на 10 юни 1871 г., само месец после Измаилското бягство заедно с жълтиците, на бял свят се появил брой първи на политически вестник “Дума на българските емигранти”. Оттук нататък ние вече разполагаме със статиите му, в които са изразени най-съкровените Ботеви мисли. Бидейки сам издател и редактор на вестника, поетът пишел в него това, което му е в главата и в сърцето. Правейки анализ на дотогавашните освободителни борби, той заключава: “Несполуката ни не бе, че идеята за освобождението не е развита у народа, ...а в частните ненародни препятствия. Собствено идеята за освобождение не е никога угасвала у народа и ако неговата емиграция днес за днес поутихна, то тя не е умряла и не спи, а се е сложила да си почине и отдъхне от несполуки и изново, с нови сили да се залови за работа и приготви за удари.
Ний разкриваме уста и викаме пред грозния час всеки емигрантин, всяка благородна душа, всеки свестен българин; викаме ги да издумаме всичко, що се е набрало в гърди, в тези злочести четири години, да повдигнем въпроса за нравствено-политическата свобода и да се откликнем на страждущия народ, който зад расата и калимавката посяга върху чалмата на босфорския болван и гледа да ритне и едното, и другото.” /11, 49-50/
На пръв поглед прекрасни, силни думи! Но е пределно ясно, че през лятото на 1871 г. Христо Ботев няма реална представа нито за положението и настроенията сред народа в Българско; нито даже за делата на емигрантския център в Букурещ начело с Любен Каравелов. От януари 1871 г. Васил Левски си работи “чисто по български” сред народа и създава революционни комитети, а Ботев нищо не знае за това, понеже цели две години след страхотния глад и студ във вятърната воденица е прекарал в Александрия и в Измаил. От вестник “Дума...” излизат само пет броя, като последният даже не е правен от Ботев, който се разболял от тиф. Заслужава обаче да се отбележи неговата кратка бележка по повод отпечатването на българо-сръбския вестник “Югославия”, тъй като тя е важна за проблема, който аз анализирам.
“Идеята за югославянска конфедерация – пише той – е идея на западните панслависти, в противност на оная на руските... Няма славянин, южен или западен, няма свестен човек, който би можал да съчувствува на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяването на коя се поглъщат цели народности, отделени една от друга с история, литература, нрави и обичаи. С химическото сливане на подобни народности става композицията на робството, на яда (отровата), който прима почти цяло столетие болната Полша. Напротив, няма славянин, южен или западен, няма свестен човек, който да не съчувства на идеята за югославянска конфедерация, коя няма принципа на робството и сливането на разни народности; а, напротив, сигуранца е за свободно развитие на тия народи, които ще я съставят.” /77, 129-130/
Това, което за Ботевото време изглеждало като далечно бъдеще, за нас отдавна е вече история. Тази преминала и преживяна история от днешна гледна точка разби на пух и прах всичките идеи за южнославянска конфедерация. Но аз лично смятам, че главната роля в историческата драма на това разбиване съвсем не беше изиграна от южните славяни. На хората не им е дадено да предвиждат своето бъдеще дори приблизително в същата степен, в каквато им се иска. И все пак чрез своята позиция Христо Ботев се саморазкрива като мислител, който е на първо място човек, после славянин, а чак тогава българин.
Общочовешката му гледна точка намира израз в решителната и безапелационна критика, която той прави на руския панславянизъм. Не може поробването, в случая на Полша от Русия, да бъде оправдавано по никакъв начин, включително и с идеята за обединяването на източните и западните славяни. Борбата против всякаква форма на робството и тиранията, която е органично присъща на Ботевия мироглед, е борба с общочовешки смисъл, съдържание и значение.
Съвсем друга е работата тогава, когато южнославянските народи доброволно, съзнателно, равноправно и – най-важното – с активна собствена воля решат да се обединят в конфедерация. Турската империя е голяма и силна; същото важало и за западните държави като Австро-Унгария, Германия, Франция и Англия. И ако разпокъсаните южнославянски народности не искат да бъдат играчки в ръцете на великите сили, те би трябвало да се обединят в конфедерация. Повтарям отново – историята на двадесетия век разби тази конфедеративна идея. Но ще повторя и другото, не по-малко важно за мен положение – южнославянската конфедеративна идея беше разбита от могъщи външни сили; най-напред от Сталин и Съветския съюз, а непосредствено в края на века – от САЩ.
Горещата подкрепа, която Христо Ботев някога е оказал на идеята за южнославянска конференция, не засяга по никакъв начин българските му патриотически чувства. Защото той е категоричен – става дума за обединяване на равнопоставени народности, което само външно прилича на панславянизъм, защото се прави тъкмо в интерес на тези отделни народности. “Южнославянската конфедерация – пише той - трябва да се проповядва и основе на други, свободни начала, тъй щото ни една от народностите да не бъде онеправдана... нито българинът е сърбин, нито сърбинът – русец...” /77, 131/
Във вестник “Дума на българските емигранти” Ботев отпечатал стихотворенията си “Хайдути”, “На прощаване”,”До моето първо либе”, “Пристанала” и “Борба”, както и статиите “Наместо програма”, “Народът – вчера, днес и утре”, “Смешен плач”. Последната статия е саркастичен фейлетон в защита на Френската комуна и на комунистите. Иван Вазов разказвал, че по това време поетът-войвода бил такъв върл комунист и агитатор за Парижките събития, та самият Вазов повярвал, че Комуната ще спаси света. Това не станало, разбира се. Но било повод Христо Ботев наново да изяви своите планетарни чувства и мисли, да се покаже като борец за свободата и правата на хората от целия свят, като велик човек, славянин и българин. “Егоизъм, фанатизъм в патриотизма би било от негова страна – пише Захари Стоянов -, ако той мразеше само султан Абдул Азиса, а защищаваше Людовик Наполеона и Александър ІІ, че са по-свободолюбиви монарси. Тая позорна роля би била достояние на посредствените националисти...а не и на Ботйова поета.” /77, 135/
Както вече отбелязах, от вестник “Дума...” излизат само пет броя. Парите от Измаилското даскалуване на издателя-редактор свършили, а на всичкото отгоре той се разболял от тиф. И все пак изглеждало, че Христо Ботев се е издигнал твърде високо в очите на емиграцията, която е забелязала и признала неговите гениални способности. Изглеждало е, но животът не е нещо, което просто изглежда по някакъв начин; той трябва да се живее. Затова с изненада всички биографи на Ботев, като се почне от Захари Стоянов, констатират, че след този взривен период на поетико-журналистически възход, поетът-войвода изпаднал в един от най-мрачните, отчаяните, авантюристични, пропаднали периоди на своя живот.
“Ние се чудим – възкликва Захари Стоянов – как той е можал да изплува от тоя период, как не е станал пияница, комарджия, контрабандист; (как) не са го намерили удавен на Дунавския бряг или изпратен до живот във влашките тузли? Чудим се. Само неговият железен характер, неговата твърда воля и яка натура са му помогнали да го видим подир година-две пак редактор, пак поет, обществен деятел и завоевател най-после на Радецки.” /74, 373-374/
Захари Стоянов предполага, че едно писмо на Левски до Х. Ботев май е изиграло отключваща роля за впускането му в разбойничество. “Българският народ – писал му Левски – отдавна престана да е рая на султана. Той слуша мене, готов е всеки час да дигне революция, но где е оръжието му? Пари и пак пари. Който намери пари и въоръжи българския народ, той ще бъде най-големият български патриот. Ето защо ти недей спа, но намери злато във влашката и руската земя по който начин можеш...” /77, 140/
И така – за освобождението на българския народ, който вече слуша Левски, а не султана, трябват пари, за да се купи оръжие. Христо Ботев е изцяло завладян от каузата на освобождението далеч преди писмото на Апостола. Сега, в тоя момент обаче, тая кауза му се представила в съвършено нова светлина – като нещо напълно реално и осъществимо в близко време.
В Ботевото съзнание освободителната идея не признава никаква конкуренция; за нейното реализиране в битието й на свещена българска цел са допустими всякакви възможни средства. А повече от ясно е, че тези средства няма как да бъдат легални и законни. Пари действително се събират и по доброволен начин, но тяхното количество било капка в морето в сравнение със сумата, необходима за купуването на десетки хиляди пушки и револвери. Според проучванията на Захари Стоянов Христо Ботев разсъждавал така: “Да обера един богаташ, ще да положа известен риск, когато той, за да спечели своите пари, без всякакъв риск ползвал се е само от подлости, грабил е хората не за някаква си идея, за общо благо, но да даде на дъщерите си по-голяма зестра. Той е разплакал много вдовици и сирачета. Напротив, аз съм съвсем противното. Ако има 5 000 жълтици, ще му взема само половината, ще го увредя, щото наместо да си направи къща на три ката, ще се задоволи само с два, от което българският народ няма да изгуби нищо.. С тия пари аз ще да направя чудеса. Ще купя пушки, които ще да изгърмят за българската свобода, за щастието, за роба. Ще дам тия пушки на хора, които ще да отидат да умрат за доброто на другите...” /77, 140/
Пред поета-революционер Христо Ботев се изправил с цялата си проклетия вечният общочовешки въпрос за целта и средствата. За добро или за зло на човека и човечеството, този въпрос никога няма да бъде разрешен окончателно и завинаги. Римо-католическата църква гореше великите свободни умове на кладата, за да постигне свещената си богоугодна (според нея) цел. Комунизмът на Сталин унищожи милиони хора, уж да даде щастие на останалите живи. Хитлер запали пожара на Втората световна война, за да осигури “жизнено пространство” на германската арийска раса. Терористите взривяват небостъргачи и убиват хиляди невинни люде, за да отвърнат на американската експанзия. Самите американски президенти пък обявяват война, за да въдворяват мир и да изнасят демокрация. Българските квазидемократи разпродадоха и разкрадоха богатството на българската нация, за да направят структурна икономическа реформа и да утвърдят демокрацията...
Обсебен духом и тялом от идеята и целта за освобождението на народа и отечеството си от турското владичество, не е бил Христо Ботев човекът, който придава на средствата особено голямо значение от нравствена и законова гледна точка. Така довчерашният редактор, издател, публицист и гениален поет отново се връща в битието на хъш, който не признава частнособственическия морал и право. Своя план и своите цели той съобщил само на най-изпечените и смели хъшове. Величко Попов, който присъствувал на едно от събиранията на Ботевата група, която не била само от българи, ги чул да си поставят следните цели: “да се съставело едно социалистическо общество от българи-емигранти, което да имало своя печатница, свой орган, библиотека, програма, устави и пр., да влезело в съобщения с другите социалисти и конспиратори по Европа, в програмата на които можело да влезе и освобождението на България. Флореско (румънски социалист и нихилист) предложил и настоявал да се приеме, че за тая висока и благородна цел (освобождението на България) да се употребят простени и непростени средства, да не се обръщало внимание на подлите буржоазни морали, да се гледа на тяхната плячка, наречена собственост, като на кражба, ограбена и отнета хайдушки от сиромасите. Ботйов се съгласил и одобрил това мнение, а после се впуснал да идеализира доколко полезно ще бъде това общество.” /77, 141/
Поетът Христо Ботев не бил съвсем чужд на хъшовските навици още от 1869 г., когато живеел в запустялата воденица край Букурещ. Но след спирането на вестник “Дума....”, през 1871-1872 г., по думите на Захари Стоянов, “Той излиза вече съвсем от пътя, става нетърпим в очите на всички хора освен на хъшовете, на Флореско и други като него. В 1869 г. той беше отчаян скиталец, но пасивен. В 1871-1872 г. той става вече активен, пищят от него двата крайдунавски града Браила и Галац.” /77, 142/ Заедно със своите верни хъшове и двама румънци Ботев извършва няколко разбойнически опита за обир, но до големите пари така и не успява да се домогне, макар да прави поход чак до Молдова. “Макар правителството – пише Захари Стоянов – и да не знаело с какво се занимава Ботйов, но българите в Браила и Галац били в течение на работата . Ботйов станал за тях страшилище. Всеки, който се срещал и говорел с него, озъртал се на четири страни - да го не види някой. Името му се произнасяло с предпазливост. В душата си обаче всички питаели към него уважение и респект. Где сядал и падал, все за комунизъм говорел.” /77, 152
Тъкмо за тези приказки, а не за обирите, той бил арестуван по настояване на руския консул, който следял руските нихилисти заедно с хората, свързани с тях. Първо във Фокшанския затвор, а после в Галац и Браила поетът изкарал общо три месеца. Спасил го пак приятелят му Васил Левски. Той настоял пред Любен Каравелов и Димитър Ценович да му помогнат. Макар и след тежки колебания, двамата уважавани в Букурещ люде дали поръчителство за Ботев в съдилището, в резултат на което той бил освободен.
Така през месец януари 1873 г., после година и половина отчаяно хъшовство в Галац и Браила, поетът-войвода пристигнал завинаги в Букурещ. Заради компрометираната му репутация Любен Каравелов първоначално отказал не само да го приеме, но дори очите му да види. Приятелят му Киро Тулешков наел на свое име една стаичка, като оставил Ботев сам да живее в нея при стария арменец дядо Киркор. Тук той се забъркал в последното си баш хъшовско начинание. Последно-последно, но това начинание само по една чиста случайност не му струвало осем години влашки затвор. Почнали да секат фалшиви пари – рубли, турски лири, бешлици и пр. За късмет, когато полицията дошла да арестува фалшификаторите, Ботев бил на портата на къщата, но не влязъл, а светкавично отпрашил към печатницата на Любен Каравелов. Така се спасил.
От този момент нататък Христо Ботев пак влизал в много разпри, но те били от чисто политически, а не от криминален характер. Първо той се покаял пред Каравелов и последният го взел да работи за вестник “Независимост”. Възлага му и други задачи, главно преводи на книги от руски език. В тая връзка се случила една история, която си е чисто Ботевска. Поетът трябвало да преведе учебник по аритметика, поръчан от издателството на Христо Данов в Пловдив. Свършил той работата навреме и добре, но накрая му дошло на ум да състави сам няколко задачи за домашно решаване от учениците. И първата от тях била със следния текст:
“Султанът има 800 жени, които всяка година се увеличават с по 75. Колко е достигнал харемът на негово величество в разстояние на 10 години?”
Понеже никой не цензурирал учебниците по математика, книжката била отпечатана в Каравеловата печатница заедно с още няколко такива любопитни задачки. Каравелов не я и погледнал, издателят Христо Данов – също. Но един пловдивски учител загубил ума и дума, когато прочел Ботевите аритметически творения. Книжарите набързо изпокъсали страниците със задачите, а Данов написал горчиво писмо на Каравелов, като му обяснил, че даже най-заклетият враг на българските училища не би запалил такава свещ за тяхното погиване. Ботев обаче така охотно се засмял, доволен от собствената си приумица, та заразил и Каравелов със смеха си. Разминало му се, естествено.
На 1 май 1873 г. Христо Ботев издал първия брой на своя хумористичен вестник “Будилник”. И още в програмната статия на вестника, озаглавена “O tempora! O mores!”, той подбира всичко живо наред, с изключение на Каравелов и неговия вестник “Независимост”. От “Будилник” са отпечатани само три броя, но в тях намират място недовършеният и прекрасен сатиричен разказ “Това ви чака”, а също така стихотворенията “Патриот” и “Гергьовден”. За повече броеве пари не се намерили; Ботев продължил да сътрудничи на Каравеловия “Независимост”, където публикувал безсмъртната поема “Хаджи Димитър” и стихотворенията “В механата”, “Моята молитва”, “Зададе се облак тъмен”. За да се прехранва обаче, все пак склонил пред увещанията на братовчеда си доктор Чобанов и постъпил учител на българската колония в Букурещ.
Следващата, 1874 г., е съдбовна за преориентацията на Л. Каравелов, а това засяга и съдбата на Христо Ботев. Уморен и разочарован дълбоко в перспективите на делото, на което безрезервно отдал последните пет години от живота си, на 12. Х. 1874 г. Любен Каравелов прекратил участието си в революционната борба. За продължаване живота на вестника той поканил Христо Ботев два-три месеца по-рано. Обмисляйки отправената му покана, поетът написал в писмото си до Иван Драсов:
“Побратиме Драсов!
… Питаш ме решил ли съм се да взема изданието на вестник “Независимост”, или се боя. Аз се, байновата, боя, защото е неприятно нещо да спи човек по водениците и да мисли, че това прави за отечеството си…Самоволната сиромашия уби и таланта ми, и живота ми, и родителите ми. А каква полза аз принесох на отечеството си? Никаква. Наистина, най-голямат добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които да разбират, че тая добродетел естествено е основана на друга – на любовта към ближния? У нас е така: останеш без парче хляб, то ти си слуга, а станеш ли слуга, то ти си роб и тебе се не дава да работиш нищо човеческо, нищо самостоятелно. Ти трябва даже нищо да не знаеш. Това съм аз изпитвал и затова се боя да оставя училището и да взема вестника. Но между думите боя се и не ща има голяма разлика, затова пиши ми и посъветвай ме какво да правя. При мене са и двамата ми братя, за които няма кой други да се погрижи освен мене.” /77, 170-171/
Както се вижда, появила се е съвършено нова струна в Ботевата умствена и душевна настройка. Той е вече 26-годишен, живее с по-малките си братя, работи като учител. А редактирането на един емигрантски вестник, дори на най-добрия, какъвто е бил тогава Каравеловия “Независимост”, е занятие рисковано. Поетът е разбрал, че хъшовският живот ден за ден е погубил най-ценните за него неща – живота на родителите му, дори неговият собствен живот и талант. По тази причина той размишлява, търси съвети от приятелите си. Естествено, Ботевското начало побеждава и в тази ситуация. Но трябва все пак да отбележа, чо той е положил сериозни усилия за поставянето на стабилно начало при новото си редакторство. Това се постигнало главно с факта, че Любен Каравелов му отстъпил печатницата за безплатно отпечатване на вестника.
И така – на 8 декември 1874 г. е отпечатан първият брой на вестник “Знаме”. Програмната статия на вестника най-напред подчертава значението на свободния революционен печат. “Нашият нещастен български народ – пише Х. Ботев – няма камара, няма трибуна, отдето да изкаже своята воля, своите нужди и своите теглила. Единственото негово средство в това отношение се явява неговата журналистика.” /11, 100/
Отговаря ли обаче тогавашната българска журналистика на народните тежнения? Редакторът на “Знаме” веднага подлага на остра критика най-напред цариградските вестници, в които се прокарва главно идеята за нуждата от наука, образование и културно развитие на народа. Вярно е, че съгласява се Ботев, че това са много важни фактори за всеки прогрес. Но за да могат тези фактори да действуват реално, преди всичко е необходимо такова едно условие, което човечеството нарича свобода. “Вратата на нашия обществен живот зеят и въпросите, които е изработило човечеството в продължението на цели векове и които нашият народ е проспал под петите на азиатските варвари, влазят в нашата обществена къща заедно с вятъра и заедно с него излазят, без да оставят каква-годе диря в нашето безвиходно робско положение.” /11, 101-102/
Ботевото “Знаме” тръгва ентусиазирано, уверено и настъпателно. За разлика от по-раншните си опити в редакторството /”Дума…” и “Будилник”/ поетът този път е общо взето сдържан и дори самокритичен поне в частните си мнения. “Брате Драсов! – пише той. Учителството съм оставил още от ноември и на мое място е брат ми Стефан; това е добро, от една страна, защото сме тука три гърла, които трябва да ядат. Брат ми дойде с намерение да замине за Прага и си свърши науките, но принуди се да остане учител! Аз криво-ляво следвам вестника и както виждам, приема се добре от нашата емиграция. Не зная само аз отговарям ли на нейните надежди.” /77, 180/ Тези последни думи са от ново по ново нещо за Ботев. Зрелостта очевидно е настъпила; мисленето му продължава да си бъде обагрено с емоции и страсти, но в него са налице и строго рационални самопреценки.
Три месеца и кусур вестникът се печати редовно и се разпространява в достатъчен тираж, за да се издържа при безплатното му отпечатване. След 16 март 1875 г. обаче настъпва скарването между Ботев и Каравелов. Няма други документални сведения за точните причини на това скарване, освен писмата на Ботев. Затова ще приведа извадки от тези безценни във всяко отношение писма.
“Брате Драсов!
…На лятното събрание, на което беше и ти, помниш ли, че аз предложих да се викат някои и други от тукашните младежи, но Каравелов въстана против това, защото те му били потребни, за да състави с тях своето “Дружество за разпространение полезни знания” и да ги убеди, че на българския народ не трябва вече свобода, защото неговият предводител е вече богат човек? Тъй си е играл г. Каравелова всякога с доверието, с любовта и надеждите на милиони хора!…
Струната между мене и Каравелова се скъса вече окончателно. Затова защото аз го имах като брат по дела и по помишления, той и хората му щяха да ме изпроводят тия дни във влашките рудници за сол, но не успяха. Сега той се грижи да убие Знамето и да ме дискредитира пред ония, които го още не познават, но не зная дали ще успее… Драсов! Аз съм обиден зле от Каравелова и аз няма да му простя нито една от неговите политически подлости. Аз събирам сила и материал и вярвам, че брошурата ми или политическата рубрика на “Знаме” ще да направи епоха в живота на емиграцията ни. Това не е лична омраза или жажда за отмъщение. Ако и отмъщението да е такава също добродетел, както и благодарността, но аз ще да постъпя съвсем другояче, защото между мене и него има въпроси, които не са вече частни, а общи…
Букур. 16 март 1875 г.”
“Брате Драсов!
