Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.09.2012 04:44 - Проблемът за Македония...
Автор: gerbsenior Категория: Политика   
Прочетен: 2201 Коментари: 3 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
01.09.2012

На 1 юли 1878 г. е подписан Берлинският договор и земите, върху които живее компактно българско население, са разделени на три части: Княжество България, Източна Румелия и останалата си под турско владичество Македония заедно с част от Тракия. Това бил страшен, на за мислещите българи не толкова изненадващ удар върху лелеяното ни национално единство. Тодор Икономов бил в числото на първите българи, които навреме усетили настроенията сред европейските велики сили, главно на Англия, и се опитали да реагират гъвкаво и адекватно на задаващата се угроза. Затова той в основни линии подкрепил идеята на Методи Кусевич, тогава архимандрит и протосингел при Пловдивската митрополия, който предложил веднага след Санстефанския мирен договор да се изпрати българска делегация до европейските сили, която “да действа за запазването на народното единство в границите, току-що очертани в Сан Стефано и две години по-рано определени от Цариградската конференция.” /63, 37/

Било свикано специално съвещание в село Макрьой, намиращо се на турска територия, на което заедно със светските лица присъствувал Екзархът и владиците. На него Методий обяснил, че “българите трябва да покажат на Европа, че те не са едно тъмно племе, което служи на Русия под предлог за воини и завоевания, нито една безформена маса, която може да се дели и разкъсва безогледно, а един народ с история, със съзнание, придобито чрез просвещението си, и с твърдо единсто, постигнато вече от църковното му възраждане.” /63, 38/

До общо съгласие и решение обаче не могло да се стигне и така била осуетена една изключително далновидна идея. А когато все пак Методий и Кузман Шапкарев решили да събират подписи от всички български земи, които да се отнесат в Берлин, то събраните подписи от Македония попаднали в руското посолство, а на Методий русите попречили да замине за Цариград. В резултат се получило нещо стратегически много неблагоприятно за Санстефанска България. “От всички балкански народи – констатира Симеон Радев – се явиха в Берлин депутации. Успяха да пристигнат дори пратеници от Армения. Само гласът на българския народ не се чу. Европейската дипломация извърши своето високо дело, без да подозира даже какъв болезнен отзвук ще намерят нейните решения в душата на тоя народ: за нея той бе нещо тъмно и в същото време отвлечено и тя оперираше над него с пълно хладнокръвие.” /63, 39/

Българското недоволство от клаузите на Берлинския договор е най-силно, естествено, в Македония и в тракийските земи, останали в пределите на Турската империя. Голямо развижване на духовете настанало и в Пловдив, където се били събрали д-р Чомаков, П. Р. Славейков, Драган Цанков, Методий Кусевич и Тодор Икономов. Те влезли в политическо противоборство с “умерените”, към които се числяли Екзарх Йосиф, пловдивския митрополит Панарет, Иван Е. Гешов, Григор Начович, Димитър Греков. Главният въпрос, по който спорели, бил следният: трябва ли българите от Княжеството да пристъпят към изработването на Конституцията? Защото на всички било ясно – пристъпването към този решаващ държавнически акт ще означава, че разделянето на Санстефанска България от Берлинския договор на три части официално се признава.

Макар да не било постигнато единомислие по главния въпрос, все пак бил изработен един мемоар, който Тодор Икономов и Димитър Греков от двете “партии” занесли в Цариград и запознали с него посланиците на европейските велики сили. Резултат обаче не бил постигнат; пропуснат бил моментът, в който същото нещо се предлагало от Методий Кусевич и Тодор Икономов.

 

          5.2. Учредителното събрание

 

На 10 февруари 1879 г., в 10 часа сутринта, в Търново се откриват заседанията на Учредителното събрание. Няколко дни преди това обаче народните представители бурно разискват помежду си и заедно с граждани в неофициални събрания , дали въобще да вземат участие в работата на Учредителното събрание. Причината е, разбира се, същата, по която се дискутирало и в Пловдив. До общо мнение пак не се стигнало, поради което споровете се пренесли в Учредителното събрание. Поради това, че бил много млад, Стефан Стамболов не е народен представител в Учредителното събрание. Но в полемиките на така наречения Якобински клуб, църквата “Св. Никола”, бил сред най-влиятелните и дейни участници. За разприте в якобинската атмосфера на църквата Димитър Маринов казва следното: "“от една покана анонимна, която канеше всички народни представители на заседания в училището “Св. Никола” в двора на едноименната църква, на 8 февруари 1879 г. стана първото заседание.” След обяд блестяща реч произнесъл Стефан Стамболов. “Разсякоха това наше мило, драго, цяло Отечество на пет части! …Разсякоха нас, млад, енергичен, пълен с жизненост народ, който в течение само на десетина години можа, има крепката воля и себеотрицание да даде на своята независимост петдесет хиляди жертви-мъченици…Где са господа представители, где са нашите мили градове: Ниш, Пирот, Враня и Лясковец? – Дадени на сърбите. Где са Тулча и Добруджа? – Дадени на Румъния. Где е Одрин, Солун, Дебър, Битоля, Охрид, Скопие, Прилеп, Велес, Щип и други страни на нашето отечство? Где?  Где е Пловдив, Батак, Панагюрище, Сливен, Казанлък, Стара загора и Карлово – елмазите на нашето отечство? …Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Санстефанския договор!” /51, 42-43/.............

На Берлинския конгрес са постигнати международни договорености между великите европейски сили, които са изиграли според мен най-съдбовната роля в историята на Третата българска държава. Но има ли смисъл ние днес да разсъждаваме дали е могло нещо да бъде променено и какво е щяло да стане например, ако депутатите на Учредителното събрание откажели да започнат работа по Органическия устав? От фактическа гледна точка е добре известно, че мнозинството на “младите” било склонно да действува по този начин. На практика обаче даже до приемането на мемоар до европейските държави не се стигнало. Когато мемоарът станал готов и на 7 март 1879 г. народните представители се канели да го гласуват, С. И. Лукиянов, който отговарял за организирането на съдебната власт в България и изработил проекта на първата българска Конституция, направил следното предупредително съобщение пред Събранието.

“По поръчка на императорския руски комисар имам чест да явя на Народното събрание, че…негово сиятелство с прискърбие се научи за препирните, които станали в последното заседание по въпроса за поднасяне от името на Събранието меморандум на европейските държави, и счита такива действия на Събранието за изходящи вън от пределите на задачата, която му е показана от императорския комисар…Такива отстъпвания трябва да се считат незаконни, те могат само да усложнят и без това сложната и трудна задача както за правителството, така и за самото Събрание.” /63, 73-73/

През устата на Лукиянов – коментира Симеон Радев  - говореше царят Освободител, т. е. най-висшата морална власт, която някога се е упражнявала над българския народ. Затова депутатите се подчинили, макар и с явна неохота. Само един от тях – Т. Х. Станчев от Русчук, демонстративно напуснал събранието, понеже “съвестта му и убежденията му буйно мъчат душата му, като му предсказват страшно осуждение и вечна мъка.”

По принцип е ясно, че великите европейски сили се ръководели от собствените си интереси, а трагедията на българския народ на практика изобщо не ги вълнувала. Англия държала на всяка цена да се противопостави на доминиращото след войната руско влияние на Балканите, затова съхранила позициите на Турската империя даже повече, отколкото самата Турция очаквала. А “общенародният  български въпрос” се трансформирал за дедите и прадедите ни в един блян, в един национален идеал за обединение, който ни докара две национални катастрофи.

Когато се замислям върху българската етнонационална съдба след Освобождението, аз стигам до извода, че тази съдба се оказа предопределена именно от клаузите на Берлинския договор. Македония повече никога не стана и няма да стане българска земя, а днешното православно македонско население окончателно се е отделило като национално самосъзнание от българското. Нещо повече – у това население съществуват небългарски нагласи, които историците се мъчат да обясняват с влиянието на сръбската и донякъде на гръцката политика. Но в моето съзнание, макар да не отричам изцяло резонността на тези обяснения, отдавна се е загнездила мисълта, че проблемът е по-различен и по-фундаментален.

Аз се терзая от предположението, че православният народ на днешна Македония е прав в своето дистанциращо го  отношение  и  отдалечаване от българският. Някои наши историци, като професор Божидар Димитров например, донякъде високомерно-дебелашки напомнят на християните в Македония, че те са български чеда. Да, те бяха такива чеда! Но чеда изоставени след решенията на Берлинския конгрес, с които българското Учредително събрание се примири в Търново. Мисля си, че някъде в подсъзнанието на македонските българи, на следващите техни поколения се е загнездило усещането за едно историческо предателство,  което те не могат да надживеят и да простят до ден днешен.

Възможно е да не съм прав. Депутатите в Учредителното събрание на Княжество България сякаш действително не са имали друг изход. А може би са имали? Защо трябва непрекъснато да търсим и да виждаме отговорностите и вината в другите, а не и в самите нас? Собствените ни деди и прадеди, както показват документите, действително са мислели върху различни възможности за спасяване целокупността на българския народ. В совята голяма реч пред “Якобинския клуб” в училището на църквата “Св. Никола” Тодор Икономов например казва така: “Многолюдната и дълбоко страждущата Македония трябва да бъде предмет на най-горещо наше съчувствие и най-големите грижи.

Ако трябва, ний ще да помолим тракийските представители да оставят засега думата съединение с Княжеството и да поискат с нас и с македонците заедно съединението на Тракия с Македония под същия режим, който е даден на тъй наречената Възточна Румелия. Това аз предлагам, защото не виждам друго спасение за милата Македония – тая класическа част от отечеството ни…” /39, 204-205/

Има обаче още една идея пак на Тодор Икономов, която историците обикновено напълно пренебрегват, следвайки методологическите канони на професионалното си знание. На едно неофициално за депутатите събрание, проведено в Митрополията, Икономов казал: “ Предлагам… следующето средство за разрешение на въпроса: Да се отречем пред Европа от излишните права на Княжеството и да приемем за България правата и положението на Румелия; в замяна на това да поискаме две неща: 1/ простирането на тия същите права и над Македония; 2/ присъединяването на тия три части от целокупна България в една автономна област.” /39, 206/

Както се вижда, спасение за “милата Македония” е търсено, даже във външно отчаяни варианти. Освен това бих добавил, че винаги разсъдителният Тодор Икономов не случайно е предложителят на такива варианти. Реалната история ги подминава, но на каква цена за българския народ, за българската нация и за българската държава? Македония никога повече не става постоянна и призната част от българската територия, а стотици хиляди тракийци после се превръщат в бежанци, като до ден днешен, в началото на ХХІ-я век, се чувствуват неудовлетворени. Смея да предположа и да мисля, че ако нашите деди и прадеди, участници в работата н Учредителното събрание, са могли да прозрат какво ще донесе признаването на Берлинския договор за България, те биха действували много по-решително. История, история…

Тя, историята, не признава думичката “ако”. Защото нито отделният човек, нито отделният народ, нито даже цялото човечество може да се върне отново на някаква водоразделна точка, отминала безвъзвратно във времето, и да промени посоките на своето движение. В това се състои уникалността на обществените събития и факти, тяхната изначална неповторимост. Има обаче и нещо друго, което в никакъв случай не е по-малко важно. Историческите събития са колкото уникални, невъзвратими и потъващи във времето, толкова и устойчиви, постоянни като фактори, които влияят върху бъдещето. Никой човек не може да се откаже от своята биография, нито пък народите нациите и държавите – от своята история.

Миналото е вътре в нас, то определя както днешното ни мислене и битие, така и утрешното ни бъдеще. Но го определя по различен начин в зависимост от това, как сме го запомнили, разбрали и осмислили. Когато решенията на Берлинския конгрес на практика завинаги разделят българския народ, българската нация и българската държава, те няма как да не оставят в съзнанието на народа неизтриваемата следа, интуитивното усещане, че той е играчка в ръцете на великите сили. А когато било индивидът, било цял един народ заживеят с мисълта и съзнанието, често на подсъзнателно равнище, че нямат сили да се противопоставят на чуждата воля и сами да определят съдбата си, те стават неустойчиви в душата и делата си, люшкат се от крайност в крайност.




Гласувай:
4
0



1. vladostoy - От формулирането на така наречения ...
01.09.2012 11:47
От формулирането на така наречения "Източен въпрос", през създаването век и половина по-късно на Екзархията (чиито граници най-точно определят територията, на която са живели българи), през Цариградската конференция, до края на войната Русия използва "българския въпрос" единствено като претекст за своята завоевателна политика и е основният виновник за разпокъсването на българския етнос.
цитирай
2. анонимен - Разясняването на това, че македонците са българи се пренесе на българска територия.
01.09.2012 11:58
Губим ли конфликтите щом тази тема е вече на наша територия? Кой води тези битки на македонска територия от което има най- голям смисъл? А може би тези битки губят смисъл, когато с влизането си в ЕС България стана привлекателна за българите в Македония?

На тези въпроси не мога да си отговоря.
цитирай
3. vladostoy - Лошото е, че има опасност да изгубим ...
01.09.2012 12:27
Лошото е, че има опасност да изгубим тези конфликти, защото България продължава да следва Коминтерновската политика по Балканския въпрос. Трябва да се извадят всички исторически факти (а не техните интерпретации) и да се покаже истината за Македония. И политиката да се води на тази, фактологическа, основа.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gerbsenior
Категория: Политика
Прочетен: 1618721
Постинги: 610
Коментари: 1666
Гласове: 3890
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930