АПОСТОЛЪТ-РЕВОЛЮЦИОНЕР СТЕФАН СТАМБОЛОВ

И УЧИТЕЛЯТ-ЕВОЛЮЦИОНИСТ ТОДОР ИКОНОМОВ

4.1. Стефан Стамболов в Словото на Илия Бешков

Стефан Стамболов е тежък, ръбест крайъгълен камък в българската етнонационална история. Илия Бешков разсъждава за него така:

“ – Много посегателства могат да ви се простят, но това никога няма да се забрави. За предател ли на националната кауза не го обявиха, за сатрап ли, който с Фердинанд сам си вкара таралежа в гащите, за курвар и комарджия ли?… Няма грях – от отказа да служи на народа си, от лекомислените твърдения, че бил натрапил на България Фердинанд, та до мошеническите машинации по изкупуване на евтини парцели в София, за които бил знаел, че съвсем скоро ще поскъпнат – нищо от този реквизит не го отмина! А аз вярвам на по-други неща: на написаното от Симеон Радев в “Стоителите на съвременна България”, на изследването на Стамболовия живот от етнографа Димитър Маринов, дори на Султана Рачо Петрова, това женище, което се отнесе почтено към паметта на посечения мъченик…

Сега да се попитаме кой е Стамболов, какво го откърми и отгледа, та да стане най-младият апостол в Старозагорското въстание, “най-недозрелият” за революционната си мисия в Търново, “най-сополивият” народен представител в Народното събрание на новоосвободена България?… Той беше хъш и си остана хъш до смъртта. Вярно или не, но твърдят, че курварувал. Добре де, ами колцина се отдават на това занимание безнаказано? Нямат чет, но за един Стамболов било престъпление пред очите на цял народ да лови някоя за кълката. Хайде де! Имало документи за ментърджийски покупко-продажби на недвижими имоти? Де са те и кой балама ще пропусне благоприятния случай да ги обнародва? Никой! Живял бил разгулено! Че да не вземе един хъш да се озърта на всички страни? Кой, къде го е видял и какво щял да каже за него?… Къпал се бил гол в Искъро – че да беше се пооблякъл, та да не се срами чак толкоз! Наши си, от долни по-долни работи!… Зная къде ги убива чепикът, но да спи зло под камък. Инак виж, че и на мене лепнали някое предателско прилагателно…

От мене го запомни: Стамболов беше личност, а благодарните народи знаят как да си ценят личностите – само ние не знаем!… Ти знаеш ли какво беше докладвал за него гавазинът на самия султан Хамид? Не знаеш – чуй тогава! Пристигналият на височайша среща с падишаха първо бил приеман от тоя гавазин във вид на везир; приказвали си, докато султанът си свършел някаква друга аудиенция, че тогава чак влизал при него и му докладвал, ама шифровано: “Тоя тежи пет оки, другия – десет” и т. н. Но като влязъл в просторния султански кабинет, се подъбил и само можал да каже:

-          Падишахъм, тоя не го лови кантарът…

Ето ти мярка, а ние се чудим от какви дерета да съберем още малко размътена водица, та да доизкаляме – не него, защото той е недосегаем, а себе си!… И защо мислиш, че отиде Стамболов чак в Истанбул – да си направи разходка, да се види само с падишаха ли? Нищо подобно! Той бе тласнат в този път от една величава идея: постигане споразумение със султана за една българо-турска уния, в която на България се отреждаха екзархийските граници, пък после, при промяна на условията, Стамболов знаеше какво да прави. Това щяха да бъдат дванадесетина милиона население със собствена войска, а това вече е сила, с която можеш да поставиш на колене една Турция… Двамата се разбрали за най-главното, а после Стамболов изпрати Вълковича да досвие кубето на предварително договореното. Но такава силна България не бе по кефа на някои и те взеха, че убиха Вълкович. Това бе предупреждение към Турция и тя се оттегли от своите поети задължения… Но махни Турция – Стамболов разпърдя цяла Европа. За никой друг българин на Запад не е било писано толкова обилно и често. И да видиш писания! Това са изблици на възторзи пред самородния гений на българина, който ги слиса…

Но да се върнем малко по-отнапред: Съединението, детронацията на Батенберг и последвалите я събития…При детронацията Стамболов бил в Търново, където го заварва събитието. Като Председател на Народното събрание той се обявява за държавен глава, застава на телеграфа и започва да заповядва, да се разпорежда със съдбините на цяла България. Подробностите се знаят до една, но тук искам да изтъкна нещо по-друго от тях: Самосъзнанието на това хлапе за дълг към отечеството!… Бунтът е смазан, детронаторите са при своите подстрекатели, а Батенберг се завръща, макар и за кратко. Тогава хабното огниво на нов бунт припалва внезапно и подпалва праханта на Русчушките и Силистренските събития. Добре, ама там бил окръжен управител не кой да е, а Мантов, заобиколен с верни на дълга си офицери. Когато Рачо Петров пристига в Русчук, всичко вече било преминало като седемте дни от Сътворението. Жертва станал само подполковник Филов, който поради глупост се присъединил кам завърналите се детронатори…

Процесът станал по късата процедура и осъждат офицерите бунтовници на смърт чрез разстрел. Разтичали се тогава близките на осъдените и помолили регентите за помилване. Муткуров и Живков били категорично против, но Стамболов, който още от хъшовско време бил свързан с Олимпий Панов като брат с брата, им се въпротивил. Настъпила драматична ситуация, в която двамата регенти заявили открито, че си подават оставките. Оставка в такова време не е шега работа – тя означавала правителствена криза и надвиснала над страната окупация. Тогава Стамболов пребледнял, топнал перото и подписал регентския отказ (за помилване – З. Д.). Оттам се прибрал право в дома си, където майка му го очаквала с ням въпрос в очите. Стамболов, всесилният тиранин, захлупил лице в скута й и едва чуто промълвил:

- Мале, нищо не можах да направя за Олимпия. Моли се за спасение на душата му…

И ревнал с кървави сълзи…

Представяш ли си като какъв ще е бил човекът, способен да се разплаче не пред друг, а пред майка си. Сега го отпращаме насила при тираните, без да му ходим в дъното на каква висша повеля се бил обрекъл… Ах, тази нощ! Как ли я е изкарал буден със съзнанието за фаталността на неговия подпис?… Не, не! Дори аз не се наемам да мисля хладнокръвно за това!…

Представям си какво е било след падането на Стамболов: ликуване на тълпи, викове “Долу тиранина!”, пълна лудост на една полудяла столица… Величеството гледа множеството от прозореца и му се наслаждава. Най-сетне той си е отдъхнал, но нали е отмъстителен Бурбон, намира кой да му доошета започнатото от него. Ето ги “възмутените” македонствуващи – на тях подсказва да приключат с този нехранимайко, а те знаят кое как става.

Посекоха го на улицата посред бял ден, а царят – нали е цар! – изкъпан, чист, непричом. Пък отгоре има и нахалството да изпрати до госпожа Стамболова лични съболезнования за “фаталната” случка, но не знаеше едно – че Стамболов още приживе бе заклел двамата си сина да не служат на двореца. Те изпълниха клетвата и сега живеят в пълна мизерия – тези “наследници” на несметните си бащини пари… Оттам нататък пътят на величеството бе чист; той можеше да се разпорежда както му хрумне с обезправения народ: война подир война, катастрофа подир катастрофа, докато я докара до абдикиране…

Бог да го прости мъченика! Но аз вярвам, че иде денят, в който ще прозрете всичко. Това успоредяване с Фердинанд винаги ми е изглеждало един непонятен абсурд…” /66, 48-52/

Мнението и разбирането на Илия Бешков за Стефан Стамболов не се опира на особено точни сведения. Пък и от моята гледна точка то е спорно и, бих добавил, надали съвсем обективно. Едно обаче не трябва да забравяме: това мнение художникът, мислителят и общественикът Бешков изказва през…1949 г. А да подчертаваш точно в този исторически момент величавата страна в личността и делото на Стефан Стамболов, това е израз на усещане за дълбинен континюитет в историческото мислене, което е притежание само на истински големите национални гении.

4.2. Стефан Стамболов като хъш, революционер и апостол

Стефан Николов Стамболов е роден на 30 януари 1854 г. в гр. Търново. Като момче баща му го изпратил в Одеската духовна семинария – учебно заведение, което явно било съвсем неподходящо за него. Напуснал недоучен семинарията, той скоро се озовал в редиците на българската революционна емиграция в Румъния, сприятелил се с Христо Ботев и много бързо се издигнал до наследник на Апостола Левски и на заменилия го Атанас Узунов. Тогава Стамболов, пише за него Захари Стоянов, беше “още дете, двадесятгодишен школник, както го наричаха мнозина поклонници на ястъклиите мустаци и на косматите гърди, но неговото пламенно слово, неговата безпримерна решителност и обятелните му патриотически песни бяха в състояние да трогнат и най-заспалите му слушатели. После Левски и Бенковски той е имал най-голямо влияние между народа.” /75, 110/

В началото на месец август 1875 г. Христо Ботев и Стефан Стамболов написали своята прочута прокламация от името на “Хиляди български въстаници в Балкана”. Прокламацията била датирана с бъдещата дата “8-ий Септември 1875 год.” и с нея се целяло да се обяви повдигането на общо въстание, останало за историята като Старозагорското въстание. В края на август от Румъния през Цариград в Българско пристига и лично Стефан Стамболов – “облечен в турски дрехи, с бръснат врат и с тулумбаджийски калеври на краката.” /75, 111/

Той бил определен за апостол в Стара Загора, където се криел не толкова от турците, колкото от “ония калпави българи, които се наричат чорбаджии.” Апостолът квартирувал в “една тясна стаичка, миризлива, без свещи и без всякакви постилки, сам-саменичък, като че да беше затворник. В едната си ръка държеше револвер за всеки случай, а малко по-настрана върху едно столче лежаха писмените му принадлежности, състоящи се от един попски девит, няколко листа бяла книга, една карта на Балканския полуостров, телескоп и компас. От много ходения пешком краката му бяха затекли, които той киснеше в прясол.” /75, 112/

Както е видно от туй описание, на скромно място се бил разположил щабът на планираното Старозагорско въстание. За сметка на това обещанията, които Стефан Стамболов получава от местните “лъжевойводи” като дядо Никола от голямото село Хайне (днешният град Гурково), разпалвали неговото революционно въображение. Същевременно си струва да отбележа още тук и сега, че Заарското въстание си е просто едно историческо име за въстание. Народът съвсем не бил подготвен за общ и значителен бунт, нито пък от Влашко преминали през Дунава въстаниците, от чието име се написала прокламацията на Ботев и Стамболов.

В румънските градове се били събрали доста момчета, но нямало кой да ги поведе. “Нашите войводи – пише за случая Захари Стоянов – бяха станали цели барони. Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград.

Това същото се случи и в 1876 г. Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав (и за войвода по принуда се самообявява Христо Ботев – З. Д.), Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бинокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр., стана невидим из Румъния.” /75, 113-114/

Тук се изкушавам да цитирам един документ, подписан лично от Христо Ботев през месец май 1876 г., който документ се нарича

за приетите ни от г-на Павеля Календжи 5 000 франка

За Филип Тотя и Кекерова – 2 пушки – франка -     500

         “ 25 тесака                                          -------          230

         “ 4 пушки, искани от Ф. Тотя          -------          690

         “ 8 000 капси                                     -----         80

         “ 70 патрондаша                                -------            90

         “ 1 чанта                                             ---------          20

         “ Точене на тесаците                                      ------       16     

         “ Чизми на Кекерова                                    --                  40        

         “ Телескоп на Ф. Тотя                                          110

         “  2 чанти на Кекерова и на Ф. Тотя                    44,75

         “ Мушама за Кекерова                                           28

         “ Телеметър за същия                                             17

         “ Церове                                                                  10

         “ Компас на Кекерова                                           10”

Захари Стоянов звучи много убедително, когато подлага на яростна и саркастична критика прочутите стари войводи. Но аз бих искал да погледнем на въпроса във възможната степен обективно и без бушуващи емоцинални пристрастия, когато правим философска рефлексия върху собствената си история. Какво всъщност представлява като действителен исторически факт фигуриращото във всеки учебник Старозагорско (Заарско) въстание?

“Младежите в Стара Загора – припомня си прекият участник и организатор Захари Стоянов – се разделиха на две партии “за” и “против” вдигане на бунт. Начело на ония, които искаха да въстанат, стояха Стамболов, Георги Икономов от Сливен, Георги Димитров от Одрин и аз. Ние се поддържахме от местните граждани братя Михаил и Георги Жекови, Стефан Чифутина, Кольо Ганчев и други."”/75, 114/

Колко точно са тези “други” става ясно на 16 септември вечерта, когато бунтовниците се събират на Чадър могила – общо 25 човека. Ни е да нападат града, нито вървяло да се приберат мирно и тихо, на първо място заради външните организатори начело със Стамболов, които щели да останат насред път. Решили да тръгнат като чета към голямото село Хаине, като пуснали 6-7 човека да се върнат обратно. Така че както в самия град Стара Загора, така и в селата около него реално никакво въстание не е избухвало.

Въстание нямало, но реакция от страна на турската власт имало жестока. Понеже се разчуло из целия град, че някакви бунтовници са се заклели вечерта в къщата на братя Жекови, а после са хванали към Балкана, още на другия ден – 17 септември 1875 г., били арестувани около 800-900 души. “Заарското въстание се свърши, без да замирише на барут”, пише Захари Стоянов. На бунтовнически барут наистина не замирисало, но на турски барут и на бесилки – да!

Стефан Стамболов се спасил, като избягал към Търново, вземайки за водач през Балкана селянина бай Стоян. Но докато още бил с четата, той не преставал да държи проповеди на четническия благодетел и единствен слушател бай Стоян.

“ – Когато един народ не обича свободата – говорел той екзалтирано -, то можеш ли да го принудиш за това насилствено! Лъжи, хвалби, голи обещания и нищо повече! Ходи, та се скитай сега по тия пустини, като Хамовото семе…”

На което бай Стоян отговорил раздразнено:

“Кажете на това хлапе да му не мели толкова устата. Не е сега време да се четат молитви.” /75, 131/

Опитът за вдигане на общонародно въстание през есента на 1875 г. фактически за първи път изкарва на преден план проблемът за сблъсъка не толкова между българския народ и турското правителство, колкото между масата на народа и претендиращите да му бъдат революционни водачи. Изобщо искам тук да отбележа, че проблемът “водачи – народ” е бил винаги сложен и мъчителен за българите. Затова по-нататък при анализа на личността и действията на Стефан Стамболов аз ще прилагам един сравнителен подход. За прилагането на този подход ще се опирам върху идеите и становищата на революционери като Стефан Стамболов, Георги Бенковски и Захари Стоянов, на изключителния летописец Симеон Радев, но и на яркия еволюционист Тодор Икономов.

4.3. Учителят-еволюционист Тодор Икономов

Тодор Икономов е роден на 29 август 1838 г. в село Жеравна като син на поп Петър и внук на Тодор – чорбаджи. Учил първо в Жеравна, после в Разград, Русчук, в София при Сава Филаретов, в Сливен при Сава Доброплодни, а висше образование завършил в четиригодишния курс на Киевската духовна академия. Както се вижда, за своето историческо време той е получил едно високо, разностранно и качествено образование. Решил да си остане светско лице, през 1865 г. Тодор Икономов станал учител в град Шумен. Наблюдавайки непосредствено и бидейки сам участник в живота на българския народ, след една година учителствуване той записва в своя дневник:

“ Като съглежда човек общинските наши разстройства и малката подготовка на нашия народ да си води сам и по надлежен начин общинските и училищните работи, на които е пълен господар; като вижда колко са редки между нас способните деятели, то  человек по неволя се позамисля за големите сетнини от случайното падание на Турция… В нашите интереси е да се позабави разрушението на Турция. Колкото по-късно се постави въпросът на миндеря, толкоз по-хубаво за нас, защото толкова по-добре ще бъдем приготвени и толкоз по-силно ще можем да покажем и поддържим правата, които можем да имаме върху остатките от турците.” /39, 88/

От този момент нататък Икономов повече не променя своите еволюционно-просветителски възгледи. Той знае, че българските младежи не само “бълнуват” за някакво си освобождение, но и “пошавват” в тази смисъл. Във Влашко се образуват комитети, печатат се вестници, проповядва се въстание, обнародват се всякакви прокламации, пращат се апостоли и възбудители по България. При днешното състояние на духовете в България, обаче, преценява Икономов, движението за освобождение не само не може да бъде общо, но няма и нито най-малките шансове за успех. То би могло да има какъв-годе успех само с чужда помощ, но това едва ли може да се желае от добрите българи. “Даруваната свобода” не само не се цени, както трябва, но самият “акт на дарувание” влече подире си задължения, които не всякога биват по силите и интересите на освободените.

Българите нямат подготвени за собственото си управление хора. Ние, размишлява той, сме още башибозуци и от държавата, ако ни се дарува таквази, не ще направим друго, освен разглобено и безсилно тяло. “Нашите млади не щат обаче да разберат, че освобождението на един народ не може да стане против волята на този народ и че нашият народ не е приготвен дотам, щото да направи отсега нещо за своето собствено освобождение. Нашите млади не щат да разберат, че преди да се пристъпи към действията за освобождение, трябват се големи и многогодишни подготвителни работи, потребно е да се разбуди по-напред съзнанието поне у болшинството на народа, потребно е да се разклати днешната робска апатия на българската маса и да се извика наместо нея не само по-голямо съчувствие към по-добър живот, но и повече деятелно участие в стремленията към този живот. Някои от нашите млади искат да произведат непременно бунт в нашето отечество, без да мислят твърде много за сетнините от подобно движение. Те искат да си отварят работа и да направят да се говори за тях, но забравят главното, забравят, че всяко действувание иска сгодна и приготвена почва.” /32, 93/

Длъжен съм да констатирам, че тази гледна точка спрямо възможностите и перспективите на българските национално-освободителни борби, водени през последното десетилетие на турското робство в България, нито е достатъчно популярна в българската историческа книжнина, нито пък е оценена по достойнство. Затова на днешния българин понякога му се струва, че така наречените консерватори сякаш са нещо неочаквано на Учредителното събрание в Търново. А според Тодор Икономов, живял непрекъснато сред различни слоеве на българския народ в пределите на Турската империя, положението на нещата изглежда така:

“Каква е почвата на нашите днешни бунтовници? Народът, масата, работливият и сносливият народ спи; той още не се е издигнал в чувствата си и мислите си дотам, щото да пожертвува поне една част от апатичното си спокойствие за свободата. Съчувствие на движението изказват само някои младежи по градовете, елемент твърде неблагонадежден не само по малочислеността си… Яките и сносливите съсловия, еснафите, земледелците и скотовъдците, са чужди на работата… По правда ако говорим, аз съм повече свободен днес от натиска на турското правителство и на полицията му, отколкото е свободен един гражданин в Русия… Появившите се въстаници ще бъдат засега в очите на масата разбойнически шайки (това Ботев прозря чак на Милин камък и беше ужасин – З. Д.) и ще могат да се държат по горите и балканите само по разбойнически начин, т. е. (с) принудително добивание нужното за живеене… Нам са нужни не частни бунтове и опитвания на стотина-двеста ревностни и възторжени млади, а всеобща революция в горите, в градищата, в селата, навсякъде. Инак ние не ще направим, освен да погубим множество хора без всякаква полза за делото и с явни вредове за него.” /39, 93-94/

Така мисли, така пише, така и действува Тодор Икономов. Защото твърдо защитава тезата, че е по-добре да направим “само една крачка напред със съзнание, нежели десет напред без съзнание, и после пак по апатия да се повърнем назаде. Умно ли ще се нарече това мое поведение, безумно и непатриотическо ли ще се нарече, за мен ще бъде все едно. Аз ще бъда хладен и чужд, разбира се, по възможност, от увлеченията, които не почиват на една съзната отнапред и от множеството цел.” /39, 144-145/