Ние, българите, сме хора на крайностите. Затова много от нас искрено обичат и се възхищават от Ботев. Но нима тъкмо на Ботев не беше съдено да се сблъска от жестоко по-жестоко с една съвършено непредвидена от него реалност? През целия кървав път на четата от Козлодуй до Околчица към нея се присъединяват всичко на всичко …двама души – младият козлодуйски учител Младен Павлов и един кръчмарин в село Бутан. Можем колкото си щем да приписваме на Тодор Икономов назадничавост и закъсняло просветителство, но обречената самотност на Ботевия подвиг потвърди тъкмо думите на Икономов, а не Ботевата революционна фантазия. Че е фантазия, проличава драстично даже от следния нихилистичен факт. Четниците прибрали торбата с жълтиците на козлодуйския чорбаджия и я дали на Никола Обретенов, касиера на четата. Научавайки за това, Ботев рекъл:

“ – Е, защо ви са тия пари? На панаир ли отивате? Махвайте ги на дяволите! – казал той и Обретенов, като развързва торбата и я хваща за едното кьоше, изтърсил на поляната съблазнителния материал.” /77, 521/

Искам да бъда пределно ясен. Аз може да се изумявам и възхищавам от гениалността на част от Ботевата поезия, дори от неговата личност. Но какво от това? Трябва да онемея ли, или, опазил ме Господ, даже да престана да мисля критично и рационално, когато става дума за него?  Народът си е народ; това е социално-битийна субстанция, която не подлежи на пластично извайване като фигура от глина. И ако Ботев не го е разбрал какво иска и на какво е способен в даден исторически момент, то проблемът е в Ботев, а не в народа. Тук няма място за сантименталности. Народът върви след тези водачи, които не го дърпат като добитък с юлар в непонятна за него посока, а равноправно му подават ръката си, за да я усети като своя. Какво ли ще си помисли например селянинът за тези бунтовници, ако случайно наблюдава как сеят безсмислено заграбеното злато по поляните?

“Онова, което се мислело и въображавало отдалеч – коментира Захари Стоянов – грубата действителност го отрязала като със сърп. Ония, народът, за любовта и доброто на които дошли да си жертвуват младините нашите юнаци, за които поетът-войвода стоял по два деня гладен и спал по пустите воденици, нямало ги, малко искали да знаят кой е дошъл.

Тая студенина от страна на населението, тая подигравка, така да се каже, да дойдеш с живота си да се жертвуваш за някого си, а тоя някой си да не иска да те погледне, е обстоятелство повече от убийство…

Ботев повикал Апостолова, един от бившите Врачански апостоли, и с жестока ирония му обърнал вниманието:

- Аз се чудя, бае Апостолов, как тоя народ се е стърпял досега да бъде рая, а не е въстанал да се хвърли като звяр върху шията на своите тирани? Малко по-умерени не можахте ли да бъдете?” /77, 344-345/

Качествен, поетичен сарказъм бълва душата на войводата. Но аз ще си позволя да погледна медала и откъм другата, противоположната му страна. Няма ли да бъде прав за себе си някой селянин, ако набере кураж да рече така:  “Жалим, войводо, ама не съм те калесвал ни да ме освобождаваш , ни да жертвуваш младия си живот за моята робска съдба.”

По пътя към Враца четата стигнала до голямото село Борован. Било през нощта. “Дружината се спряла на мегдана пред ханищата, чакала, хлопала по ближните врата, но кучета и пак кучета лаят, няма ни юнаци, ни селяни, ни любопитни поне, дявол ги взел!… Избутали (само) една жена из мрачината, която склонила да донесе няколко пъти вода от ближната чешма и напои каталясалите за вода пътници. И си заминали те преспокойно от Борован, без да нарушат съня на неговите жители и позициите на скритите по плевниците лъжливи съзаклятници!

Това милосърдие – ядно пише Захари Стоянов – ние никога няма да простим на Ботйова в качеството му на революционер, бил той огнен и горещ теоретически, в колоните на вестниците. В това отношение той е генерал, неподражаем, а долу на земята, между хората, в действителността, в Борован, той е солдатин, трябвало би да вземе уроци от Бенковски, един от неговите Букурещки хъшлаци. Какъвто го знаеме, с каквато цел и тържество мина, той трябваше да запали Борован от четирите кьошета и с нож като говеда да подбере ония лъжци, които били на брой 400 души, които се обещавали, а сега гледали през дупките на плетищата.” /77, 524-525/

Съжалявам, но този път ще изрека тежки думи по адрес на гениалния летописец Захари Стоянов. По дяволите – да! Но не селяните, които са се свили по къщите си, а бунтовници с мисленето на Захари Стоянов трябва да вървят по дяволите! Как така ще палиш селото и с нож като говеда ще подбираш людете, защото не са решили като теб да се жертвуват за свободата си? Омръзнало ми е, до гуша ми е дошло да чета и чувам от български квазиреволюционери и мръсни политици, че понеже народът не вървял по гайдата им, то затова не бил никакъв народ. Ние не само можем, ние сме длъжни да се самоопознаваме като народ и с добрите, и с лошите си страни. Но наистина като със сърп трябва да се режат не само крилата, но и корените на всеки, който дръзва да бъде волунтаристичен съдник на народа. Сменя се националност, сменя се гражданство, сменя се и пол, по дяволите, но кръв, етнически произход и народ не се сменят!

Забягвайки малко напред, ще се позова пак на Тодор Икономов и на неговата оценка за Захари Стоянов, който никак не е променил хъшовското си мислене и след Освобождението. “Чудни хора сме ние българите. Никой от нас не иска да разбере, че не е само негова работа да върти и решава съдбините на страната, съдбините на отечеството…Захария Стоянов, Димитър Петков, Димитър Ризов и други не престават да проповядват изтреблението на половината българи само за това, че последните не им споделяли крайните и безумните мисли, че не намирали в тези мисли цел и спасение за отечеството; и не помислят тези самонадеяни проповедници…какво по-голямо право имат от другите българи да налагат на страната с нож и сопа своите нихилистически правила и теории…Тяхната самонадеяност се е обърнала на зверска нетърпимост и не им допуща да чуят ни възренията на противниците си, ни мъмранията на съвестта, ни воплите на потъпканото право.” /39, 402-403/

Христо Ботев не запалил село Борован и не подбрал с нож като говеда мъжете, които уж обещали да вдигнат въстание. В това отношение той не действувал нито като Бенковски, нито като Захари Стоянов. Но бил, естествено, безкрайно покрусен. Километър след километър и час по час на него му ставало все по-безпощадно ясно, че Врачанският апостол Стоян Заимов е излъгал в писмото си до Влашко.

“ – И ние сме дошли народ да освобождаваме! – простенал поетът-войвода на Милин камък. Где са тия измъчени робове, които ни викаха? – Где е народът? Где е Заимов, где е тоя лъжец със зъби да го разкъсам? Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два деня бяха доволни да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение!… Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости…По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, да не виждах тоя позор – как българският народ е стадо говеда!

Г. Апостолов се опитал да възрази нещо и да даде надежда, но Ботйова го преварил:

- Махайте се от очите ми и вие, идиоти с идиоти! Помните ли, като лъжехте във Влашко, че народът ще да ни посрещне на Дунава? Ние не сме друго нищо за тоя народ сега освен разбойници!” /77, 360-361/

Тези думи на поета-войвода изразяват кулминацията на разрива между него и народа. Честно казано, аз се отвращавам от писанията за някакъв героичен път на Ботевата чета от Козлодуй до Околчица. В простата реална действителност това е било път към жестокото разочарование, към пълен срив на вярата във волята на народа за бунт и национално освобождение. Личната смелост и героизъм на Ботев и неговите четници са едно, а дълбоката им душевна покруса – съвършено друго нещо. Затова истинският проблем пред мен като изследовател и философ на историята се заключава в необходимостта от разбиране и осмисляне на пропастта, на бездната, която се е отворила между народа, от една страна, и Христо Ботев, като най-яркия представител на революционната емиграция, от друга страна.

Любовта на поета-войвода към отечеството и народа е неистова; тя доминира и владее цялостно неговата личност. В този смисъл той действително е огнена комета, озарила като страхотна мълния мрачината на българското небе. Това сравнение на Илия Бешков е колкото вярно, толкова и прекрасно. Само че познавал ли е Христо Ботев своя народ? Категорично не! За Любен Каравелов това е обяснимо и простено, защото няколко десетилетия изобщо не е живял в Българско. Но за Ботев? Мисля си, че специално при Ботев работата даже не опира толкова до познаване. Той се е оформил и възпитал като тип личност, която мисли, че идеите по принцип играят по-важна роля, отколкото е в действителност. Особено идеята за свободата!

Апостолът Васил Левски не по-малко обича своя народ и отечество. Но той е съвършено друг тип личност. Тази разлика между него, Ботев и Каравелов като по правило се тълкува в смисъл, че Левски е практик, докато другите двама са мислители, поети и писатели. Аз обаче показах в главата за Апостола, че да откриеш, да измислиш една принципно нова идея за ефективна и адекватна форма на революционна организация, както направи Левски, е гениално интелектуално постижение. Такова нещо не са направили нито Каравелов, нито Ботев. Комитетската организация на Левски се изгражда върху съвършено друго разбиране за връзката между народа и неговите водачи.Може ли някой от нас да си представи, че Апостолът ще нарече българския народ стадо говеда! Или пък ще сметне, че народът е недостоен за неговия освободителен подвиг?

По силата на една желязна логика откъснатостта от народа, непознаването на неговата душевност води не до критична личностна саморефлексия, а до презрение към народа. Даже в днешното ни време, на 9 март 2003 г., аз прочетох във вестник “Труд” следното. Представя се в НДК книгата на бившия министър-председател Филип Димитров със заглавие “Митовете на българския преход”. И става една негова екзалтирана фенка, та се провиква така: “Вие, г-н Димитров, имате голям недостатък. Умен сте. Възпитан сте. Не сте за простотията на нашия народ.” Не прочетох нито думичка за реакцията на автора, този толкова “умен и възпитан” Филип Димитров, поради което си мисля, че той самодоволно и уж разсеяно се е усмихнал под мустак. Боже пази от такива самовлюбени политически несретници, заемали министър-председателския ни пост.

Христо Ботев е човек с планетарно свободолюбиво мислене и чувствуване. Той е бил свързан с руски революционери от всякакъв тип, съчувствувал е на полското национално-освободително въстание, възторжено е поздравил Парижката комуна. Обичал е свободата и се е борил саможертвено за нея като за най-висша човешка ценност. Но е бил далеч, твърде далеч от необходимия синтез между цели и средства, без който синтез се изпада в някаква форма на фанатизъм, при която се абслютизира целта за сметка на средствата. Поетът-войвода е първо човек, послед славянин, а накрая патриот и българин. Това несъмнено го прави световен поет, но като практически революционен деятел Ботев не се издига до равнището на Апостола Левски.

В името на идеята за свободата на България той е готов да жертва живия, реален българин. И на първо място себе си, естествено. Затова ще завърша с прозорливите думи на Илия Бешков: “…В света на идеите няма място за човека. Най-претенциозните идеи в името на човека – отхвърлят най-неумолимо човека! Те са толкова влюбени в съвършенството си, че изключват възможността да обслужват нещо друго извън себе си; Те смятат човека за ощастливен, когато той ги обслужва.” /77, 318-319/