Стефан Стамболов като хъш, революционер и апостол

Стефан Николов Стамболов е роден на 30 януари 1854 г. в гр. Търново. Като момче баща му го изпратил в Одеската духовна семинария – учебно заведение, което явно било съвсем неподходящо за него. Напуснал недоучен семинарията, той скоро се озовал в редиците на българската революционна емиграция в Румъния, сприятелил се с Христо Ботев и много бързо се издигнал до наследник на Апостола Левски и на заменилия го Атанас Узунов. Тогава Стамболов, пише за него Захари Стоянов, беше “още дете, двадесятгодишен школник, както го наричаха мнозина поклонници на ястъклиите мустаци и на косматите гърди, но неговото пламенно слово, неговата безпримерна решителност и обятелните му патриотически песни бяха в състояние да трогнат и най-заспалите му слушатели. После Левски и Бенковски той е имал най-голямо влияние между народа.” /75, 110/

В началото на месец август 1875 г. Христо Ботев и Стефан Стамболов написали своята прочута прокламация от името на “Хиляди български въстаници в Балкана”. Прокламацията била датирана с бъдещата дата “8-ий Септември 1875 год.” и с нея се целяло да се обяви повдигането на общо въстание, останало за историята като Старозагорското въстание. В края на август от Румъния през Цариград в Българско пристига и лично Стефан Стамболов – “облечен в турски дрехи, с бръснат врат и с тулумбаджийски калеври на краката.” /75, 111/

Той бил определен за апостол в Стара Загора, където се криел не толкова от турците, колкото от “ония калпави българи, които се наричат чорбаджии.” Апостолът квартирувал в “една тясна стаичка, миризлива, без свещи и без всякакви постилки, сам-саменичък, като че да беше затворник. В едната си ръка държеше револвер за всеки случай, а малко по-настрана върху едно столче лежаха писмените му принадлежности, състоящи се от един попски девит, няколко листа бяла книга, една карта на Балканския полуостров, телескоп и компас. От много ходения пешком краката му бяха затекли, които той киснеше в прясол.” /75, 112/

Както е видно от туй описание, на скромно място се бил разположил щабът на планираното Старозагорско въстание. За сметка на това обещанията, които Стефан Стамболов получава от местните “лъжевойводи” като дядо Никола от голямото село Хайне (днешният град Гурково), разпалвали неговото революционно въображение. Същевременно си струва да отбележа още тук и сега, че Заарското въстание си е просто едно историческо име за въстание. Народът съвсем не бил подготвен за общ и значителен бунт, нито пък от Влашко преминали през Дунава въстаниците, от чието име се написала прокламацията на Ботев и Стамболов.

В румънските градове се били събрали доста момчета, но нямало кой да ги поведе. “Нашите войводи – пише за случая Захари Стоянов – бяха станали цели барони. Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград.

Това същото се случи и в 1876 г. Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав (и за войвода по принуда се самообявява Христо Ботев – З. Д.), Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бинокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр., стана невидим из Румъния.” /75, 113-114/

Тук се изкушавам да цитирам един документ, подписан лично от Христо Ботев през месец май 1876 г., който документ се нарича

за приетите ни от г-на Павеля Календжи 5 000 франка

За Филип Тотя и Кекерова – 2 пушки – франка -     500

         “ 25 тесака                                          -------          230

         “ 4 пушки, искани от Ф. Тотя          -------          690

         “ 8 000 капси                                     -----         80

         “ 70 патрондаша                                -------            90

         “ 1 чанта                                             ---------          20

         “ Точене на тесаците                                      ------       16     

         “ Чизми на Кекерова                                    --                  40        

         “ Телескоп на Ф. Тотя                                          110

         “  2 чанти на Кекерова и на Ф. Тотя                    44,75

         “ Мушама за Кекерова                                           28

         “ Телеметър за същия                                             17

         “ Церове                                                                  10

         “ Компас на Кекерова                                           10”

Захари Стоянов звучи много убедително, когато подлага на яростна и саркастична критика прочутите стари войводи. Но аз бих искал да погледнем на въпроса във възможната степен обективно и без бушуващи емоцинални пристрастия, когато правим философска рефлексия върху собствената си история. Какво всъщност представлява като действителен исторически факт фигуриращото във всеки учебник Старозагорско (Заарско) въстание?

“Младежите в Стара Загора – припомня си прекият участник и организатор Захари Стоянов – се разделиха на две партии “за” и “против” вдигане на бунт. Начело на ония, които искаха да въстанат, стояха Стамболов, Георги Икономов от Сливен, Георги Димитров от Одрин и аз. Ние се поддържахме от местните граждани братя Михаил и Георги Жекови, Стефан Чифутина, Кольо Ганчев и други."”/75, 114/

Колко точно са тези “други” става ясно на 16 септември вечерта, когато бунтовниците се събират на Чадър могила – общо 25 човека. Ни е да нападат града, нито вървяло да се приберат мирно и тихо, на първо място заради външните организатори начело със Стамболов, които щели да останат насред път. Решили да тръгнат като чета към голямото село Хаине, като пуснали 6-7 човека да се върнат обратно. Така че както в самия град Стара Загора, така и в селата около него реално никакво въстание не е избухвало.

Въстание нямало, но реакция от страна на турската власт имало жестока. Понеже се разчуло из целия град, че някакви бунтовници са се заклели вечерта в къщата на братя Жекови, а после са хванали към Балкана, още на другия ден – 17 септември 1875 г., били арестувани около 800-900 души. “Заарското въстание се свърши, без да замирише на барут”, пише Захари Стоянов. На бунтовнически барут наистина не замирисало, но на турски барут и на бесилки – да!

Стефан Стамболов се спасил, като избягал към Търново, вземайки за водач през Балкана селянина бай Стоян. Но докато още бил с четата, той не преставал да държи проповеди на четническия благодетел и единствен слушател бай Стоян.

“ – Когато един народ не обича свободата – говорел той екзалтирано -, то можеш ли да го принудиш за това насилствено! Лъжи, хвалби, голи обещания и нищо повече! Ходи, та се скитай сега по тия пустини, като Хамовото семе…”

На което бай Стоян отговорил раздразнено:

“Кажете на това хлапе да му не мели толкова устата. Не е сега време да се четат молитви.” /75, 131/

Опитът за вдигане на общонародно въстание през есента на 1875 г. фактически за първи път изкарва на преден план проблемът за сблъсъка не толкова между българския народ и турското правителство, колкото между масата на народа и претендиращите да му бъдат революционни водачи. Изобщо искам тук да отбележа, че проблемът “водачи – народ” е бил винаги сложен и мъчителен за българите. Затова по-нататък при анализа на личността и действията на Стефан Стамболов аз ще прилагам един сравнителен подход. За прилагането на този подход ще се опирам върху идеите и становищата на революционери като Стефан Стамболов, Георги Бенковски и Захари Стоянов, на изключителния летописец Симеон Радев, но и на яркия еволюционист Тодор Икономов.